-
-
Един от най-изявените голмайстори в родния футбол Спас Джевизов е роден на 27 септември 1955 година в Пловдив. Юноша е на Ботев, записва 49 мача с 22 гола за „канарчетата“. През 1976 година преминава в ЦСКА. Остава до лятото на 1984 година, вкарва 96 гола в 205 срещи. След това има три сезона в Омония (Никозия). 4 пъти е шампион с ЦСКА и два пъти на Кипър. Приключва кариерата в Миньор (Перник), където изкарва няколко месеца. Голмайстор на България през 1980 година с 23 попадения и с Омония (32 гола през сезон (86-87). В Европа има 25 мача с 4 гола за ЦСКА. За националния отбор записва 20 срещи и 3 попадения.
След края на кариерата е треньор на Омония, после на два пъти поема ЦСКА. Става директор на академията на „червените“. После работи като скаут в школите на Лудогорец, а в момента за ЦСКА 1948. Той коментира много интересни теми и случки от живота си пред колегите от „Марица“.
– Г-н Джевизов, разговорът ни започна с последното ви пътуване към Пловдив, но се оказа неприятна тема. Все пак да минем през лошото и да продължаваме?
– Така е. Изпратих много скъп приятел – Димитър Вичев, с когото играхме заедно в Ботев от далечната 1974 година. Изключителен човек, изключителен вратар. Поддържахме връзка редовно, буквално до дните преди смъртта му. Искрено съжалявам! Седмица преди смъртта се чухме, Митко се оплака, че имал проблеми с очите, ходел с бастун заради болки в ставите. Но нищо повече! Звъннах пак след няколко дни да се чуем, но вдигна внукът Митко. Каза, не е добре положението, дядо му е в болницата в Чирпан с инсулт. И след 3 дни си замина. Пътувах, бях на погребението, но не влязох вътре за раздялата. Просто исках да остане в съзнанието ми по друг начин – такъв, както винаги е бил. Тежки моменти, но всеки ще мине и през тях.
– Разкажете за годините заедно с Вичев в Ботев…
– През 1974 година аз дойдох от юношите, той пристигна от Берое. Сближихме се. Бях решил да го правя кум, но в последния момент се смениха нещата. С него имаме дълга история. Имам и весели случки. Играех вече в ЦСКА и му вкарах гол от центъра. Минах на два метра в половината на Ботев. Шутирах по диагонала, топката удари гредата, върна се в главата му и влезе. Само му повтарях през годините – „Какъв вратар си! Да ти вкарам от центъра“. Митко се смееше, че им е наредено да пуснат.
– Да приключим с лошото – в Пловдив починаха родителите ви, последно майка ви от ковид, отиде си брат ви, останаха ли роднини там?
– Всички си заминаха, уви (въздиша тежко). В Пловдив са снахата и двамата племенници, които много си обичам. Рядко ходя да се видим, чуваме се повече. Такъв е животът. Имам и братовчеди. Остана едно хубаво наследствено място, там ще се строи, живот и здраве. Аз съм го оставил на децата, те да се оправят.
– Защо започнахте в Ботев, някъде около Бирената ли сте роден?
– Не, аз съм роден до стадион „Девети септември“, както се казваше тогава. Имаше 5 къщи вътре в игрищата буквално, едната беше нашата. Дворът ни опираше в две от тях. Сега там няма нищо. Изкопаха някаква дупка, нещо щяха да правят, но така си остана. Държавата ни обезщети с два апартамента в Пловдив, а аз нямах право на такъв, защото вече бях в ЦСКА – софийски жител. Представяте ли си! Иначе страхотно място! Почти всички игрища бяха построени на нивите на мой дядо.
– Школата на Марица е по-близо, но може би някой родител е бил ботевист?
– Интересното е, че баща ми беше спартаклия. Даже когато играех в ЦСКА, той идваше при мен на „Армията“, много ми се радваше. Казвах му, че вече е чорбар. Той отговаряше, че ще умре спартаклия. Отидох в Ботев от ученическото първенство. Един даскал ни водеше – Даката. Били сме на по 10-12 години. Бяхме в училище „Кочо Честеменски“. Събрахме отбор и стигнахме финал срещу Чирпан през 1969-а. Ираехме с Пешо Зехтински, Славчо Хорозов, Сашо Иванов – бащата на Гонзо. Помня още две момчета Барашки и Базарски. Събираха ни от махалата. После се прехвърлихме в „Светлозар Попов“, играехме от името на това училище. Явно е започнало да се говори за нас.
Поканиха ни всичките изброени в Ботев. Отидохме, харесаха ни. Треньорът се казваше Мутафов. Отборът точно заминаваше на подготовка и той каза, че за мен няма място, ще продължа, като се върнат в Пловдив. Аз отвърнах да не ме занимава с простотии, ще намеря къде да отида.
На другия ден в нас се изсипа цялото ръководство на Ботев, тогава се казваше Тракия. Имаше един полковник, начело на клуба, пристигна при баща ми заедно с треньорите. Представете какъв келеш съм бил! Аз бях решил да ходя в Локо, след като не ме искат на лагера с Тракия. Явно се е чуло.
Останах и за 2-3 години много израснах. Станах голмайстор на старшата, спечелихме републиканско. Треньор ни беше Косьо Енчев, когото страшно съм уважавал винаги. В основата бяхме ние, от училищния отбор. Започнаха да ни привикват за тренировки с първия тим и така се започна с големия футбол.
– Имате паметен дебют за Ботев?
– Да, беше с Пирин, страшен отбор бяха гостите. Първи мач, първи гол, първи жълт картон, добър дебют, нали! Аз започнах титуляр, но ни поведоха. Данчо Самаковлийски обаче не върна добре топката към вратаря им Христов, аз я настигнах и търкулнах – 1:1. Няма да забравя, Чико дойде при мен и каза – „Браво, момче, сега ще ги разбием“. И така стана. Победихме с 3:1. Жълтият картон дойде заради десния им бек Пешо Петров-Пешката. Той ме вижда – новобранец, остриган войник.
Направи ми черта с обувката – оттук да не си минал. Направо ме вбеси – не знае с кого си има работа. При първата спорна топка направих шпагат и направо го убих. Стадион „Христо Ботев“ беше препълнен винаги, а като пуснеха „Блу канари“, настръхвах. Вътре бяха всички – Вичев, Чико, Виден Апостолов, Тумбето, няма какво да ги изброявам.
Аз направих име, харесаха ме много пловдивчани. Но тогава дойде предложението от ЦСКА, точно бяхме станали европейски шампиони за юноши с националния отбор в Швеция. Аз се ожених още в Ботев, имах и дете. Нямаше как да откажа на предизвикателството ЦСКА. Но в къщата ми настана митинг – фенове, треньори, ръководители, кой ли не ме разубеждаваше. Не съжалявам за избора на живота ми.
– Само ЦСКА ли ви искаше?
– Много отбори бяха. Помня, Иван Вуцов каза – като не мога да взема Джевизов в Левски, ще взема когото намеря.
– Като малък сигурно сте ходели на Ботев-ЦСКА и не сте мечтали?
– Да ви призная, не ходех на мачове. По цял ден бяхме край Марица – плувахме, ловяхме риба, правехме страшно много бели, крадяхме домати, пържехме хванатото. И играехме от сутрин до вечер футбол. Нямаше коли, направо на улицата ритахме. Колко часа сме се пребивали от тичане, само аз си знам. Нашите бяха обикновени хора, бедни. Бащата кранист, майка продаваше в сладкарница. Възмутиха се, че през 3 дни късам гуменките, не ми смогваха. Уж взех едни бели, китайски, с по-заоблена гума. Не помогна. И като ги скъсах, започнах да играя бос. Няма да ви казвам след асфалта как ми изглеждаха краката.
Единият отбор беше бразилците, другият англичани, немци, каквото решим. Мой идол беше Пеле и бях винаги от бразилците. Това беше животът ми – риба и топка, докато не започнах да тренирам. Но без махленския футбол не става! Имаше един страхотен плаж – на края на Гребната база, преди да го „изправят“ канала. Идваха звездите на Пловдив и правеха мачове с нас. Сума ти хора се събираха публика. Правехме шоу. Футболът беше наистина любимата игра на хората. Сега не е.
– Удари ли футболът по оценките ви в училище?
– Не, майка и татко много държаха да уча. Завърших физкултурен техникум, който да ви кажа – беше направо със статут на ВИФ. Предметите, които после учех по време на висшето в София, бяха същите.
– Къде се запознахте със съпругата Калиопи?
– Калиопи живееше на 200 метра от нас. Веднъж майка, лека й пръст, каза – видях на улицата едно много хубаво момиченце, най-хубавото е в махалата. Аз си я бях харесал. Това е човекът, който ме подкрепя цял живот. Даде всичко за мен. Тя се дипломира медицина, но аз не позволих за започне практика като лекар. Тогава вече пътувах по чужбина, дойдоха децата.
Кога! А в медицината губиш права след 5 години, поне така беше. Реших, че не си заслужава да работи, защото все пак играч на ЦСКА ще я храни Да, ама не! Защото ние играехме за слава, не за пари (очите му се пълнят със сълзи – б.а. ). Тук е мястото да кажа на всички, че тогава се играеше за самото удоволствие от футбола. Парите при мен поне не са били цел. И сега имам в джоба 5 лева. Но грам не ме интересува.
– Така е. Имам стара кола (сочи я). Но и това не ме интересува. Човек има едно достойнство. Това ме интересува.
– За капак ЦСКА ви взема апартамента?
– Трябваше да реша за един ден, когато казаха, че приключвам с ЦСКА. Заявиха ясно: нямаш право да играеш в друг наш клуб – или ставаш треньор в школата, или отиваш в чужбина. Последната оферта тогава беше от Омония, свързаха се с мен по някаква линия. Тук ги приемаха за кипърския отбор на комунистите и ме пускаха. Приех да отида в Никозия! И на секундата получих заповед да освободя до седмица апартамента в тогавашния ЖК „Червена звезда“ (днешния квартал „Дианабад“). Бяхме в един вход с легендата на колоезденето Ненчо Христов, готин човек. Аз сигурно съм единственият футболист на ЦСКА с отнет апартамент.
– Добре де, в Кипър не бяха ли добри парите?
– Не, няма нищо общо с новите времена. Футболът беше аматьорски почти. Играехме за малко пари, но стадионите бяха пълни, а публиката даваше невероятна любов. Не можете да си представите феновете, особено тези на Омония. Приеха ме скептично, но за една година не само спечелих доверието им, но станах любимец. До ден днешен говорят за Джевизов с уважение. Пълнят стадиона по време на юбилейни мачове и когато се появя, стават на крака. Те постоянно празнуват годишнини. Посрещането е неописуемо.
– Защо го няма това в България? Един път напълнихме стадиона заради Стоичков, и то чак като стана на 50 години и дойдоха куп звезди?
– Ицо е най-големият! Но това сме ние, не се уважаваме, плюем се. А на „Армията“ едни даже пикаха върху звездите. Повече тази тема не я отварям!
– Добре, последен въпрос за Пловдив, кои бяха любимите ви места?
– Нали ви казах – по цял ден на Марица. В центъра не обичах да ходя. Чак когато станахме гаджета с Калиопи, излизахме по Главната. Това е невероятна улица. Но и до ден днешен в дискотека не съм влизал, не съм се напивал. Мразя тези изпълнения, както мразя парите. Цигари не съм опитвал, за разлика от Калиопи, която пуши за двама.
Мачовете с Нотингам, Ливърпул, Валенсия, Сосиедад, единият с Байерн – това са любимите на Спас Джевизов. Не иска да се връща на безумното наказание за реванша на ЦСКА с баварците, получава го от родната федерация заради червен картон в българското първенство. Пълен абсурд!
„При 3:0 за нас в 18-ата минута гостите вкараха тази „двугърба камила“ Дитер Хьонес, брата на Ули Хьонес. Вкара два гола с глава или един, пък подаде за друг. Няма значение. Аз после им казах на моите, че ако бях вътре, този нямаше как да вземе тези топки. Но заминало е. Грее ме и ме топли друго – още пеят за мен в онази прочута песен на ЦСКА. Затова ме е яд на пикаещите, но обещах за тях да не говоря“, ядосва се великата „деветка“.
Любимият му съотборник за всички време е Цецо Йончев, на чиято сватба кумува. „Оставахме всеки път допълнително по 30-40 минути да тренираме, знаехме кой къде е във всяка ситуация“, спомня си Джевизов.Врачанинът сега е в Чикаго, кара преди време и Спас да отиде в САЩ. „Той се чувства добре там, но аз не мога. Аз съм типичен, твърдоглав българин. Обичам си моята страна. Тя е България“, отсича Джевизов.
За него Паро Никодимов си остава треньор номер 1. „Винаги е казвал, че съм страшен чешит, но съм се раздавал на 100 процента. Играл съм зад нападателя, централен защитник, опорен халф, къде ли не. Не съм отказвал нищо! Паро го цени това и го написа в книгата си. Чуваме се редовно, честитихме си новата година“, казва Спас.
Съдбата му дава знак по време на лов
Легендарният нападател не знае откъде тръгва любовта му към лова, която не угасва до днес. „Прашката беше постоянно в джоба ми край Марица, може би оттам. Тази краста ме хвана през 1978 година и не ме пуска“, признава Джевизов. Той има ловно куче – дратхаар.
„Вече избягвам големите разстояния, но не оставям дружината в Лозен. Започнах там като гонач. Представете си – как съм ходил цяла неделя след мач за ЦСКА в събота. Бях новобранец в дружината и гонех. Криех, иначе Паро Никодимов щеше луд да ме направи. Ловът ми прави страхотно удоволствие, дава ми енергия. И сега, като наближи лов, ставам друг човек“, откровен е Спас. пука
Една случка обаче му дава знак да намали яко темпото. „Може би точно преди година бяхме в Пирин, над 1900 метра. Трябваше да сляза около 150 метра, да взема пусия и да се кача обратно.
Стана ми лошо изведнъж! Напуснаха ме силите, пулсът отиде в тавана. Няма как да дойде кола!“, разказва бившият нападател, „Обадиха се на лекар, все пак слязохме в селото. Дадоха лекарства, нищо притеснително. Просто имам „спортно сърце“, а това си е диагноза, болест. Трябва да бягам от големите натоварвания. Затова внимавам вече – по-близо до колата, по на равно. Този момент ми подсказа, че човек трябва да се съобразява в този живот, особено със здравето“.
Семейството на Калиопи бяга от гражданската война в Гърция заедно с още хиляди гърци. През Албания заминават с кораби за тогавашния СССР и се установяват в Узбекистан. Оттам се разпръскват по цял свят, като бащите на бъдещата г-жа Джевизова и на Томас Лафчис (б.а. – бившият вратар и президент на Левски), които са братовчеди, избират България.
„Техни роднини бягат в Полша, Унгария, Аржентина, САЩ, къде ли не. Калиопи се ражда в Узбекистан, но когато е на една година семейството се мести в Пловдив“, разказва Спас. „Живеят 10 души в едно апартаментче. Но държавата дава работа на родителите й. Те си харесваха България“.
Интересното е, че бащата на Калиопи не успява в онези години да стигне до Гърция, но не заради родните власти. „Тодор, идва от Теодорас, пуска няколко молби до гръцкия консул в Пловдив, за да се види с роднините. Онзи му казва – подписваш тук, че си грък. Дядо му казва – „Тази държава ми даде жилище, работа, децата са тук, аз няма да кажа, че съм грък“. И му отказват“.
Спас обаче решава да направи подарък и пита бащата на Калиопи дали иска да стъпи в Гърция. Води го на лов в района на погранична застава, където всички са му приятели и споделят едно хоби. „Аз бях офицер от БНА, нямах проблеми да ходя до граничните райони. Дадох му пушка и тръгнахме. Стигнахме пирамидката и му казах – „Ето ти Гърция“. Той чете „Hеllas“ и не вярва. Продължих – не се плаши като заек, ще влезем още 100 метра“, смее се Спас, “Просто знаех, че гърците нямаха постове на границата, пазеха 6-7 километра навътре. Ловувахме, изкарахме страхотно. После идваше при нас и в Кипър, беше му страхотен кеф“.
Гони внуци и син от школата на „червените“
Петима внуци и един правнук Кирил радват Спас Джевизов. Легендата на ЦСКА обаче няма наследник на терена, а и не иска за чуе за такъв. „Внука Спас го гледах лично една седмица в школата, треньор му беше Трактора (б.а. – Димитър Димитров). Изгоних го, защото видях, че няма да стане. Преди това освободих и големия внук Димитър, и сина Светослав. При мен е така. Трябва да съм личен пример и не мога да се позволявам волности“, убеден е бившият национал. „Голям футболист става само бедното дете. Това, което няма друг шанс и го грабва. Трябва да се отдадеш изцяло на спорта. Иначе не става. Меси, Кройф, Марадона, все бедни деца са били“, завършва Спас, който сам тръгва като скромно момче от пловдивските покрайнини.
