Камата: Нов Стоичков няма да има! Група идиоти не правят България идиотска страна

Единственият у нас, заслужил отличия, които днес ни се струват на светлинни години далеко от България – „Златна топка“, „Златен Онз“, „Златни обувка“ за голмайстор на световно първенство. Единственият наш футболист, посочен от Краля Пеле и ФИФА сред 100-те най-велики в историята на най-популярния спорт. Единственият от родината ни носител на Купата на европейските шампиони. Единственият спечелил Купата на носителите на национални купи! Единственият… Годините минават, а Христо Стоичков остава като златния лъч на футбола ни и най-известния българин по света. За съжаление българският футбол не му понесе и той избра Маями за свой дом. А там в перлата на Флорида в телевизионния гигант „Унивижън“ го гледат като… „Златна топка“. Никога обаче Стоичков не забрави от къде е тръгнал. И когато се връща, първата песен от летището в колата е „Моя страна, моя България“… Малко след турболентните събития във футбола ни Стоичков реши да говори ексклузивно за „Труд“.

– Как в какво? В добро предизборно, разбира се! Винаги съм предизборно настроен. Например миналата неделя трябваше да избера дали ще водя фамилията на тур с яхта или ще поиграем голф, но не състезателно. Просто така – да ни е по-сладко на късния обяд.

– И да искам да не ги следя, няма шанс това да се случи. Колеги в телевизията ме питат по темата дори в ефир. Звънят ми от България – приятели, журналисти, роднини … Всеки нещо ми говори, коментира, пита как съм реагирал и накрая… Дали ще се връщам в България.

– Не ги правя нещата „като хората“? Така ли? Може би затова съм този Христо Стоичков, който съм искал да бъда. И на Луната да отида да живея, пак ще се занимават с мен. Наясно съм с това. Както и с това, че и каквото и както да направя, ще има хора, които ме обичат и такива, които ме мразят. Разбрах го отдавна. Ако не друго, това ми спестява нуждата да се държа лицемерно. Затова си я карам директно в живота! Както аз си знам.

– Стана спонтанно. Видях стадиона, на който съм преживял толкова хубави и силно емоционални моменти. Стадионът, на който с отбора на България, сме водили толкова много битки. Ние и публиката – в едно. Бяхме го превърнали в непревземаема крепост и всички имаха респект от нас. А сега – какво? Знайни и незнайни по света започнаха да се гаврят с нас! Говорят за расизъм, какъвто реално няма в България. Група идиоти не прави страната ни идиотска, нали? Затова изведнъж почувствах слабост. Три-четири пъти ми се е случвало в живота, но когато няма как да реагираш или да се противопоставиш, сълзите просто напират. И за няколко минути си като в безтегловност. Не се владееш. Няма как. Така се случи и в студиото, когато видях какво показваха.

– Не знам кой и с каква цел го е превел така. Не знам и как да го нарека. Навремето такива ги наричах тюфлеци, но сега, след чукнах 50 години, търся нещо по-така нежно. Сбърканяк например! Добре ли е? Говорих за провинилите се фенове, а не за отборите. Как си представяте въобще да искам санкции за бивши мои съотборници и въобще колеги, които сега си вадят хляба с футбол в България? Лудост. Но явно, когато се търсят скандали на гърба на Стоичков, още има ефект. На края на света да съм, в пъкъла да съм, явно пак ще е така.

– О-о! Изобщо не ми пука за тази шепа несретници. Те отдавна са банални. Над десет години една и съща плоча въртят. Изтъркали са се до баналност, да не кажа до комичност. Омръзнали са даже и на рибите в океана на Маями. „Отказал се от България и прочие там…“. Нищо друго не могат да измислят, завалийките. Все едно на никого не се е случвало, когато се е ядосал за нещо, да изроптае срещу държавата. Само че аз съм Стоичков и когато съм го казал, то се е чуло. И понеже имам топки, не говора за „Златните“, съм намерил сили да се извиня официално за казаното под афект. Но тези хейтърите могат да се чувстват значими само, когато наплюят анонимно Стоичков. Това е техният Еверест. И си мислят, че така ще ми накривят шапката. Няма кой да им обърне внимание! Като в оня виц. Единият вика:„Аз ще те оплюя във вестника!“. А другият отговаря: „Аз пък няма да го прочета“. Така и не могат да разберат, че каквото съм мечтал да постигна в живота си, съм го постигнал! И отдавна имам щит срещу разни комплексари и завистници. Направил съм го още в миналия век, щастлив съм и знам, че този факт отдавна ги прави нещастни. Нещо повече – направо ги убива.

– Разберете го веднъж завинаги – и да искам, няма как да стане. Зад всички мои успехи стои името България. „Златна топка“, „Златен Онз“, „Златни обувки“ … В моята област, която вълнува милиарди хора по света, аз съм поставил България на картата на успеха. Хубав, лош Стоичков – това са фактите! А това кой как си ги коментира, никога не ме е вълнувало. Само бих посъветвал недоброжелателите си да използват енергията си да направят нещо голямо в живота, а не да се занимават със Стоичков. На мен от 1992 година няма как да ми навредят.

– Тогава подписах втория си договор с Барселона.

– Вие го казвате. Явно сте информирани.

– Така се случва. Началникът горе гледа. Но случаят, който цитирахте, не е такъв. Михайлов не ме лаял или хапал. Той просто ме предаде. Продаде нашето приятелство. Все тая. Минала работа. Отначало бях гневен и го атакувах, но впоследствие затворих страницата. Неслучайно от години не съм казвал нещо срещу него или някой друг от футболния ни съюз.

– Да, но се оказаха много ниска топка и затова. Видя се, че родните „качулки“ са достатъчни, за да се разбягат. Както и да е. Повярвайте – нито за секунда не съм злобял или радвал. Напротив – стана ми тъжно. Освен всичко ги бях предупредил господата „Големи шефове“ – накъдето са тръгнали, ги чакат неприятности и голям резил. Така и стана за съжаление. Но не може да се отрече, че максимално дълго вървяха към този печален финал. Бяха много упорити.

– Нищо подобно. Напротив! Опитаха да си правят Пи Ар на мой гръб. Викаха ме даже при „компетентните органи“ с играчи от отбора да ме разпитват мен и играчите ми за спечелен мач с 5:0. Да нямало черно тото. Представяте ли си? При 5:0! Добре знаеха, че това е абсурд, но искаха да им се обяснявам. Да ми покажат силата си. Имаше един гологлав индивид – „флората и фауната“, както го наричах, който изпълняваше поръчката. Не искам дори да споменавам името. Знаете го – рисуваха го на карикатури с големи уши. Казах му тогава, че няма как да ми навреди и да не прави глупости, защото ще падне в ямата, в която иска да ме закопае. Така и стана. Изгониха го като мръсно псе след време. Никъде не е сега! А аз съм си на слънце в Маями, а той в някое блато. Мръсна, та мръсна история! Нея никога няма да е забравя. А аз понякога може и да простя за нещо. Мога, наистина. Но лошото е, че никога не забравям.

– Скриха се като мишльовци. А вие да не мислите, че те не са знаели. Явно въпросът е бил да се подскаже грубичко на Стоичков да не говори много за корупция, уредени мачове, съдийски поръчки… Изобщо за всичко онова, което изяде главата на футбола ни. И ето сега Царя е гол! И му се смеят по света.

– Прекалено жестоко е. Прекалено. Колкото и да сме сгрешили. Но в едно съм убеден – прекалено силно дърпахме Дявола за опашката. Крещяхме „Господ е българин!“ И дърпахме. И белята стана. Помня аз, когато бях национален треньор. Разделение. „червените“ – за, „сините“ – не. Да се изгони Стоичков, пък след това и потоп. Имахме 23 или 25 точки в квалификациите. Сега имаме три! Стоичков го няма, ама имаме три! Знаех, че така ще стане, но това не беше мой избор. Нещата се случиха, както ги прогнозирах. Лично аз не съжалявам, че животът ми тръгна по друг път и съм на слънце. Но мъглата за българския футбол стана непрогледна. Това е лошото.

– Знаете ли онази песен „Дали аз закъснях или времето бързаше“?. За БГ футбола и двете неща важат за съжаление. Тези реформи, за които сега говорят, трябваше да стартират още през 2006-а, когато ни отупаха като брашнян чувал. Още тогава се разбра, че сме дънна риба. Но тогава в БФС някои решиха да се правят на Батето. Да щракат с пръсти, да викат „Наздраве“ и да сменят треньор след треньор. Колко имена бяха похарчени, ей така, с лека ръка! Мен ме оставете! Казах ви, че от 1992-а няма как да ме бутнат. Да ме разклатят – да, но… Както и да е. Каквото повикало – това се обадило.

– Не, не! Звучи истинско. Дано се появи човек, който да посвети живота си на изваждането на футбола ни от будната кома. Но къде ще го намерим … няма кой да ни каже дори. Твърде дълго се говореха глупости от рода на „Ама и ние сме играли на лоши игрища, но станахме добри футболисти!“ Да, така е, но тогава и другите не играеха на много по-добри терени. А сега като ходя да правя интервюта по водещите европейски клубове, все едно влизам в космически бази. Барокамери, ултрамодерни апарати за възстановяване, медици, психолози, диетолози… Цели екипи за различните дейности. Голям замах, големи пари, голям футбол. Нещо, което е все по-далеко от България за съжаление.

– Обяснявам си го със световноизвестната българска завист! Как така тези ще имат стадион, а ние нямаме дори козирка? Или обратното – тези защо не плащат наем на държавата, а ние го правим? Разделение, омраза, бедност. И накрая всички губят, но казват „На кой му пука“ и продължават да се боричкат в калта.

– Не бързайте много. Казвам ви го от опит – минах по този път. Доведох елитна испанска фирма, желаеща да построи в София стадион за 100 милиона евро. Срещнах ги с правителството, представиха проект. Обявих, че съм готов на всякакви проверки за да разберат хората, че не искам никакви комисионни. За жалост един от испанците от благодарност към мен предложи стадиона да се казва „Христо Стоичков“ и там някъде „токът спря“. Обяснението ми, че не държа на това, вече нямаше смисъл. Всички, от които зависеше проектът, изчезнаха яко дим. Няма телефони, няма срещи, няма… стадион. Затова нека адвокатите на ЦСКА да внимават за подводни камъни и да юридически блъфове. Нека не забравят – в България обещание не значи завещание.

– Стана една година? Как лети това време! Какво съм очаквал не е важно. Много по-важно е какво се случи. Казаха ми, че излизат нови 10 хиляди копия и тиражът ставал рекорден – 70 хиляди. Но това е само статистика. За мен тази книга е нещо много повече – тя е едно приключение, едно страхотно пътуване в родината ни. Не съм вярвал, че след като над 100 хиляди са ме аплодирали на „Камп Ноу“, ще мога така силно да се разчуствам от топлотата, с която ме посрещат хората в България при представянето на книгата. Благодаря силно на Владо и на издателите от „Софтпрес“ за преживяното. За скандиранията „Ицо, Ицо“ в пълните зали. И не само там – на стадиона в Каварна дойде половината град, а във Варна си помислих че може да се срути молът. По 4-5 часа поставям автографи върху „Историята“ и се снимам с всеки, който е дошъл. Децата ме впечатляват най-много. Вадят клипчета с мои голови и снимки от интернет и питат, разпитват. С какви ли не въпроси ме изненадват. И това ме зарежда страхотно! За всичко това се отказвам от половината си ваканция. И ще ви призная – по-рано злобата на опонентите ми ме зареждаше, но сега това е любовта на хилядите, скандиращи „Ицо, Ицо!“. Настръхвам дори сега, когато само ви говоря за тези моменти.

– Искам го, но е въпрос на възможности. Вече бях в Лондон, Чикаго и Торонто, както и в 11 български града. Сега обаче от „Унивижън“ са ми начертали такъв рейд по Европа за интервюта, че… Едва ли не ще живея по самолетите. Със сигурност, живот и здраве, ще съм във Варшава на 26 ноември, където местно издателство представя „Историята“ на полски език. Вече са готови преводите на испански и английски, което означава нови спирки. През април се планира да съм в Барселона на празника „Сен Жорди“, на който се подарява книга. Клубът има планове за мен в този ден, но е още рано да ги разкривам. В България трябва да съм в Габрово и Пловдив около Коледа. Планирани са гостувания също при бесарабските и банатските българи зад граница, където трябва да помогнем и с благотворителност. Много, наистина много са предложенията, които имам и се надявам силите да ми стигнат да уважа и зарадвам всички.

– То също е част от плана. Ще работя в Букурещ, Будапеща, Рим, Билбао, Мюнхен, Манчестър … щастлив съм, че на всички места ме посрещат със страхотно уважение. Ливърпул например пусна само мен и екипа ми в лагера си преди финала на Шампионска лига. ПСЖ, Челси, Манчестър Сити и Милан се отнесоха към така все едно съм легенда на клуба. Не крия – това ме прави горд с моята кариера. За съжаление сега след расисткия скандал в София с англичаните се наложи Чики Бегиристайн да ми направи видео връзка с Рахим Стърлинг. И преди да договоря интервюто, му поднесох извиненията си, нямаше как. Независимо дали историята е скалъпена, измислена или каквато решите друга, тя си е факт. И момчето прие всичко.

– Нов Стоичков няма да има, защото всеки е уникален сам за себе си. По-важното е посланието, което давам на младите с моята книга. А то – никога да не се отказват от мечтите си и да вярват, че българин може да стане най-добър дори в област, която вълнува милиарди по света.