-
-
Със своите участия на пет световни първенства Лотар Матаус е една от най-големите легенди на мондиалите. Славният германец даде интервю пред вестник „Екип“, в което си спомни и за болезненото отпадане от България през 1994 г.
Хер Лотар, кой е мачът, който остави най-голям отпечатък върху вас?
– Нашият първи на световното – през 1990 г. срещу Югославия (4:1). По онова време югославяните бяха известни като бразилците на Европа. Играта им беше съблазняваща, но аз също бях на върха на моята форма. Цялата групова фаза я изиграхме на „Сан Сиро“ в Милано. По същото време бях футболист на Интер и се чувствах като у дома си на този терен. В суматохата президентът на нерадзурите дори ми поднови договора. Вкарах втория си гол, тръгвайки от нашата половина, за да завърша атаката с неспасяема деснячка. Беше един от най-красивите голове в моята кариера в 75-ия ми мач за националния отбор.
А кой е най-важният?
– Този, който вкарах срещу Мароко. Победихме ги с 1:0 в осминафиналите на Мондиал 1986 в Монтерей, Мексико. Беше почти 40-градусова жега в средата на деня, имаше огромно напрежение върху нас, а мачът бе много затворен. Беше прекалено горещо за игра, но нямахме друг избор. Бяха изминали 88 минути, когато ние се възползвахме от пряк свободен удар от 32 метра. Карл-Хайнц Румениге искаше да стреля, но аз видях, че вратарят е лошо позициониран. Освен това стената от 4-5 души не бе построена добре. Убедих „Кале“, че трябва да стрелям. Намерих недостижим ъгъл за вратаря и вкарах. Това бе първият ми гол на световно изобщо, но мароканците не ми се сърдят. Бях посланик на тяхната кандидатура за Мондиал 2026 и всеки път, когато съм ходил в Мароко, са ме приемали като държавен глава.
Кой е най-силният играч, срещу когото сте се изправяли?
– Диего Марадона. Играхме на два поредни финала на световни първенства (победа за Аржентина през 1986 и за Германия през 1990), но сме били често съперници и на клубно ниво, когато аз бях в Интер, а той в Наполи. С течение на времето между нас се изгради голямо приятелство. Не мога да пропусна и Крис Уодъл, който маркира Мондиал 1990 със своя пищен стил и впечатляващ дрибъл.
А кой е играчът, който ви впечатли най-много?
– Моят съотборник Анди Бреме и най-вече неговият начин да бележи от дузпа. Никога не съм го виждал да пропусне! Бележи и с двата крака. Дори той не знае кой му е по-силният – левият или десният. Истински феномен. Във финала на Мондиал 1990 не трепна и за секунда. Две от три дузпи ги биеше с левия крак, но в случая избра да стреля с десния.
А кой е негативният момент, който остана заседнал в гърлото ви?
– Световното в Щатите през 1994 година (отпадане от България на четвъртфиналите). Имахме прекалено много лидери и обстановката в нашата съблекалня беше лоша. Твърде много хора имаха мръсни характери и цапаха атмосферата. Колкото до селекционера Берти Фогтс, това му беше първо световно. Той сбърка в управлението на състава. Въпреки че бях капитан, той не ми се доверяваше. Не разбра, че най-важно е изграждането на йерархия в отбора, за да има дисциплина. Но футболистите си правеха, каквото поискат. Фогтс позволяваше на някои да играят голф сутринта преди тренировка. През целия турнир ние не играхме футбол. Нямаше никакъв другарски дух. В началото изобщо не съм вярвал, че ще стане така. Сега съжалявам, че не се намесих. Трябваше да взема думата и да ударя с юмрук по масата.
Кой е селекционерът, който най-много маркира вашата кариера?
– Без съмнение Бекенбауер. Той ми беше като втори баща. Винаги зад мен! Между нас имаше сляпа и реципрочна вяра. Улеснявах му работата.
След като се бяхте отказали от Бундестима, се завърнахте за Мондиал 1998 след 3 години и половина отсъствие.
– Намирах се в страхотна форма, макар и на 38 години, но за това време йерархията в тима се беше променила. Чувствах се едва ли не като чужденец.
А вашето най-голямо празнуване след мач?
– Безспорно след победата на финала през 1990 година. Прекарахме много време в малкия басейн в съблекалнята с бира и шампанско. Не сме затворили очи нито за секунда от последния сигнал на „Олимпико“ в Рим до прибирането във Франкфурт на следващия ден. Това е най-добрата обстановка, която съм изживял за почти 20 години с националния отбор.
„Тема спорт“
