-
-
Бисер Иванов е сред най-популярните футболисти на Левски в началото на новия век. Той бе част от отбора, който доминираше в българското първенство с трите поредни титли в периода 2000 – 2002 година. Феновете го обичаха заради неговата скромност и работоспособност. Автор е на един от най-важните голове в новата история на „сините“ – второто попадение срещу Нефтохимик във финала за Купата на България в Пловдив за победата с 2:0. Автор е и на онзи непризнат от реферите автогол в дербито с ЦСКА на 13 май 2000 година. Автогол, който 24 години тормози съня на „червената” общност. Ето какво сподели Легендата в интервю за „Мач Телеграф“.
– Бисере, вече не се занимаваш с футбол. Гледаш ли мачовете на Левски и какво е мнението ти за сегашния тим?
– Гледам, разбира се. За последно гледах мача с Ботев и преди това с Арда. В Пловдив Левски не заслужаваше загубата, сигурен съм. Отборът игра много добре, но не успя да си вкара положенията. Ботев използва единственото си. Най-малкото можеше Левски да си тръгне поне с точка.
– Първенството започна добре за Левски и зле за ЦСКА. Сега, въпреки разликата в класирането и преднината на Левски, едва ли може да се каже, че отборът е фаворит в дербито…
– Дербито винаги е било много деликатен мач. И сега е така. Опасявам се, че ЦСКА може да спечели. Станислав Генчев каза преди време, че „червените“ нямат шанс за титлата и е прав. Никой, дори собствените им фенове, не очакват от тях да станат първи. Кой ли не ги победи през това първенство, дори и Септември. Това обаче им дава психологическо предимство, защото сега те няма какво да губят. Левски обаче има какво да губи. Ако падне, тимът почти ще загуби шансове за първото място. Затова и напрежението на „Герена“ е по-голямо. При всички случаи, една победа на ЦСКА ще ги вдигне много – най-вече в самочувствието. Имам предчувствие, че точно това ще стане.
– По твое време вие имахте голямо предимство пред ЦСКА и обикновено печелехте дербитата. Сега обаче не е същото. Какво се е променило?
– Не съм в кухнята на отбора и нямам представа какво им е в главите на сегашните футболисти на Левски. Разликата, която виждам отстрани, е в настроението и отношението към даден мач. Ние бяхме по-надъхани да печелим, по-амбицирани. Вероятно бяхме и по-добър колектив, имаше взаимно уважение между нас. Имахме и лидер на отбора – Георги Иванов, който беше страхотен боец и ни заразяваше с желанието си за победа. Иначе като футболисти не мога да кажа, че сме били по-добри. И сегашните са качествени играчи, но всичко опира до мотивация. Аз, например, не бях най-добрият футболист на света, но компенсирах всичко с борба и раздаване. Знаех, че моята роля в отбора е такава – да върша черната работа. В разстояние на час и половина трябваше да „изям“ съперника. И в повечето случаи го правех, защото в противен случай мен щяха да ме „изядат“. Славата оставаше за консуматорите. Но не се оплаквам, напротив, гордея се, че съм играл в този отбор и на такова високо ниво. С борба и желание се стига и до националния отбор, както стана с мен.
– Още ли си спомняш мача на „Герана“ на 13 май 2000 година – кървавият гол на Гонзо и твоето попадение във вратата на Иванков?
– Истината е, че спомените избледняват. Все пак минаха 24 години от онзи мач. Имам приятели цесекари, които понякога ми напомнят за онази ситуация. Но не ми пречат. Ако имат някакви претенции, да се обадят на страничния съдия Иван Леков. Той вдигна флага. Аз помня центрирането и това, че Бербатов ми беше на гърба и повлия много да избия топката с глава. Това, че тя отиде във вратата, беше случайно. Аз не знам защо цесекарите толкова се вълнуват от тази ситуация. Тя беше в началото на мача, имаше още много време и щяхме да обърнем резултата, дори и да беше признат този автогол. Спомням си, че никой от моите съотборници не ме упрекна за нищо. Напротив, всички ме успокояваха и казваха, че нищо лошо не се е случило.
– Каза, че не сте били по-добри играчи от тези сега. Обаче нивото на футбола като цяло е паднало значително. Причините са ясни, но има ли надежда да се върнат времената на хубавия футбол, с много фенове по трибуните?
– Не искам да влизам дълбоко в тази тема, защото наистина вече не съм част от футбола. Отвреме-навреме имам желание да играя с приятели, но пък ме е страх на стари години да не стане някоя беля. Това, което виждам, е като запалянко – има прекалено много странни мачове. Не казвам уредени, а с грозен футбол, без битка, без амбиция. Имам усещането, че футболистите излизат на терена просто да изкарат мача, пък каквото стане. Преди време бях в Нидерландия и посетих мачове в Трета дивизия. Друга планета – борба за всяка топка, публика и страхотна атмосфера. Като футбол, пълна нула, обаче да ти е кеф да си на стадиона и да гледаш. Всички се радват, семейства с малки деца. След това бях в Сърбия. Там е като при нас – радваме се на някое и друго хубаво изпълнение на отделен футболист и толкова. Има нещо наистина сбъркано в българския футбол. Дано Георги Иванов да промени нещата. Вярвам, че той може да го постигне, защото го познавам и знам колко е надъхан.
– А дали Станислав Генчев ще успее начело на Левски? Заедно с него бяхте част от силния тим в началото на новия век…
– Познавам го добре, той дойде в Левски заедно с Тодор Колев. Бяха много интелигентни момчета и бързо си намериха мястото в отбора. Той се показа и като добър треньор – и в Левски, и преди това в Крумовград. Важното е, че има накъде да се развива. Времето е пред него и съм сигурен, че ще има много успехи. Обича футбола, а и футболът го обича.
