През последните седмици вниманието на световната футболна общественост е почти изцяло насочено към Евро 2024, като най-добрите на Стария континент продължават да впечатляват с качеството на играта и себераздаването по германските терени. България за поредна година единствено гледа подобен форум от телевизора, като се налага всички да се правим, че нещата са наред. Реалността, естествено, е друга, а в такива моменти особено много може да се изостри аналитичната потребност, за да видим откъде идват проблемите.
Причините са много и в рамките на един материал, може би, трудно биха били обхванати, но затова днес съм избрал да погледна в посока на приноса, или липсата на такъв, към българския футбол на двата основни конкурента за титлата в последните години – Лудогорец и ЦСКА-София. Поредният нов сезон в Първа лига идва, като отново се говори за селекции, цели, битка за шампионска титла и подобни банални слова, които само ни отклоняват в сферата на злободневното, далеч от значимите теми.
Говоря за факта, че през последните години тези два клуба почти нищо същностно не са допринесли за развитието на спорта в България. Дори и най-големите почитатели на един от клубовете трудно може да си затвори очите към някои от твърденията, които ще изложа за тези състави в следващите редове.
Лудогорец
Хегемонията на разградчани се превърна в явление, което е толкова обичайно, колкото изгряването и залязването на слънцето. Тези 13 поредни титли обаче имат стойност главно в очите на собственика Кирил Домусчиев, който заедно със своите верни клубни слуги не спира да изтъква под път и над път всяко минимално постижение на „зеления“ тим. В медийното пространство особено често слушаме хвалебствени слова за Лудогорец, но доста хора са наясно, че това самоизтъкване е симптом на диагнозата, че отвъд титлите, клубът всъщност няма с какво толкова да се похвали.
Сухите факти са, че Лудогорец не е произвел нито един футболист за тези почти 15 години дейност, който действително да е оставил някаква смислена следа в родния футбол. „Голямата гордост“ на академията на „орлите“ остава Доминик Янков, който винаги бива изтъкван като първия сполучлив кадър, излязъл от тази школа. Фактите обаче говорят друго. Янков е продукт почти на 100% на канадската и английската футболни среда, дошъл в Лудогорец вече на 17-годишна възраст, когато голяма част от изграждането на един млад футболист вече е осъществено.
В началото неговото присъствие беше като свеж полъх, но в последните 3 години вече почти никой не се сеща за атакуващия играч. Той не успя да се наложи нито в състава на Лудогорец, нито в националния ни тим. Логично дойде и неговата продажба в състава на Монтреал в МЛС преди няколко месеца. Оттогава не може да се каже, че състезателят с нещо е дал заявка за реализация на наличния си потенциал. Ако това е най-голямото достойнство на школата на Лудогорец, то по-добре да се мълчи.
Да, представянията на разградчани в Европа носят повишение на коефициента на българските тимове в международните клубни турнири, както и някакви средства в касите на останалите клубове, но ако говорим за принос като създаването и развиването на родни играчи, то такъв няма. Разградчани вземат най-добрите родни състезатели, които вече са изградени, колкото в повечето мачове да се отчете, че имат поне един българин на терена. На фона на времената преди 20-30 години тази действителност изглежда колкото смехотворна, толкова и плачевна. За един клуб, който се хвали толкова много, Лудогорец като цяло не обогатява с много българската футболна среда.
ЦСКА-София
На следващо място е време да поговорим за вечния претендент за титлата в последните години – ЦСКА-София. През последното повече от десетилетие тимът е бледа сянка на себе си във всяко едно отношение. Управлението на Гриша Ганчев отблъсна не малко феновете на „червените“, които виждаха нагледно как клубът, с който те толкова години са се асоциирали, вече просто не съществува. Ганчев вече го няма, но неговото „наследство“ не ще бъде забравено скоро.
Школата на ЦСКА-София не може да се похвали с нищо повече в сравнение с тази на Лудогорец, което изглежда като срамна констатация, имайки предвид, че в исторически план някои от най-великите български играчи са излиза именно от „Армията“. Поснастоящем Християн Петров изглежда като единствения състезател с известен потенциал, въпреки че и за него съмненията не са малко. Всички останали „таланти“ се оказаха годни общо взето за ниво Пирин Благоевград и Ботев Враца, което говори само за себе си.
Ако говорим за селекционна политика, то воденето на чужденци със съмнителни характеристики беше най-отличителната черта на управлението на семейство Ганчеви през последните години. А резултатите почти неизменно бяха изоставане от 10+ точки от Лудогорец в края на сезона.
Тази тенденция не изглежда, че ще се промени значително към момента. През това лято всъщност дори и привличането на шепа посредствени чужденци не се случва. За сметка на това назначаването на поредния чужденец за треньор потвърждава, че „нормалността“ ще бъде съхранена за поне още една година. Визитката на Томислав Стипич не впечатлява с кой знае какво и дори и той да се окаже в крайна сметка приличен избор, то въпросът отново изниква на преден план – толкова ли няма кадърен български наставник за ЦСКА-София?
Заключение
Навярно няма да е изненада за никого, че приносът на двата основни конкурента шампионската титла в българския футбол към спорта у нас е минимален, а дори към момента направо нулев. В статията изобщо дори не съм говорил и за Ботев Пловдив, където практиките не са много по-обнадеждаващи, а редица легенди изразиха възмущение от част от процесите, които протичат и в града под тепетата и особено в школата на клуба.
Ще дойдат следващите мачове на националните тимове, като с Илиан Илиев начело има шанс и резултатите да не са лоши. За пореден път обаче трябва да затвърдим мисълта, че всяко постижение на националния отбор ще е не заради, а въпреки действителността във футбола и в цялата българска държава, която не проявява никакво отношение към обезличаването на един от спортовете, с които се свързват едни от най-големите радости на нацията.
