-
-
Рекордьорът по голове в българското първенство Мартин Камбуров гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Славният нападател изпълни мечтата си този сезон, като задмина легендарния носител на “Златната обувка” Петър Жеков. Известен е и с голямата си успеваемост срещу вратарите на Левски, като държи рекорда за най-много попадения, реализирани срещу “сините” на “Герена” – 10.
– Марто, здравей! Благодаря, че прие нашата покана. Как си, настрои ли се вече за коледни празници?
– Благодаря. Да, вече сме в почивка. Идват най-хубавите и светли празници – Коледа, Бъдни вечер, Нова година. Ще празнуваме със семейството нормално, като всяка година.
– Преминаваме първо към най-важния въпрос – спира ли Мартин Камбуров с футбола окончателно?
– Още е рано. Мисля, че до 25 декември ще бъде ясно на 100%. Все пак трябва да покажа нужното уважение към ръководството на Берое и да изчакаме до Коледа. Тогава ще има яснота на 100% вече.
– Какво в преговорите с ръководството би те накарало да останеш и ти самият как чувстваш нещата?
– Би ме накарало, ако клубът Берое има нужда и иска да остана, да помогна не толкова вече с игра, а чисто психически в съблекалнята след недобрия полусезон за Берое. Ако от това има нужда Берое, бих останал да помогна, но не на всяка цена, разбира се. Това ще бъде водещото, не толкова дали ще играя, или няма да играя.
– Как би оценил досега представянето на Берое в този есенен дял на първенството?
– Лично моето мнение е, че трябва да сме по-напред задължително. Имаме качествени футболисти, просто натрупахме много загуби. Това място за мен не е окей за качеството и отбора на Берое.
– Може би точно това ще помолят теб от ръководството – да помагаш и напролет, за да може тимът да се бори за място в топ 6, която е целта несъмнено към отбора.
– Да, затова не бързам с крайното си решение или да дам краен отговор веднага след мача, или сега на вас, защото искам до Коледа да видим цялата картинка. Дали ще има някаква полза от мен да продължа да помагам с нещо на Берое, или да взема решението да спра с футбола.
– Ако вземеш решението да спреш, последният ти мач ще е бил срещу Левски, но този път не успя да вкараш. Имаш ли обяснение защо толкова успешно се представяш срещу този отбор през годините?
– Мисля, че всеки един нападател си има „любими“ отбори, срещу които му се получава. За моя радост е срещу Левски, защото Левски е един от грандовете в българския футбол. Когато успееш да отбележиш на тях, тези голове остават и има отзвук. Както виждате, сега всеки път журналистите ме питат колко често отбелязвам на Левски през годините. Да, 25 гола срещу Левски наистина е внушително!
– Имаш ли някаква тайна или обяснение защо винаги ти се получава срещу тях?
– Не. Еднакво излизам във всеки мач. Който е професионалист, знае много добре, че не дели съперниците, а играе всеки мач на 100%. Просто срещу някои отбори ти се получава. Мисля, че са три-четири отборите, срещу които се случва по-често да отбелязвам – Черно море, Славия…
– Да поговорим и за евентуалното ти оставяне, ако решиш то да се случи. Оставят ти само шест мача, за да подобриш и рекорда на Георги Илиев за футболиста с най-много срещи в „А“ група. Този рекорд изкушава ли те, за да вземеш решение да останеш?
– Не, поне аз не го усещам така – този рекорд да ми е главната мотивация. Казах, че ако остана, ще бъде само заради ръководството и хората в Стара Загора, защото те наистина ми помогнаха да постигна този невероятен рекорд. Знаете колко години не беше подобряван.
– Да поговорим именно за този рекорд. Той дойде в мача срещу Царско село – какво изпита в онзи момент, когато вкара гол и разбра, че вече си пред Петър Жеков?
– Едно удовлетворение, една емоция, която завинаги ще остане в мен, защото наистина това е нещо феноменално, страхотно, което постигнах. Такъв рекорд на 47 години наистина е нещо страхотно! Поне така го усетих аз. Записвам си името със златни букви в българската история.
– Връщайки се малко по-назад в годините, кога усети, че може би имаш шанс да го подобриш? Кога си каза, че това е следващата ти цел?
– Ако трябва да бъда честен, точно когато стана пандемията. Прекъснахме първенството, помня, че не играхме два-три месеца, дори не тренирахме. А когато се върнахме и подновихме, доиграхме сезона и успях да стана голмайстор за шести път, с екипа на Берое. Тогава оставаха 16 или 17 попадения и наистина повярвах, че щом успях да стана голмайстор, мога да постигна и тази цел. Не беше лесно със сигурност, а доста трудно, но за моя радост успях.
– След като го подобри, публикува една снимка в „Инстаграм“ от твоето детство с коментар: „Откъде започна всичко“. Тогава прокрадвала ли ти се е тази мисъл, че можеш един ден да си голмайстор номер 1 на България?
– Не. Никога когато почваш да играеш футбол, не можеш да мислиш, че ще подобриш даден рекорд или ще стигнеш до някакви такива рекорди, дали за мачове, дали за титли. Това никога не можеш да го планираш от дете. Напротив, според мен всеки футболист, като почва да играе футбол, просто иска да се наслаждава. Всяко дете иска да играе футбол и вече, когато почваш да порастваш, просто искаш да станеш професионалист, както аз навремето съм гледал старите футболисти в „А“ група. Аз съм юноша на Ботев, така че съм ходил на всички мачове на Ботев, на Локомотив, гледал съм ЦСКА по телевизията, Стоичков – те са били моите идоли навремето. И просто съм си мечтал да бъда един от тях след време, но никога човек не може да си мисли: „Аз ще стана световен шампион или голмайстор номер 1 в историята.” Просто искаш да играеш футбол.
– Сега отново казваш, че Петър Жеков винаги ти е служил като пример за подражание. Той може би в леко шеговит тон казва, че има едни осем гола, които не са му признати и рекордът все още не е подобрен. Ако трябва да влезеш в неговия тон, какво би му отговорил?
– Не, няма. Аз няма как да вляза в този тон, защото оценявам това, което е постигнал г-н Жеков, защото е феноменално да държиш 47 години рекорд. Наистина е нещо голямо. Той също е положил много труд, за да бъде толкова години на върха, така че няма как да сляза аз там. Просто наистина от три-четири години за мен той беше мотиваторът, който ме вдъхнови да стигна до това ниво.
– Как би описал пътя на Мартин Камбуров от първия гол до последния 256-и, който вкара на Славия?
– Няма да е с една дума. Според мен много труд, любов към самата игра, уважение към всички останали и разбира се, трябва да имаш и големи качества.
– Това ли беше нещото, което те държи на терена до 41 години, защото е много трудно да поддържаш форма на тази възраст?
– Последните две години за рекорда – да, мога да кажа, че това е било. Когато наистина се доближих на 15-16 гола, това беше нещото, което ме държеше. А преди това, аз на 32 години се върнах от Китай, така че всеки сезон, в който и отбор да съм бил, съм подписвал за една година. Винаги съм си казвал, че ако в края на годината един централен нападател няма 15 гола, няма смисъл да продължава. За моя радост, от 32 години нагоре винаги съм реализирал по 15 попадения минимум. А 2020 г. дори станах голмайстор с 18. Самият рекорд може би последните две години ме е държал.
– Понеже го постигна точно в Берое, може ли да кажем, че вече чувстваш Стара Загора като свой втори дом?
– Със сигурност, да. Винаги ще ми е приятно, когато и да свърша кариерата. Публиката, градът много ми харесват и това чувство е взаимно. Постигнах може би най-големия си успех във футбола – рекордът с Берое. Винаги ще бъда благодарен и винаги ще се връщам с хубави чувства в Стара Загора.
– Успя ли Берое да измести Локомотив (Пловдив) като отбора на сърцето ти?
– Не, аз винаги съм заявявал, че е Локо (Пд) и няма как да се промени. Ставал съм четири-пет пъти голмайстор с Локомотив. След Христо Бонев, смело мога да кажа, че аз съм следващият в историята на Локомотив. Колкото и на някои да не им се иска, статистиката го показва. Титла, четири пъти голмайстор и 150 гола за Локомотив – това няма как да се изтрие. Но тук няма съревнование между Берое и Локомотив. Аз постигнах рекорда за историята с Берое, но това не променя, че съм легенда на Локомотив.
– Нека се върнем и към твоята кариера, защото тя наистина заслужава внимание. Сам каза, че си една от най-големите легенди на Локомотив (Пд), но пък започваш в Ботев (Пд). Върни се към тези мигове – как се случи така, как се осъществи трансферът от Ботев в Локо, макар че не беше директен?
– Ако трябва да се върна доста назад, аз съм юноша на Ботев. Записах няколко мача още преди да вляза в казармата, но в казармата играех само спортна рота, а не играех за мъжкия отбор. И когато се уволних, де факто загубих една година във футбола заради казармата, което е много лошо. Вместо да играеш професионален футбол, ти стоиш в казармата, но такива бяха времената. И когато се уволних, просто отборът беше окомплектован, имаше нов треньор – Марин Бакалов. Казаха, че ще ме преотстъпят и отидох в Свиленград. Поиграх шест месеца и оттам Вили Вуцов ме беше харесал за Спартак (Плевен). Преминах в Спартак, играх една година и оттам Андрей Желязков е главният виновник да ме привлече в Локомотив, той беше спортен директор. Така се случи всичко. Първите тренировки на „Лаута“ не ме приеха нормално, защото знаеха, че съм юноша на Ботев, но пък аз показах през всичките години какво съм дал и какво съм направил за Локомотив.
– Кой беше моментът, в който се запали по „черно-бялата“ идея? Сам казваш, че в началото е било много трудно.
– Първата ми година с Димитър Димитров не беше много успешна, но втората като дойде Ераносян, останахме по-младите – Тунчев, Котев, Жоро Илиев… Имаше и по-опитни, разбира се, трима-четирима – Иван Пасков, Мето Стойнев. Направихме един много добър колектив, добра сплав между млади и опитни играчи. Никой не ни слагаше в сметките, а ние направихме в първите шест мача – шест победи. Тогава след шестте срещи тази публика те преследваше навсякъде – домакински, гостувания. По улиците беше еуфория. Това „локомотивско“ ме грабна. Хората много обичат Локомотив, страдат и живеят с него. Това беше достатъчно да те грабне.
– Говориш много емоционално за тези мигове. Няма как да не се връщаш и към знаменитата 2004 г. Сега какви спомени са останали у теб?
– Точно за нея говоря. Това беше феноменална година. Всеки я подценява, но наистина имахме много добър отбор, много добра сплав между млади и опитни, играехме много добре. Кой каквото и да говори, Левски беше втори тази година, а ние ги бихме в Пловдив. Два пъти играхме за купата –в Пловдив ги бихме с три гола, а в София завършихме наравно 1:1, а изпуснахме и положения. Тази година Локомотив наистина имаше феноменален отбор и играехме много силно. Левски също бяха много силни, но ние бяхме по-добрите.
– Ти си играл и в пловдивското, и в софийското дерби. Големият спор е кой е по-големият мач в България…
– Не искам да ги деля. Разбира се, ЦСКА – Левски е „Вечното дерби“. Имат голяма фенска маса, защото повечето провинциални градове, ако нямат отбор в „А“ група, са от Левски или от ЦСКА, така че е нормално това нещо. Пловдивското дерби е голяма тръпка, защото Пловдив живее с този мач. Половината е Ботев, половината – Локо. Много пъти съм играл в това дерби. След една победа, шест-седем месеца се говори за този мач. И двата мача са еднакво емблематични по себе си.
– Оттам тръгна един твой прякор – „Императора“, как гледаш на него?
– Хората го измислиха и така остана. Окей съм.
– В кариерата ти имаше екзотични преживявания в ОАЕ, Китай. Какво ти даде приключението в Близкия и в Далечния изток?
– Различна култура, различен свят, успях да видя нещо различно. Всичко друго е футбол – както в Европа, така и там се играе футбол. Разбира се, опит, работих с доста добри треньори, ако трябва да бъда честен – Вини Шефер в Дубай, Карвалял, който сега мисля е на Брага, бяхме с него в Гърция. Разбира се, от такива специалисти човек трупа опит.
– Има един парадокс, че голмайстор номер 1 на България няма официален гол за националния ни отбор – какво е твоето обяснение за това?
– При Ераносян, когато станахме шампиони, играех не типично централен нападател, а зад нападателя. Успях да вкарам много голове. Тогава Стоичков като селекционер ме е викал постоянно. Имам към 20 и няколко мача за националния отбор. Не бях типичният централен нападател, когато съм влизал, при положение, че тогава имаше Димитър Бербатов, който беше световна звезда и играеше на много голямо ниво. Беше доста трудно, но като цяло твърде малко мачове изиграх. От тези 20 и няколко срещи, мисля че половината са като резерва. Най-нормалното нещо е да не отбележа гол, когато съм играл като халф в повечето от тези мачове. Просто е много жалко, че много малко треньори ме използваха, особено след отказването на Бербатов. Можех да получа повече игрово време. Показвах през всичките години, че го заслужавам. Няма как някой да ми каже, че мога да вкарвам по 20 гола в „А“ група, а не мога в националния отбор. Всеки треньор си е имал виждания. Надявам се да са били треньорски решения, а не други, тогава ще бъде жалкото.
– Заговори се, че сега Ясен Петров готви евентуална повиквателна като своеобразен бенефис за твоята кариера. Имаше ли нещо вярно, имаше ли разговор с него?
– Аз само от медиите научавах. Не съм имал личен разговор.
– Другото, което се завъртя в медийното пространство е, че евентуално Локомотив (София) има интерес да те привлече, но ти каза, че би останал единствено в Берое. Имаше ли нещо вярно в това?
– Не. И аз бях изненадан. Сутринта като прочетох новината в сайтовете, твои колеги започнаха да ми звънят. Не, не е имало нищо. Аз уважавам Локомотив (София), играл съм там, постигнал съм също хубави резултати, но никога не е имало разговор.
– Да се върнем на темата национален отбор. Сега под ръководството на Ясен Петров виждаш ли някакво подобрение? Започнахме ли да се отлепяме от дъното, което чакаме толкова години?
– Всички виждаме за какво става въпрос. Трябва работа, а не да излизаме и да казваме: „Ние едно време като играехме как бяхме, пък сега…“ Няма да правя сравнения, особено и ръководителите не трябва да го правят. Тези, които са свършили с футбола, искат да влязат в управлението или тези, които управляват в момента, те трябва да помагат, каквото и да ни е нивото, за да може с една крачка да го вдигнем. Когато говориш: „Ние как играехме, ние какво постигнахме…“ Първо, така няма да дадеш стимул на тези момчета, няма и да развиеш следващи, които идват отдолу. За мен това е много грешно в България – който се откаже от футбола, на другия ден казва „какви резултати имахме като играхме, сега от тези нищо не става.“ Напротив, особено, ако останеш да работиш във футбола, може с минимално, но трябва да се опиташ да помагаш. Това ни е лоша черта, манталитет на нас, българите. Повечето нямаме уважение към колегите, футболисти, но такъв ни е нравът и за жалост така ще страдаме, ако не се променим.
– Кога според теб може отново да се класираме за голямо първенство?
– Вие, журналистите – „бързаме за световно, за европейско“… Според мен няма да стане лесно, само на приказки, да сравняваме с 94-ата и да връщаме назад. Виждаме разликата, но тази разлика може да се стопи само с работа. А не с „ние какво направихме, а от тези нищо не става“. Трябва да се работи, всички да бъдат обединени – журналисти, треньори, ръководители, футболисти и лека-полека да се излиза от ситуацията. За форум не знам кога ще се класираме.
– Ти си от поколението на Димитър Бербатов, Мартин Петров, Стилиян Петров. Смяташ ли, че те могат да донесат положителна промяна – такава, за която и ти говориш?
– Затова са избори. Виждате сега и правителството се сменя. Затова е направено – ако виждаш, че нещо не става толкова години, най-нормалното нещо е да има промяна и да се опита някой друг да промени нещо. Не съм се кандидатирал, нямам претенции да бъда президент, не е моя работа. Въпросът е който е във футбола – стари, нови да работят правилнои да няма „ние какво направихме, нищо не става от вас“. Всички да бъдат ръка за ръка. Каквото и да ние нивото, да го подобряваме всеки изминал ден и да се върнем там, където сме били през годините.
– Да поговорим за нещо по-лично – за всички тези години във футбола има ли нещо, за което съжаляваш?
– Не. Като се върна назад, особено тази година с този рекорд, за нищо не бих съжалявал. Нямам време да съжалявам, животът продължава. Много съм щастлив от това, което постигнах като кариера. На 27-ми съм организирал едно събитие, надявам се да дойдат хората, които съм поканил. Това е достатъчна оценка за моя труд и няма начин да съжалявам за това, което съм постигнал дотук.
– Обикновено в края на година е време и за равносметка – каква е твоята за 2021 г.?
– Както казах, за мен е една от най-успешните, да не кажа най-успешната. Наистина това, което направих тази година ще остане в историята. Поне докато не дойде следващият Камбуров!
– Следващият Камбуров може и да е на път, защото може би най-големият ти рекорд е малкият Мартин. Какво се промени за теб след неговото идване и може ли скоро да виждаме още един Мартин Камбуров по терените в България?
– Първо му пожелавам да е здрав! Всичко се промени, защото сега след тренировка бързам да се прибера да си го видя. Като си изнервен след загуба в мач, когато го видиш е голямо щастие. Всеки, който има дете, го знае. А дали ще стане футболист? Само му пожелавам здраве и да има едно щастливо детство. Оттам нататък той ще избира своя път.
– Виждаш ли вече да има заложби с топката? Ходите ли да играете заедно?
– Още не можем да ходим, пък камо ли да играем. Но вкъщи си има една малка топка и като си жонглирам, винаги ме следи внимателно. Дано да не е само като кучето, което гледало касапина.
– Къде обичате да си почивате със семейството, когато имаш свободно време?
– Като всички нормални хора. Когато имам един-два дни, на някое спа, на тишина или вкъщи. Обичам и вкъщи много да си стоя, гледам телевизия, нормални неща.
– Предстоят най-светлите празници. Какво си пожелаваш в личен и в професионален план за новата година?
– В професионален ще видим дали ще продължа. В личен – всички да сме живи и здрави. Пожелавам на всички здраве, щастие през новата година. Да си изкарат едни хубави празници. Да отминава тази пандемия, защото наистина виждате, че светът не е същият.
