-
-
Николай Тодоров – Кайзера гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е един от любимците на публиката на Левски. На три пъти облича фланелката на “синия” клуб. Вкарва феноменален гол, с който тимът от „Герена“ елиминира Глазгоу Рейнджърс в Шампионска лига. Кариерата му преминава още в родния Добруджа, ЦСКА, Локомотив (София), Септември, френските Монпелие и Кан, кипърския Анортозис и турския Саръер. Тодоров е трикратен шампион на България и носител на две купи на страната. За националния отбор има 12 срещи и 3 гола. Прякорът му идва от името на една от звездите на Аякс от 70-те години Пит Кайзер. А като треньор прекарва няколко години в школата на Левски.
– Ники, здравей! Как си, има ли нещо ново около теб?
– Чувствам се добре с нещата, които са свързани около семейството на този етап. Надявам се във времето да получа и оферта, за да продължа треньорството.
– Преди две седмици приключи шампионатът в „А“ група. Какво ти направи най-силно впечатление? Изненада ли те нещо?
– Преди всичко конкуренцията, която се създаде във времето между Лудогорец и ЦСКА, а Левски също имаше този шанс. Но като цяло имаше спад като игра в т. нар. „водещи отбори“ и от трите тима, имаше приливи и отливи, лоши моменти и хубави игри. Другата изненада бе постоянството в дадени периоди на Ботев (Пловдив), включително за купата, Локомотив (Пловдив) остави добро впечатление, Етър, Черно море. Тези отбори в своите си периоди от първенството показаха постоянство и израстване.
– А не ти ли бяха малко скучни четирите издания на „вечното дерби“?
– Скучни в смисъл, че все още правим някакво сравнение с дербито между Левски и ЦСКА от преди години, когато се пълнеха стадионите, зарядът беше по-голям, защото се преследваха постоянно за първо и второ място. Може би това в годините малко или много отдръпна българския зрител. Свидетели сме на това, че „Васил Левски“ не може да се напълни за дербито.
– Кой е най-близо до прекъсване на хегемонията на Лудогорец? Поизхабиха ли се героите от Разград или пък титлите и купите им дойдоха малко в повече?
– Ако погледнем реално в изминалото първенство, най-близо до крайния момент беше ЦСКА. Левски също имаше един момент, в който можеше да се намеси, но изпусна своя шанс. А и Левски, и ЦСКА получиха този шанс най-вече заради допуснатите грешни стъпки на Лудогорец. Двата отбора получиха възможност да ги настигнат в точките, а който беше взел дербитата, щеше да има преимущество. Лудогорец дали са заситени, не мога да кажа точно и ясно, но като цяло виждам едно отстъпление на игровия стил. Преди години диктуваха събитията на игрището от първата до последната минута. Но независимо от всичко в дадените моменти те успяха да победят и Левски, и ЦСКА и да си възвърнат предимството в точковия актив.
– Игра ли се феърплей? Имаше ли някои резултати, които будят съмнение за теб?
– От това, което съм гледал, хайде да не казвам 100%, но мисля, че се игра феърплей. Имаше резултати, които наистина будят съмнение, но зависи кой как гледа на нещата. В това число влезе Верея, който направи някакви изненади – още със започването и хикса с Лудогорец, след това вкара три гола на Левски, независимо че загуби. Наистина зрителят би се усъмнил. Можем само да гадаем и да си коментираме.
– Как виждаш ситуацията в отбора на Левски, който по време на шампионата смени четирима треньори и един собственик?
– За собственика е малко по-специфично за мен, но смяната на треньорите наистина играе важна роля. Аз поне така разсъждавам и си говоря с мои колеги и приятели, че когато един клуб, независимо дали е Левски, избира даден треньор, е много важно как ръководството го избира и какво иска от него не само като резултати. Ясно е, че в Левски винаги се гони първо място, купа, класиране за евротурнири и т. н. Тези цели винаги се поставят, но е много важно кога се избира треньор, кой и как прави селекцията, спрямо неговата визия за игра. Самото ръководство трябва да намери баланса с треньора. Ясно е, че трябва и време, въпреки че в България сме свикнали да не даваме много време на треньорите и на състезателите. Но това е процес на запознаване, сработване, приемане на идеите на треньора, схема на игра… Но всичко е съобразено с това с какви футболисти разполагаш. Смениха се трима-четирима треньори и не може един наставник да дойде и да каже, че примерно ще играе 4-4-2, като няма нужните играчи. И да искаш да играеш по този начин, трябва да прецениш какви възможности имат заварените футболисти. Не можеш да направиш нова селекция и трябва да се съобразиш с това, което имаш в момента.
– Както се казва – играчите правят схемата…
– Когато за една година се сменят толкова много треньори, не виждам времето, в което един треньор може да вкара тази своя идея в главите на състезателите.
– Въпросът, който силно вълнува „синята“ общност е дали Петър Хубчев ще се справи със ситуацията на „Герена“?
– Знаем как Хубчев работеше в националния отбор, но все пак тук е клубен тим. В националния успя със състезателите, които викаше, за този кратък период да вкара своите идеи в техните глави и те да го приемат. Предполагам, че тук ще иска да се случат нещата по същия начин. Но това е клубен отбор и ще може да работи всеки ден с тях. Мисля, че тук ще му е малко по-лесно и по-бързо ще предаде своите идеи на футболистите. Но към момента все още не виждаме какви играчи ще бъдат привлечени. Предполагам, че търси тип футболисти, спрямо неговите изисквания, плюс това, което има в момента в отбора.
– Българин или чужденец трябва да е начело на „сините“?
– Нагледахме се на най-различни варианти, но за мен лично трябва да си е българин. Когато дойде чужденец, ми прави впечатление как го гледат журналистите – как се изказва, как ходи, маниери и т. н. А когато е българин, някак си по-повърхностно гледат на дадения човек. Даже на моменти въпросите са много по-директни, когато има негативен резултат. Прави ми впечатление, че за чужденците са малко по-меки въпроси, а не са така конкретни. Това важи и за чуждестранните футболисти. За мен основата и по-голямата част трябва да са българи. Дали ще е от школата, дали ще е от друг клуб, българинът би възприел по друг начин не само идеята на Левски, но по-лесно би влязъл в руслото на клуба като изисквания, манталитет спрямо публика. Ясно е, че когато си играч на Левски, ЦСКА и Лудогорец винаги има атака, когато не си готов. Затова един състезател на Левски трябва да умее да играе под напрежение. Това също е много важно.
– Не е ли малко странно отстраняването на Даниел Боримиров като шеф на ДЮШ на Левски? От една страна му казват, че е свършил добра работа, но от друга му казват „довиждане“…
– Да, настина е странно. Клубът не е направил голяма инвестиция към самата школа. През всички тези години винаги са излизали футболисти на добро ниво. Да, играят в други клубове. По една или друга причина не са им дали шанс в Левски. Сега виждаме, че има четири-пет момчета с потенциал, които са в отбора. Това ядро е излязло от школата на Левски в последните две-три години.
– Връщаме те рязко в миналия век към първите ти стъпки в Добруджа. Оттам преминаваш в ЦСКА – кой те привлече при „червените“?
– Истината е, че като бях юноша на Добруджа, влязох в казармата. И на втората година, 5-6 месеца преди уволнението, точно беше свършило първенството в „Б“ група, един ден ме викнаха и ми казаха, че трябва да замина за София в ЦСКА. Не те питат искаш или не искаш. Ти си войник, командироват те и така. Не мога да кажа, че не искам и ще си стоя тук.
– А защо не продължи кариерата ти при „армейците“?
– Тогава беше друго време, съвсем друг начин на живот, строй. Така стояха нещата, че преди да отида в казармата, от ръководството на Добруджа или партията, ме привикаха на разговор и ми казаха: „Да, ти отиваш в ЦСКА, но ако искаш да останеш там, няма да ти дадем разрешение.“ Беше така, че ако партията в града реши, ще ти даде разрешение да отидеш в ЦСКА, иначе няма начин. Казаха ми, че ще ми дадат разрешение само за Левски. Но изрично ме предупредиха това да си остане в стаята и да не се коментира, защото ако се разбере, може някъде да ме командироват да не тренирам. Така изкарах тези пет-шест месеца до уволнението в ЦСКА.
– Без съмнение голът, с който те свързват феновете, е този срещу Глазгоу Рейнджърс на стадион „Васил Левски“. С него Левски елиминира шотландския шампион. Какво си спомняш от този миг, оказал се щастлив за теб и за „сините“?
– Преди да се върна в Левски, бях във Франция. И когато получих обаждането от Андрей Желязков, условието беше да си взема бележка, че съм свободен футболист. Тогава ръководствата се разбраха, нямаше никакъв проблем. Казах им, че отивам в един отбор, който е шампион на България, че играе в евротурнирите и т. н. Точно беше излязъл и жребият. Казах им, че ще играем с Рейнджърс – изключително добре познато име в Европа. Дали в кръга на майтапа, но казах спонтанно, че ще ги отстраним. Засмяхме се и ми отговориха, че ще следят тези неща. Тогава не се гледаха и разузнаваха толкова противниците, както днес можеш да получиш информация по всяко време. Бяхме много освободени като колектив, мислене, имаше настроение и преди първия, и за втория мач. Първенството си вървеше благополучно за нас, добре играехме, минавахме с лекота през повечето мачове. Създадох радост за себе си, за клуба, за публиката. Еуфория, пълен стадион, до последно хората стояха там. А обикновено зрителите като виждат, че отборът им пада или няма шанс да продължи, стават и си тръгват. Имам чувството, че нямаше празни места, гледайки запис на този мач.
– След Левски, имаш пет сезона с екипа на Локомотив (София). Защо си тръгна от „Герена“?
– След като Левски набързо стана Витоша по партийна линия, изкарах още една година, но във втория полусезон получавах по-малко игрово време. Не знам на какво се дължеше, но явно е имало нещо. Може би спад в моята форма. Покрай този случай наказаха няколко човека от Левски, други ги освободиха. Може би искаха да привлекат повече местни юноши. Имаше запитване, тогава нямаше трансферни листи и периоди. По друг начин бяха устроени нещата. Вероятно самите треньори си контактуваха помежду си какви състезатели ще освобождават, защото по вестниците нямаше информация. Казаха ми, че Георги Василев ме иска в Търново и Апостол Чачевски в Локомотив (София). Това са били предложенията към Левски специално за мен. Родителите ми бяха далеч, телефони нямаше, кой ще ти дава акъл къде да отидеш, трябваше да си решавам сам какво да правя. Попитах тук-там. Казаха ми, че Търново също е добра възможност. Чух добри думи и за двамата треньори. Но има една приказка, че в крайна сметка София си е София. Когато си в София, те наблюдават. Тогава имаше младежки олимпийски отбори. Имаше някаква перспектива за по-нататъшно бъдеще и предпочетох да остана в Локомотив.
– Съжаляваш ли за нещо в кариерата си на футболист? Например как прие факта, че не попадна в отбора за Мондиал’94 в САЩ?
– Тръгвайки от моето село и стигайки до спортния интернат на Добруджа, няма за какво да съжалявам, защото в крайна сметка пътят, който съм поел във футбола, съм си го извървял най-вече с труд. Ако не съм се трудил и не съм показвал тези качества и характер на игрището… В крайна сметка те са ме довели до София, Левски, Локомотив и националния отбор. Тогава не че съм съжалявал за САЩ’94, просто гледах по-реално на нещата. Бях резерва и присъствах на еуфорията на паметния мач на „Парк де Пренс“, когато победихме Франция. Когато Емо Костадинов вкара втория гол, в един момент настана пълна тишина. Чуваха се само българите на този голям стадион, пълен с французи. Както се казва – муха да беше бръмнала, щяхме да я чуем. Трудно е да пресъздадеш с думи еуфорията на „Парк де Пренс“. След това погледнах реално – колко човека от Левски отиваха в националния отбор, колко на лагера. Аз не съм бил на лагера, може би ако бях отпаднал там от състава, по друг начин щях да приемам нещата. Но не стигнах и до лагера преди определянето на групата. Затова бе по-приемливо за мен. Имаше доста хора, които играеха в чужбина, във водещи отбори. Тогава беше много по-трудно, трябваше някой да се контузи, за да влезе нов човек. Знаете колко човека отидоха и колко играха на световното.
– Кой те кръсти Кайзера?
– Още като бях ученик на село. Навремето нямаше много телевизия. По-малките сме чували от батковците за разните отбори като Аякс, Байерн (Мюнхен) и т. н. Имаше един футболист в Аякс Пит Кайзер, ляво крило. Не знам какво е видял този човек от село, Бог да го прости, в мен. Тогава играехме в всяка събота и неделя децата в първенства. Кръстили са ме на Кайзер не визуално, а спрямо играта. Остана си и до ден-днешен. Много хора мислят, че става въпрос за Франц Бекенбауер – Кайзера, но няма нищо общо. Говорим за нападателя Кайзер от силните години на Аякс.
– Как върви развитието на сина ти? Ще има ли нов Кайзер?
– От моя гледна точка съм доволен как се развива до този момент.
– На какъв пост играе?
– Като по-малък играеше централен защитник, сега е халф. Но да кажа, че има някаква прилика с мен… Няма как да се сравняваме, а и аз съм започнал да тренирам по-късно. Дано всичко е нормално, да има шанса и най-вече да се труди, но мисля, че той на този етап е много по-напред като развитие, спрямо моите години.
