-
-
Германският ас в треньорството Кристоф Даум даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е ликувал с шампионската титла в три различни страни. Един от най-колоритните треньори на съвременния футбол. Човекът, който откри Димитър Бербатов за германския футбол, но така и не го тренира. Има титли с Щутгарт, Бешикташ, Фенербахче и Аустрия (Виена), но и черни петна в кариерата си. Уличиха го в употреба на кокаин, точно когато трябваше да стане национален селекционер на една от великите сили във футбола. Превърна се в легенда на турския футбол и неслучайно получи една от големите награди на специална Гала в Истанбул. За последно в досегашната си кариера води националния отбор на Румъния.
– Хер Даум, заедно с Христо Стоичков получихте голяма награда в Истанбул. Обичате ли да се връщате в този град?
– Живях тук шест-седем години. Това е вторият град в света, където се чувствам у дома. Има много тайни пътеки, защото трафикът е невероятен. Чувствам го като втори дом и тук създадох вечни приятелства. Винаги се чувствам добре в Истанбул.
– Какво най-много ви харесва в Турция?
– Имаме ли един час, за да ви разказвам? За мен това е едно от най-впечатляващите места на света. Културата тук е повлияна от Европа, от Африка, от Азия. Има толкова много забележителности. Някои са останали от елински времена, от римската империя, от отоманската империя също. Наричам Истанбул културната точка на пресичане, пълна с чудеса. Видял съм почти всичко. Истински интересно място за живеене и за посещение.
– Два пъти сте бил треньор на Бешикташ и два пъти на Фенербахче. Как се оправяте с феновете на двата отбора?
– О, и с двете агитки се справям. Феновете на Бешикташ дразнят другите и им казват: „Хей, Кристоф Даум принадлежи на нас! Ние за втори път го дадохме под наем на Фенербахче! Много е смешно. Феновете определено имат чувство за хумор. Но искам да ви подчертая, че имам добри отношения и с фенове на Галатасарай и на „Трабзонспор също. Като цяло всички привърженици в Турция ме уважават.
– Галатасарай успя да спечели Купата на УЕФА през 2000 година. Но турските отбори така и не станаха конкурентоспособни на големите в Европа. Защо?
– Тогава Галатасарай имаше уникален отбор. Беше създаден от футболисти, които дълго време бяха играли заедно. Точно това липсва на турския футбол – постоянство. В днешни дни имаме непрекъснати промени – на играчи, треньори, президенти. По онова време Галатасарай постигна нещо голямо и го използва. Имаше микс. От една страна Попеску и Хаджи, от друга страна много силни турски футболисти, които изграждаха и националния отбор. Този Галатасарай е доказателство колко е важно да си последователен и постоянен. А не непрекъснато да променяш, променяш, променяш…
– Защо обаче в Шампионската лига няма успех за турски тим?
– Има голяма дупка в Европа. Погледнете кой печели Шампионската лига. Отбори от Висшата лига или Примера дивисион. Те имат безлимитни пари и страхотна организация в клуба. Особено Барселона. Английските отбори не са толкова силни в юношеските школи. Разчитат на отличните си скаути, но мисля, че на първо място е важно да имаш добра академия. Да създаваш млади силни футболисти. В това отношение Барселона е примерът на най-високо ниво. И донякъде изключение, гледайки развитието на европейския футбол – клубовете с безкрайните пари като на Абрамович и на компании от САЩ, които правят невиждани инвестиции. В добавка идват, разбира се, парите от телевизията. Турция не би могла да се сравнява с тези мащаби. Нито с Висшата лига, нито с Бундеслигата, нито с Примера. Не е само въпрос на пари, а и на състезание. Честно трябва да кажем, че в момента тук е по-оспорвано. Но преди 10-15 години въпросът кой ще е шампион стоеше само между Фенербахче, Галатасарай и Бешикташ. Имаше огромна разлика с останалите клубове. Сега се появиха силни отбори като Истанбул ББ, а Трабзонспор пак е мощен. Силната конкуренция е важна за развитието на всяко първенство. Това се отплаща впоследствие на международната сцена.
– В първия си сезон с Бешикташ спечелихте купата на Турция във финал срещу Галатасарай. Какви бяха емоциите? Кой беше най-хубавият подарък, който получихте?
– Той дойде от футболистите. Много добре помня, че пуснах един малчуган, който се казваше Алпай. Взех го от школата. Беше централен нападател. Каза ми: „Тренер, ще дам всичко, което имам!“ Доверих му се и той вкара победния гол. Не празнувахме един ден, а цяла седмица. Беше невероятно. След това, когато станахме шампиони, улиците на Истанбул бяха целите в бяло и черно. Говорим много за карнавала в Рио, но тук беше по-атрактивно. Целият мост над Босфора бе пълен с хора. Бих поканил всеки да дойде и да го види с очите си. Думите ми не стигат, за да го разкажа истински. Имаш чувството, че са ти поникнали криле и ще започнеш да летиш.
– Има ли разлика да станеш шампион с Фенербахче и с Бешикташ?
– Разбира се. Да го постигнеш с Бешикташ беше повече успех на отбора. Клубът е като семейство. Фенербахче е повече бизнес. С „фенерите“ си някак по-високо. Когато работих там, трябваше всеки миг да внимавам какво се случва. Спях само с едно затворено око. Другото винаги трябваше да е отворено.
– Бешикташ построи нов луксозен стадион. По правилен начин ли се развива футболът в Турция?
– Футболът винаги се развива. Вярвам в голямото бъдеще на Турция в играта. В страната се развива културата, икономиката, образованието, обществото, инфраструктурата. Ако не съм идвал две години в Истанбул, не мога да го позная. Винаги нещо се е променило. Така е и с футбола. Не само стадионите. Из цяла Турция се появиха отлични тренировъчни бази на много високо ниво. Стадионите предоставят комфорт от екстракласа. Има много добро обучение на треньорите, което с нищо не отстъпва на най-високите стандарти на УЕФА. Например турски треньори работят в Галатасарай, в Бешикташ, във Фенербахче, в Трабзонспор, в Истанбул ББ. Във всички водещи клубове. Преди 15-20 години това щеше да е невъзможно. Това означава, че нивото на турските треньори се е повишило. Те имат познания за тактика, стратегия. Имат и всички шансове да последват Фатих Терим, който успешно работи и в Западна Европа. Сигурно няма да се случи веднага. Но след десетина години ще е видно. Аз виждам колко бързо и правилно се развива турският футбол. Мога да кажа същото и за школите.
– Вярно ли е, че сте искал да купите Димитър Бербатов за Фенербахче?
– Аз го купих за Байер (Леверкузен). Това е истината. Но не можах да работя с него. Защото в договора му бе записано, че трябва още половин година да остане в ЦСКА. След това дойде в Байер. Още тогава го искаха отбори от Висшата лига. И той направи фантастична кариера.
– Каква беше вашата роля при привличането на Бербатов? Къде го намерихте?
– Винаги съм имал добри скаути. Събирам възможно най-много информация. Знаех колко гола е вкарал, колко удара е отправил, колко точни паса е дал и т.н. Но на първо място исках да разбера какъв е характерът му. Изпратих човек от Байер да поживее в София няколко седмици. Никой не го знае това. Той трябваше да ми събере информация за личния живот на Бербатов. Какво е настроението му на тренировки, как общува със съотборниците си. Докладът ми допадна и реших да го купя. Тогава беше лесно, защото струваше 2-3 милиона евро. Исках, колкото може по-рано, Бербатов да дойде в Байер, защото в Леверкузен той можеше да се изгради като истински футболист от световна величина. Така и стана.
– В кариерата си сте имал и други срещи с българи. Какви са спомените ви?
– Българският футбол имаше много добър имидж, но той беше създаден по времето на комунизма. Тогава правителството, армията, полицията или не знам кой още помагаше за развитието и изграждането на големи клубове. Школите ви бяха пълни с таланти. Всичко идваше от правителството. Футболистите имаха допълнителна храна, допълнителни дрехи, всичко им беше екстра. Но от друга страна, играчите прекарваха по 10-12 часа в училище и на тренировка. Много е просто. Вижте олимпийските игри и медалите. След края на комунизма спортът започна да върви надолу. До 2000 година всички спортове все още имаха наследството от комунистическото време. Така беше и в Румъния, и в други държави. След това всичко се счупи. Нещо се промени по негативен начин. Правителството се отдръпна. Спортът в училището почти изчезна. Инфраструктурата – също. И сега страни като България страдат наистина. Няма организация за младите, няма световни звезди. Вижте Лудогорец – те играят с девет бразилци. Хората в Лудогорец питат ли се дали са в Бразилия или в България? Но заради това Лудогорец е много успешен. ЦСКА отново е силен. Това е добре. Има най-малко два силни отбора в България. Но ако ме питате, ще ви трябват още поне десет години, за да изградите наново структурата. Тогава пак има шанс да създадете футболист като Христо Стоичков. Той е само един от примерите. Той израсна в България, разви се в България. Сега няма никой. Ако попитате за някой национал на България на масата, хората ще почнат да си шушукат на ухо: „Знаете ли някое име?“ Напълно различно е сега. България трябва да се преобрази, да стартира наново, за да е успешна в спорта. И това ще стане след минимум 7-8 години. Клубовете предпочитат да взимат чужденци. Сигурно те имат някакви качества. Но аз бих предпочел повече да инвестирам в школите. Инвестиция в собствената академия е инвестиция в собственото бъдеще.
– Нашата голяма гордост е победата над Германия на световното в САЩ. Как вие, като немски треньор, приехте, че бяхте елиминирани от България?
– Винаги съм искал Лечков да имаше малко повече коса! Защото сигурно нямаше да вкара. По това време България имаше невероятен отбор, който играеше на високо ниво. Понякога се случва. Германия направи много грешки. Вижте този гол. Лечков и Томас Хеслер. Нашият е висок около метър и шейсет и пазеше Лечков. Това е една от причините да обичаме толкова много футбола. Никога нямаш гаранция как ще свърши. Гледах мача у дома. България имаше не само голям отбор, но и необходимия късмет. Без него никой не може да спечели. Но не може и само с късмет. България заслужаваше своята победа.
– Последната ви работа беше като национален селекционер на Румъния. Защо не се получиха нещата?
– Румъния е развиваща се страна. Всичко се променя. Младите хора учат по два-три чужди езика. Използват модерни технологии. Бях изненадан от тази фантастична държава. Бил съм в Крайова, в Брашов, в Клуж – из цялата страна. Разговарях с президенти, с мениджъри, треньори, играчи. За мен беше чест и опит да работя в Румъния. В края на деня трябва да кажа обаче, че не отговорих на очакванията. Страната се развива, но не беше готова за класиране на голям форум. Все още влиянието на Стяуа и на другите големи е много силно. По-точно казано – на техните президенти. Казах им така: „Вижте, аз съм независим. Не съм свързан с никой!“ А хората не харесваха тази независимост. В този кръг не виждах перспектива. Може би след години ще е различно. Ще се случат нови неща. Мисля, че още за Евро 2020 Румъния има голям шанс да се класира. В телефонни разговори с приятели разбирам, че там продължават да използват неща, които аз вкарах в Румъния.
– Имал сте много клубове в кариерата си. Къде се чувствахте най-добре?
– Все едно да ме попитате, ако много пъти съм се женил, кой е най-добрият ми брак. Треньорът се влюбва напълно в клуба, не частично. Винаги съм стартирал работа, все едно ще е завинаги. Ако погледна в миналото, започнах в Кьолн. Фантастично време. Тогава бях с Тони Шумахер, Пиер Литбарски, Клаус Фишер, Мортен Олсен дори беше мой футболист. Там беше също и Томас Хеслер. Много от моите играчи станаха световни шампиони в Италия през 1990 г. После отидох в Щутгарт. Там спечелих първата си титла. Винаги когато нещо е първо, има огромно влияние върху спомените ти. После дойдох в Турция. Напълно различен свят. На летището ме чакаха повече хора, отколкото имаше на някои мачове в Германия. Цялото летище беше блокирано, защото аз идвах. Полицаите само ме молеха да бързам. Имаше десет хиляди души, едва ли можете да си го представите. Пътищата бяха блокирани. Казах си: „Дано всички тези хора дойдат и на стадиона.“ С моите турски приятели започнах да променям много неща. Първото важно нещо дойде от Юп Дервал, който е първият с огромен принос за развитието на турския футбол. След Бешикташ отидох в Байер. Това беше най-доброто място от гледна точка на условия на работа. Инфраструктурата е отлична. Този отбор игра финал на Шампионската лига през 2002 година срещу Реал. Създадох го аз. Тимът достигна най-високото ниво на футбола. След това отново се върнах в Бешикташ, после в Аустрия (Виена). Спечелих дубъл в Австрия. Отидох във Фенербахче и два пъти ликувах с шампионската титла. След това се върнах в Кьолн. Отборът беше във втора дивизия и се примоли да помогна. Имам роднини в Кьолн и приех. Но ситуацията в клуба беше трагедия и накрая се борихме да не изпаднем и от втора лига. Създадохме нов тим, който успя да се завърне в елита на втората година. И после Фенербахче пак се обади. Имах чувството, че там не съм свършил с работата. Имах прекрасно време. Проблемът беше, че клубът бе назначил двама спортни директори по едно и също време. Това никъде го няма. Все едно отбор с двама старши-треньори. Никъде не работи такава схема. Това е и причината да не станем шампиони, а имахме най-добрия отбор в сезона 2009/2010 година. Финиширахме втори и някой трябваше да е виновен. И това бях аз.
– Спечелихте първата титла в историята на Щутгарт, но и направихте една огромна грешка, която остана много известна. След като бяхте победил Лийдс с 3:0, в последните минути на реванша при 1:4 пуснахте четвърти чужденец. УЕФА присъди служебно 0:3 и загубихте преиграването.
– Не бях първият, който направи такава грешка. Правилно питате как е възможно? Да, възможно е. Като треньор бях тотално концентриран върху работата си. В този момент имах нужда от някой на пейката, който да контролира точно казуса с чужденците. Толкова бях фокусиран да отстраня Лийдс. До края на мача не се и замислих, че съм сбъркал. После босовете от УЕФА ми показаха правилата. Казах им: „Щях да съм щастлив, ако ги бях видял по-рано.“ Беше приключило. Бях направил грешката. Но не само аз съм отговорен за случилото се. Имам вина, разбира се, и я поемам. Не искам никой да бъде обвиняван. Трудна ситуация беше. Цял живот слушам за тази грешка и трябва да го приема. Ще кажа както за мача Германия – България в Щатите: „Понякога се случват гадости!“
– Малко след вашето време Щутгарт купи Красимир Балъков. С Фреди Бобич и Джоване Елбер направиха магическия триъгълник. Какво мислите за времето след вас?
– Бала беше невероятен, завършен футболист. Беше лидер. Можеше да чете играта. Щутгарт биха били щастливи, ако днес имат футболист дори с 50 процента от качествата на Балъков. С Бобич и Елбер имаха вродена комуникация. След това се разделиха. Знам, че сега Балъков е треньор и съм сигурен, че ще успее. Има много футболни познания и ще ги предаде на поколенията.
– Има ли клуб, в който ви е яд, че не сте отишли?
– Благодарен съм на всичко, което ми се е случило и каквото съм постигнал. Честно никога не съм имал оферта от Реал (Мадрид). Работил съм в достатъчно големи отбори. Удоволствие и чест е да работиш във Фенербахче. Същото се отнася и за Бешикташ. Има толкова прекрасни места по света, които съм имал шанса да посетя. Затова благодаря на живота, че ми е дал да видя много. Помня позитивното, а не негативното. Гарантирам ви, че съм минавал и през ужасяващи неща. Но съм минавал. Затова винаги казвам на децата си и на себе си: „Винаги трябва да се изправиш още веднъж, след като си паднал!“
– Един от тези моменти е, когато трябваше да станете треньор на Германия. Ще ни разкажете ли вашата гледна точка за кокаиновата афера?
– Не! (Ха-ха). Това е екстрафилм. Нещо се случи в опредено време. Съжалявам за това. Извинявам се. След това аз рестартирах борбата за уважението, което хората ми показваха. След 2000 година имам фантастичен живот. Имам четири деца. Семейството ми е фантастично. След 2000 година спечелих повече трофеи, отколкото преди това. Започна най-успешната част от живота ми. Навсякъде ме посрещаха топло. В живота стават грешки и трябва да се учиш от тях. Да се върнеш по-силен и да не ги повтаряш. Това се отнася за мен. Водя успешен живот, честно!
– Какво очаквате от Германия на Мондиал 2018?
– Германия винаги е един от фаворитите. Лесно би трябвало да мине груповата фаза. Ще видим кой е следващият съперник. Да стигнеш до полуфинал е голям успех. Зависи от формата в конкретния ден и от детайли като например дали всички титуляри са здрави. Може да се стигне до дузпи, може да има контузии. От друга страна – каква е атмосферата в отбора точно този ден. Винаги има много малки детайли, които са част от живота. Мисля, че Бразилия след провала на своето световно първенство ще е много мотивирана да стигне до финала. Вижте развитието на Аржентина – стъпка по стъпка. Става все по-силна. Испания успешно извървя периода на обновяване на отбора. Франция също е класен тим. Вече не вярвам на Англия. Винаги съм прогнозирал, че англичаните ще играят поне на полуфинал и после хората ми се смеят. Затова не ме питайте за тях, макар че имат добър отбор. Винаги има и изненада. Защо да не бъде Колумбия например? Такава беше преди Чили. Сега Исландия е много интересна. Винаги има един аутсайдер, който излиза на сцената, за да се изправи срещу статуквото. На Мондиал 2002 например Южна Корея отиде на полуфинал и загуби с 0:1 от Германия след гол на Михаел Балак.
– А какво бихте казали за Мексико, от който все се очаква нещо интересно?
– Винаги съм харесвал Мексико. Фантастична техника, креативност. Имат много добра защита. И тук ще кажа като за Англия. Винаги е кандидат да стигне поне до четвъртфинал. Обикновено минава групата и след това изчезва. В Бундеслигата, във Висшата лига, в Примера дивисион все има мексиканец, който прави сериозно впечатление. Мексико е аутсайдерът-фаворит.
– Може ли да е опасен за Германия?
– Винаги може. Мексико не зависи само от един играч. Чичарито е великолепен футболист, който може да прави разлика. Но покрай него има още много. Ще е трудно на Германия. Това е първият мач на сезона. Никой не знае какво ще се случи. След три-четири мача може да имаш впечатление за отбора. Но в началото? Определено не бих искал първият ми мач да е срещу Мексико. Ще е трудно.
– Последен въпрос – как виждате бъдещето?
– Сигурен съм, че най-доброто ми време ще дойде. Говоря с няколко клуба и федерации. Имам интерес да работя като национален треньор. Харесва ми и периода на неизвестността. Благодарен съм за всичко, което постигнах досега. От друга страна съм любопитен и гладен за следващото предизвикателство.
