-
-
Красимир Чомаков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е марка в българския и италианския футбол. Заради силните си игри е известен с прозвището си „Белия Десаи“ – препратка към световния и европейски шампион с Франция – Марсел Десаи.
Започва кариерата си в Марица (Пловдив), а след това се доказва и в ЦСКА.
С „червените“ печели купата на България през 1999 г. През новия век се установява в Италия, където играе в редица местни отбори. За кратко е в гръцкия Паниониос и в Спартак (Пловдив). За националния отбор има 18 срещи и 5 гола, като остава в историята като първия играч на Марица с повиквателна при „лъвовете“. Пример е за спортно дълголетие, като наскоро направи запомнящ се бенефис в родния си Пловдив.
– Краси, здравей! Реши да изиграеш своя бенефис на стадион „Марица“. Какво е първото нещо, за което се сещаш, когато прекрачваш прага на това съоръжение?
– Всеки път когато се прибира от чужбина, първото нещо е да мина през стадион „Марица“, да видя как изглежда. Винаги, когато прекрачвам прага на стадиона, тръпката е неописуема, защото тук израснах. Тук бяха първите ми крачки във футбола. Този клуб ме създаде. Няма по-голямо усещане от това отново да се завръщаш в родния си дом.
– Кой те доведе за първи път на терена?
– С покойния ми баща идвахме всеки ден, защото живея на 500 метра от стадиона. Израснал съм в махалата. Постоянно идвахме заедно двамата да ме научи на тънкостите във футбола. След това ме пое един от големите треньори на школата на Марица по онова време – Стефан Тахчиев. От него научих доста, сред които две много важни неща – да спра и да подам топката на мой съотборник.
– Коя е причината школата на Марица да изчезне? От твоето поколение играчи на този тим бяха още Сашо Александров – Кривия, Асен Николов – Бебето…
– За да съществува едно нещо и да се поддържа, трябва да има правилните хора, за да може да върви напред. През годините се смениха доста президенти и управници на стадион „Марица“. Но няма ли го точния човек с ред и дисциплина, нещата вървят към гибел. Не искам да обиждам никой, но в момента с момчетата и треньорите се опитваме по някакъв начин да възродим това нещо. Школата е съществувала, но ние не можем да изкараме футболисти. Това е и моята идея, винаги съм го казвал и съм го виждал. Ние сме малък клуб от Кършияка, този клуб винаги е играл във „В“ група, стигал е до „Б“ и по мое време до „А“ група. Но нашата цел винаги е била да създадем футболисти от школата, да влязат в първия отбор и от продажбата в други клубове да можем да се издържаме.
– С отбора на Марица спечелихте промоция в „А“ група през 1995/96. Тежка ли беше битката във втория ешелон тогава? Разкажи ни как отпразнувахте влизането във футболния елит.
– Като за всяко момче от клуба, това беше нещо невероятно. Една сбъдната мечта не само за мен, но и за момчетата от школата, с които тогава играхме в първия отбор и спечелихме промоцията. Наистина в „Б“ група тогава имаше много добри отбори, много тежки гостувания. Но бяха събрани футболисти от Пловдив и с опит. В отбора бяха Панчо Раков, Марин Бакалов и ни придаваха опит и на нас младите. Да не забравим, че предишната година загубихме бараж пак за влизане в „А“ група. Злополучен двубой на „Васил Левски“ срещу Раковски (Русе). Направихме си изводите и следващата година вече бяхме готови да спечелим първенството. Последният ни мач с Хасково беше нещо невероятно.
– След Марица премина в ЦСКА – имаше ли колебания да приемеш тази оферта?
– Като всяко дете винаги съм мечтал да следвам стъпките. Всяко дете иска да играе в грандовете ЦСКА и Левски. Може би избрах точния момент, защото две години преди това, точно след загубения бараж, имаше голям интерес от Левски. Но татко винаги ми казваше: „Още не си готов, изчакай“. Може би бе назрял моментът, когато се озовах на точното място във велик клуб като ЦСКА.
– Кой те привлече, кой дойде да говори с теб?
– Бяхме на лагер с Марица през 1998 г., а на мен ми изтичаше договорът. Тогава президент стана Георги Георгиев. Един ден ми се обажда и ми казва: „Слизай от лагера, ще пътуваме за София.“ Попитах го къде отиваме, а той ми отвърна: „Отиваме и подписваме със Славия.“ Заявих му: „Бате Жоре, няма как да стане.“ Изчаках един ден в Пловдив и на следващия ден ми каза, че отиваме да подписваме с ЦСКА. Нито съм се споразумявал за пари, нито за условия. Просто отидох и подписах. До ден-днешен съм благодарен, че се озовах там, където исках.
– Каква бе ситуацията при „червените“, когато стана част от ЦСКА? Кой командваше в съблекалнята?
– Отидох през януари 1998 г. Тогава в ЦСКА се завърнаха Христо Стоичков, Емил Костадинов, покойният Трифон Иванов. Преди това там бяха Бончо Генчев, Георги Йорданов. Всеки си казваше тежката дума. Бързо ме приеха, защото с много от момчетата играех при младежите, а с лидерите и в националния отбор. Все едно се озовах у дома си. Винаги бързо съм се приспособявал към отборите и съм имал добри отношения с момчетата.
– Кои са най-ярките ти спомени с екипа на ЦСКА?
– Имало е и положителни, и негативни моменти. Един спортист не може да избяга от това. Но в ЦСКА научих, че винаги трябва да даваш максимума от себе си. Винаги трябва да се бориш за шампионската титла или да играеш финал за купата на България, да не говорим за пробив в европейските турнири. Това бяха основните цели и бях наясно с тях без дори да ми ги казват. Все пак знаех къде отивам.
– Не остана ли твърде кратко в ЦСКА? Грешка ли беше трансферът в Лече?
– За трансфера ми в Лече съм говорил хиляди пъти, но може би се получи така че на 23 години се чувствах готов да изляза в чужбина благодарение на ЦСКА и на националния отбор. Винаги играех с по-големите, винаги се калявах срещу по-силните. Просто нямаше начин, трябваше да замина.
– Не много хора знаят, че беше на проби в Англия – в Престън, когато мениджър там беше Дейвид Мойс и в Уолсол. Защо пропадна трансферът ти, независимо че се представи много добре?
– Преди петнайсетина години имаше едно правило – да си играл в 75% от мачовете на националния отбор за последните две години. Бях ги направил към 70%, просто ми липсваха пет игрови минути на квалификацията с Дания, която загубихме в София. Останах извън групата и може би поради тази причина не ми се осъществи трансферът. Винаги ми е било мечта и исках да отида в Англия. Може би това беше моята страна и футбола, който исках да практикувам.
– Какво се случи с тези 80 хиляди лева, които Любо Пенев ти дължеше? Приключи ли тази сага?
– Не мога да кажа. Доста пъти съм споменавал тези пари и ще продължавам да го правя, докато съм жив. Той нито един път не се защити и не каза къде отидоха парите, защо не съм си ги получил, като това беше част от самия договор при трансфера ми в Лече. Трябваше да получа 10% от цялата сума, което беше около 100 хиляди лева. Даде ми само 20 хиляди и ми каза, че постепенно ще ми се изплати и останалата сума, но така е и до ден-днешен. За съжаление 80 хиляди лева някъде потънаха.
-Търсил ли си го по телефона, опитвал ли си по друг начин да се свържеш с него?
– Не, не съм го търсил, но мисля, че като голям футболист, какъвто беше Любослав Пенев, трябваше да намери сили да ми се обади и да ми каже поне за какво става въпрос или да се защити по вестниците и по телевизията. Да обясни един път завинаги тази тема.
– Каква бе ситуацията в Лече, когато отиде там? Много пъти си казвал, че това е един от тежките моменти в кариерата ти.
– Независимо, че имах договор, не останах в Лече. Веднага ме преотстъпиха, може би такива бяха вижданията. Първата година в Равена се представих доста успешно в Серия Б. При последната година от договора ми с Лече обаче се получиха разни неща – бях извън отбора, не тренирах с него поради причини, свързани с клуба, директора, треньора. Тогава загубих може би най-хубавата си година във футбола. Шест месеца не играх, а само тренирах с втория отбор. Бях на 25 години – най-хубавата възраст да се докажа. След това ме набутаха нарочно да замина за Гърция, защото като отидох в Италия взех квотата за играч извън Европейския съюз. Бях три месеца в Паниониос – къде играх, къде не ме пускаха, но това беше тяхно виждане. Свърши ми договорът с Лече, искаха да остана в Гърция. Казах им: „Не, благодаря. Аз се прибирам в Италия.“ Може би е било моя грешка и е трябвало да остана в Гърция няколко години, но така реших и така направих. Трудно правя крачка назад, винаги гледам напред за моето добро.
– В кой клуб в Италия си се чувствал най-добре?
– Където и да съм играл – Марица, ЦСКА, във всички италиански клубове винаги, когато съм си тръгвал, хората са оставали доволни и очаровани от това, което съм дал за клуба и за феновете. Винаги се говорят само позитивни неща за мен.
– В Пицигетоне и в Кремонезе си бил съотборник с Давиде Астори, капитанът на Фиорентина, който почина на 4 март тази година. Разкажи ни нещо за играча, за когото цяла Италия скърбеше.
– Когато прочетох новината, не можех да повярвам. Исках да се отвори земята и аз с него да си отида. В годините не бях срещал такова златно момче. Когато се срещнахме в Пицигетоне беше на 20-21 години, след това преминахме заедно в Кремонезе. Постоянно деляхме една стая на лагери, непрекъснато си говорехме шеги за България и за Италия. Постоянно го напътствах и виждах, че вече е готов футболист. Голяма драма – не може момче на 31 години да си отиде в разцвета на кариерата си, без да знае каква ще бъде съдбата му.
– Когато премина във Фиорентина, поддържахте ли връзка?
– Постоянно поддържахме връзка. Чувахме се, разговаряхме. За последно се чухме точно, когато го бяха избрали за капитан, а лентата не се получава лесно. Казах му: „Евала, Асто, сега предстои най-тежкото за теб – да обединиш момчетата.“ А той ми отговори: „Не се притеснявай, винаги ще се справя със ситуацията.“ Поддържахме чудесни отношения.
– В кой мач дебютира за националния отбор на България?
– Беше на едно турне в Малайзия през 1995 г. За мен беше доста неочаквано, защото бе точно след представянето на златното поколение на световното в САЩ, а получих покана да играя с част от тях. Треньор беше легендарният Димитър Пенев. Бяхме на лагер с Марица, подготвяхме се за първенството. Казаха ми, че отивам на лагер с националния отбор в Малайзия. Не можех да повярвам, точно бях навършил 18 години и 1 месец. Качваме се в самолета и за седя между Наско Сираков и Боби Михайлов. Шест часа от неудобство и притеснение не мога да стана, за да се раздвижа. Викам си: „Тези хора преди една година съм ги гледал по телевизията. Четвърти в света са, скачал съм, радвал съм се за техните успехи, а в един момент се озовавам до тях и с тях ще играя мачове.“ Не можех да повярвам!
– А те как се отнесоха към теб?
– Невероятно! Преди първия мач в Малайзия административният директор Сашо Динев ми казва, че ще започна като титуляр. Какъв титуляр, та аз съм на 18 години? Каза ми: „Не се притеснявай, почваш отзад, зад теб ще бъде Боби Михайлов.“ Цяла нощ не спах. Не можех да повярвам, че зад мен ще бъде Михайлов, а аз ще подавам на Наско Сираков.
– Как се стигна обаче до раздялата ти с представителния ни тим?
– Тежко за мен лично. През 2000 г. Стойчо Младенов отново ме повика в националния отбор. Представих се отлично в първите пет-шест мача, вкарах три-четири гола. Но след това раздялата беше трудна за мен, защото исках да бъда част от националния отбор на България. Тогава бях в най-добрата си възраст, но може би странични фактори и преценка на треньора, ме оставиха извън групата. Последният ми двубой беше срещу Малта. Трябваше да мине доста време, за да се отърся от това отношение.
– В много интервюта казваш, че не искаш да чуеш повече за мениджъри и агенти. Защо си разочарован от тези хора?
– По много поводи съм разочарован. Водили са ме на проби в много отбори още докато бях в Марица. Някои тимове доста са се интересували от мен, но по една или друга причина трансферите не са се осъществили. Може би не е било и времето за това. Но винаги съм се стремял сам да покажа и да докажа на терена дали ставам за даден отбор. Никога не съм разчитал на някого. Аз съм човек на съдбата – каквото ми покаже утре съдбата, това ще се случи. Никога никой не ме е подкрепял, а знаеш, че и сега, а и преди трябва да имаш човек зад гърба, трябва някой да те бута, но аз не съм такъв.
– Съжаляваш ли за нещо в кариерата си?
– Сигурно всеки съжалява, както и аз. Може и да е било по-добре, може и да е било по-зле. Но да направя кариера от 24 години предполагам, че не е малко. За мен кариерата ми е успешна – израснал в Марица, играл за най-големия клуб в България – ЦСКА и съм показал добри игри в Италия.
– Какво предстои оттук нататък на Краси Чомаков?
– Може би отварям нова страница, но свързана с футбола. До този момент животът ми е минал с топка в краката и на зеления килим.
– Харесва ли ти треньорската професия?
– Да, от две години и половина съм играещ треньор на едно отборче в Италия. Трудна е професията, само характерите и големите мъже успяват. Ще видим – това зависи само от мен.
– Защо се срина българският футбол? Вече не играем на големи първенства, виждаме какво се случва и с шампионата на България, където интригата бързо приключва…
– Според мен причините са много. Не може за една година да направим футболисти, да ги продадем, клубът да спечели милиони. Смятам, че трябва да се тръгне от нулата. Това го слушам от 20 години, но още не сме тръгнали, а сме си на нулата. Всеки казва, че се развиваме, а в последните години нямаме един трансфер в силно европейско първенство. Някъде трябва да се направят сметките – дали ще продължаваме така, дали в бъдеще ще имаме таланти, които ще се реализират не само в България, но и в чужбина. Но това не зависи от мен. Имам си моите идеи, мога да ги предам, но дали ще бъда изслушан е отделен въпрос.
– Смяташ ли, че някой ще може да спре доминацията на Лудогорец в първенството ни?
– Непобедими отбори няма. Надявам се тази година първенството да е по-интересно, да има интрига, а не всичко да приключи 5-6 кръга преди края. Надявам се не само Левски и ЦСКА, но и другите отбори да създадат необходимата конкуренция, за да може шампионатът да стане по-интересен.
– Носиш екип на Ливърпул – как прие загубата на „мърсисайдци“ от Реал (Мадрид) във финала на Шампионска лига?
– Винаги съм бил реалист. Не мога да кажа, че не ми е тежко. Приех доста трудно загубата, но може би това е турнирът на Реал (Мадрид) и те разполагат с много по-добри футболисти. Така се получи, че Салах напусна контузен. Може би резервната скамейка оказа влияние с влизането на Бейл и особено с първия му гол със задна ножица, който пречупи още повече момчетата. В момента колкото и пъти Ливърпул да играе с Реал (Мадрид), толкова пъти ще загуби. Искам да се извиня на феновете на Ливърпул и на всички, които подкрепят и обичат отбора, но това е самата реалност.
– Как са децата ти Мартина и Алесия? Къде обичате да почивате?
– Добре са, живи и здрави са. Вече пораснаха – голямата завърши миналата година висше образование в Италия, малката учи. Радваме се един на друг. Обичаме да почиваме в България. По-голямата част от времето прекарваме в Италия и идваме тук, когато имаме възможност.
– Започнахме разговора с Марица, нека го завършим отново с родния ти клуб. Кога отново от школата на Марица ще излезе такъв играч като „Белия Десаи“?
– Искрено се надявам да не останем само Белия Десаи, Бебето и Александър Александров – Кривия. Надявам се треньорите в школата да работят добре и един ден отново да видим на този стадион бразилците от Кършияка.
