-
-
Един от легендарните български халфове в историята на футбола – Мариян Христов, коментира надълго и нашироко футболните теми в наши дни пред предаването „Домът на футбола“ по DIEMA SPORT. Също така Христов говори за престоя си в Германия, титлата с Кайзерслаутерн и Ото Рехагел, както и за лошия си престой във Волфсбург. Бившият дефанзивен полузащитник анализира и своите изяви в националния отбор на България, както и състоянието на днешните млади играчи по терените. Към този момент Христов е помощник-треньор в елитния отбор в България – Септември София, като ръководи отбора заедно с Христо Арангелов. Столичани се нравят на неутралния зрител с атрактивния и и атакуващ стил, който се практикува, откакто дуетът пое отбора.
За Кайзерслаутерн:
„Винаги обичам да се връщам към хубавите неща в кариерата си. Преди да спечеля шампионската титла в Германия преминах през травма. Първо трябваше да се преборя с нещо, а после дойде радостта – това е нещо невероятно. Мина много време оттогава, така че мисля за по-напред”.
За 20-годишния юбилей от титлата с FCK:
„Нека имаме предвид, че са минали много години и тогава имаше опитни и по-възрастни футболисти от мен в Кайзерслаутерн. Тогава бях на 24 години и затова на партито бяха с по-наднормено тегло от мен. На терена вече е ясно, че не ставаме вече”, добави Христов с усмивка.
„Всички попадения за мен са скъпи. Ако трябва да отлича някой гол, е от последния есенен мач срещу Хамбургер ШФ, тъй като завършихме още на полусезона начело. С течение на времето контактите ни стават все по-малко с тогавашните ми съотборници. Поддържам връзка с доста хора. С Павел Кука, докато бях помощник-треньор на Левски, се видяхме на един лагер. И с други се поддържа, но всеки се ориентира в някаква сфера и има неговите си занимания. Хубаво е за всеки, когато чуе добра дума за себе си. Това е нормално, след като даваме интервюта и гледаме другите да ги ласкаем. Като цяло съм спокоен характер, но около, и на терена, ставам друг човек”.
За „Кьониг Ото”:
„За Ото Рехагел не мога да давам оценка – Кралят на футбола – хората са го казали. Той за мен е доказал, че с по-малък футболен потенциал прави отборите да изглеждат по съвсем различен начин. Каквото и да се каже за него, е малко – беше като баща за нас. Не съм чул някой да е казал лоша дума за него. Любопитни случки с него има, но не обичам да се връщам назад. Ако ги споделя, някой може да се обиди. И той правеше грешки, като всички други. В един мач пусна четвърти чужденец извън европейския съюз и стана невиждана паника. Каза на единия да се направи контузен и не стана смяната”, коментира той.
„Видяхме се с него преди EURO 2004. Засякохме се по случайност, пожелах му успех, а за постигнатото от него с Гърция съм радостен.
През годините за националния отбор на България:
„Не знам защо ние нямаме участие последно време, не съм аз човекът, който трябва да дава точна диагноза. Всички около нас се развиват, дори и ние. Ние си подобрихме терените, условията за футбол, но явно недостатъчно. Разбира се, че съм удовлетворен, че играех добре за националния отбор. Успях да участвам на големи форуми. Такава еуфория и подкрепа, каквато усетих на ЕП в Португалия, беше прекрасно. Хората се радваха, че играем нещо, опитвахме се да играем футбол”.
За „Златното българско поколение”:
„Естествено, че е по-лесно да играеш с добри футболисти. Беше чест за мен да играя с футболистите от „златното поколение”. Всеки път, когато се сетя за тях като футболисти, настръхвах. Като знаеш на тренировки и на мачовете как отиграват топката – това е невероятно. Разбира се, че ми се караха – това е нормално. Това е полезно и така трябва да бъде. С течение на времето младите станаха доста по-нахални. Не приемат друго мнение, което за мен не е правилно, защото качествата са едно, но опитът е друго нещо. Младите стават все по-дръзки и нахални, в добрия смисъл на думата, тъй като е нужно да имаш самочувствие”.
Равносметката за UEFA EURO 2004:
„Всеки, който присъства от нашия отбор, съжалява, че не се класирахме по-напред през 2004-а. Имахме добър колектив. Предишният формат на турнира бе с 16 отбора. Ако преминеш през групите, можеш да спечелиш и титлата. Европейското бе по-силно от Световното първенство. Всички бяха много силни, но самото участие за нас бе успех. Винаги се опитваме да омаловажим едно класиране, опитахме се. Победиха ни, защото явно другите повече заслужават. После сме оплюти, но това не отговаря на реалността”.
За приятелството си със Стилиян Петров:
„Със Стилиян Петров се запознахме в националния отбор на България. Споделял ми е, че като играх в Левски е гонил топките с Монтана, когато сме играли срещу тях. Станахме добри приятели, тъй като си подхождаме като характери – силни и честни хора сме. Близки имам, но той ми е истински приятел. Всички, които бяхме в България, и аз лично се опитвахме да помогнем на Стенли, докато траеше лечението му от болестта. Имахме постоянни телефонни разговори, това бе сериозно нещо. Не може да се справиш, ако не си силен. Самият му характер и тялото му се пребори с тази коварна болест. Димитър Пенев първо ме повика за националния отбор.
Стилиян Петров, На 10-о, но не на последно място поставяме завръщането на Стилиян Петров във футбола, след като през март 2012 година бе диагностициран със страшната болест левкемия. След близо 3-годишно лечение той успя да премине през зловещата пропаст. На 37 години реши да продължи състезателната си кариера и поднови тренировки с Астън Вила., Впоследствие стана ясно, че бившият български национал няма да получи договор от клуба, но все пак му предоставиха възможност да остане под друга форма. По-късно Стенли обяви, че смята да се насочи към треньорството., Отборът на Селтик организира бенефисен мач в чест на Стилиян Петров на 08.09.2013 година на стадион „Селтик Парк“ в Глазгоу пред 60 000 зрители. Българинът също взе участие в събитието., С нетърпение чакаме да разберем какво ще бъде продължението на невероятната история, доказваща истинската сила на характера.
източник: Gulliver/Getty Images
За сегашния отбор на България:
Трябва да бъдем оптимисти за националния отбор. Не може преди старта да се предаваме и трябва да се раздадем. Излизаш и играеш това, което можеш. Това е най-важното – трябва да се спазват задачите, които иска треньорът. На терена, който е по-добър, побеждава. Днешно време всички футболисти са „пердета”. Не мисля, че имат тежест. Трябва да знаем с какво разполагаме, но не мисля да говоря за „материала”. Това е той, радвам се, че имаме национален отбор, който се представя на ниво. Без значение какъв спорт е – трябва да се подкрепяме докрай.
„Въпросът е, че квалификациите са като първенство. Трябва да спечелим максимално много точки в групата за UEFA EURO 2020. Една точка срещу Англия ще значи много. Трябва да се борим срещу тези отбори от нашето ниво, а срещу големите всичко спечелено би било бонус. Най-лесно е да кажем, че футболистите ни не заслужават да играят на Запад, което си е истината. Днес е по-лесно да излезеш зад граница, тъй като всичко е по-развито. По моето време нямаше толкова мениджъри, мачовете не се излъчваха по телевизиите с такова количество. Конкуренцията сега е по-голяма, тъй като от Южна Америка и Африка идват сериозни играчи, които явно на този етап не можем да им отговорим”.
За престоя си във Волфсбург:
„Във Волфсбург ми беше много тежко – не искам дори да си спомням. Взеха ме там, защото знаеха, че вече съм утвърден футболист в Бундеслигата. Халф, който вкарваше поне по шест гола годишно. Започнах добре, но после получих травма и нямах шанс да се завърна. Беше тежко време за мен, оправих се за седмица, после пак пет седмици бях контузен. Организмът ми каза, че трябва да приключа. Много ми беше трудно, но опитах докрай да играя на терена. Такова удоволствие вече няма как да изпитам. Професията е до време, който има късмет играе и 15 години. Трудно е, но решението идва и трябва да се взима. Можех да играя още, имах предложения от отбори в Първа и Втора Бундеслига.
Знаеха положението ми, нямаха против да тренирам малко и да играя. Не беше моето това, обичам да съм всеки ден на терена, чувствах се отговорен пред отбора си. Тялото ми се предаваше вече. Лошото при мен бе, че скъсах кръстна връзка. Играх шест месеца, а след нови шест отново я скъсах. Късмет, така е и при майсторите и докторите. Като отидеш при следващия ти казва, че предният не си е свършил работата, та и при мен бе така. Аз съм по-висок и удари в ставите. Никога не съм имал мускулни проблеми.
За легендарния Стоян Коцев:
„Стоян Коцев е пример за мен, Бог да го прости. Точно това си говорихме с Христо Арангелов, припомняйки си времената в Ботевград. Бате Кано е като Ото Рехагел за България. Предразполагаше футболистите да се чувстват добре в отбора, оставяме настрана футболните неща. Много добър човек.
За малшанса да не стане шампион със Славия:
Всеки футболист съжалява, че не е станал шампион с даден отбор, но за Славия така ми бе писано. Отидох в Левски и израснах като футболист. Бях малък и почнах да тренирам на Раковски, извървявайки целия път, но тогава бяха други времена. Мразя във футболистите, че се оплакват, че не им се дава шанс. Ако си толкова готов и уверен, отиваш другаде и показваш, че си добър. Никой няма да те спре да си реализираш мечтите, ако си добър”.
За Левски:
„Преминаването в Левски ми даде популярност, което сега за мен не е важно. Аз се върнах вкъщи, тъй като на Герена съм живял като юноша и дете. Гонил съм топката на всички – Гибона, Наско. Порастваш в своето семейство и оставаш там. Чувстваш се добре, на място – семейство.
„Разбира се, че Левски трябва да се бори за всичко, но това напрежение е нередно. Когато две-три години не успееш, натискът става все по-голям. Това много пречи, тъй като няма как да се изгради отбор с футболисти, които играят три-четири години заедно. Добавяш малко. Всички гледаме световен футбол. Дори на Хосеп Гуардиола и Юрген Клоп им трябваше време, за да добавят класа и качество в Манчестър Сити и Ливърпул. Не е толкова лесно, дори и с пари. Когато отидеш в голям клуб, трябва да минат три месеца, за да се докаже футболист. Ако след това време не може да „захапе”, няма да стане. Ако чакаме по една-две години, там трябва да се взимат доказани футболисти и чужденци. Доста време юноша не припарваше до първия отбор”.
За настоящото му футболно състояние:
„Трудно е да съм треньор, но е удоволствие. Естествено, че не е като да си футболист и да играеш твоето. Тогава зависи от теб, но сега мисля за повече неща, анализирам отбори. Всеки ден, стъпвайки на терена около млади хора, ми е приятен и е удоволствие за мен”.
„Имаме в Септември доста млади и опитни футболисти. Ние водим нашите млади футболисти до 25 години. Когато си добър, излизаш на 18 години играеш. Футболисти на тези години стават световни шампиони, играят титуляри. Не трябва да ги налагаме постепенно. За мен, когато се покаже, че струваш да си титуляр, влизаш и играеш.
За треньорските си амбиции:
„За националния ни отбор не съм мислил. Винаги съм искал да бъда треньор на Кайзерслаутерн, пък после ще мислим друго. Винаги съм се опитвал да си давам време на семейството. То е най-важното нещо. Трябва да можеш да го запазиш. Дава ти увереност. Когато се прибереш вкъщи, да видиш усмихнати хора и да излезеш от другата атмосфера, тъй като във футбола има напрежение. Аз не го отчитам това като негативно, но трябва да релаксираш вкъщи. Трудно е да не си пренасяш проблемите от работата вкъщи, но трябва да можеш. Аз не мога да се справя категорично с това. Ядосваш се на стадиона, няма как за пет-десет минути с колата да се прибираш и всичко да ти мине. Влизаш, скараш се на децата, скараш се с жената – нормални работи”, завърши Мариян Христов.
