Холмар: Левски се движи в правилна посока с новото ръководство! Отборът никога не е бил толкова сплотен и единен

– Беше на етапи. Първият е когато беше операцията. Бях сам в Барселона – без семейството ми, не можех да ходя. Бях в чужда държава и без никой близък с мен. Това беше най-трудният период. След това се прибрах в Исландия, където нещата вече станаха рутинни – всяка сутрин ходих на рехабилитации и леки упражнения. Бях фокусиран само върху това да се възстановя. Тези 5-6 месеца се „загубих” в рутината на възстановяването. След това започнах да чувствам, че съм готов за игра, но беше още рано и не трябваше да се рискува. Можеше отново да се възстанови контузията. В този период усещах, че мога да тренирам и играя, но в същото време имаше страх от повтаряне на травмата.

– Всичко е чудесно. Тук сме вече над две години и се наслаждаваме. Времето е много хубаво през лятото. Жена ми харесва много града, ходи на разходки и има много неща, които да прави през свободното време. Дъщеря ми ходи на градина вече. Всичко е много хубаво.

– Да. Когато бях на лагера на националния отбор, треньорът ме попита как е в България. Но всъщност ме е питал и преди това, а и сме си говорили със съотборниците. Казах им това, което казвам и на вас – има какво да се прави. Говоря извън футбола и тренировките. Относно футбола – ще бъде тежък мач и за двата отбора. Разбира се, първо ние трябва да победим Румъния, а вие Унгария. Ако това се случи, ще бъде тежък мач помежду ни.

– Разбира се. Имам съотборници в българския национален отбор, ще бъде интересно. Европейското първенство е достатъчна мотивация, но този мач ще бъде различен за мен.

– Разликата не е добра за нас. Но хубавото е, че има още много мачове и Лудогорец може да загуби точки. Сравнявам първенството с това, което беше преди две години и давам пример с Царско село. Въпреки, че са назад в класирането, тимът играе добър футбол. Генерално първенството е станало по-силно и това отваря възможности Лудогорец да загуби точки в мачовете срещу другите отбори. Разбира се, ние в същото време трябва да сме фокусирани и да не губим точки. Всичко ще се реши в плейофите, тогава разликата може да бъде скъсена много бързо в мачовете помежду ни.

– Не. Аз съм много адаптивен. А и в моята кариера съм имал около 20 треньори. Когато нещата в един отбор не вървят, първо се сменят треньорите. Играчите трябва да можем да се адаптираме към изискванията и методите на новия треньор, защото всеки си има свои методи и изисквания. В Левски не съм имал никакви проблеми при смяната на треньорите.

– Усещаме и виждаме, че новото ръководство прави много за инфраструктурата на клуба – нови съблекални, нови тренировъчни терени. Модернизира се клубът и условията, имаме нов фитнес. Всичко е доста по-организирано и се усеща, че Левски се движи в правилна посока. Разбира се, има още неща, които да се подобряват, но ситуацията определено се променя към добро откакто съм тук.

– Сработването между двама централни защитници е много важно. Но също така трябва да обърнем внимание, че с Яблонски бяхме под ръководството на Делио Роси. Неговата тактика беше фокусирана върху защитата и върху това, че целият отбор трябва да помага в отбрана. Това помага много на централните защитници – имаме повече пространство, повече подкрепа. Отборът беше по-компактен. Сега играем по-офанзивен футбол с повече преса. Това означава, че може да се движим повече по терена и да отбелязваме дори голове, но ако пресата не работи добре, тогава противниковите нападатели имат повече пространства. По-трудно е за защитниците, но мисля, че имам добро разбирателство с Нуно и с Янис. Който и от нас да играе, мисля, че се справяме добре.

– Много се забавлявам с Хали Таим, той постоянно се шегува. Близък съм с Дени Алар, понеже и двамата говорим немски. Като цяло, откакто съм в Левски, отборът никога не е бил толкова сплотен и единен, колкото е сега. Разбира се, винаги има групички, това е във всеки клуб и не може да се избегне. Но в момента тези групи са много по-комуникативни и близки помежду си, отколкото когато и да е било.

– Живях с баща ми в Германия първите 5 години. След това се преместихме в Турция, а на 6-7 години се преместих в Исландия. Живяхме в много малък град – около 2000 души население. Живяхме там една година и се преместихме в по-голям град. Ходих на училище и играех футбол. Разбира се, беше много студено. Когато бях на 9 или 10, направиха първата закрита зала за футбол. С трева и всичко, което трябва да има. Преди това тренирахме на настилка, която беше почти като пясък – с малки камъчета и не беше закрито игрище… Беше катастрофа, но трябваше да играем някъде. На 17 години години отидох в Уест Хям…

– Бях много млад. Играл съм в първия отбор на клуба ми в Исландия, но това беше много различно. В родината ми сме като семейство. Дори когато се конкурираш с някого за място сред титулярите и той знае, че може да му го отнемеш, пак ти помага. Всички дават съвети, напътстват те… Старите играчи винаги помагат на младите. В Англия е друго. От една страна отидох при звезди, които съм гледал само по телевизията. И изведнъж ги виждаш до теб на тренировка. После започваш да тренираш с тях и никой не ти помага за нищо. Това беше шок за мен. Отделно, ако централният бранител се контузи, те не поглеждат младите играчи, които могат да използват на негово място. Вместо това веднага се оглеждат: „Хей, сега кой централен защитник можем да купим”. Но беше отлично изживяване за мен.

– Зависи. Ако Ливърпул дойде и ми предложи месечна заплата от 1 лев, отивам веднага.

– Да, разбира се. Но аз съм реалист – на 29 години съм, мога да играя още 6-7 години. Не е добра перспектива за трансфер в Англия. Разбира се, никога не трябва да се отказваме. Между другото в един мач от Висшата лига бях на резервната скамейка – докоснах се до този футбол (смее се).

– Може би си купих дрехи. Не бяха много, но стигнаха да си купя някои неща.