-
-
Когато в края на първия полусезон ЦСКА-София е на 22 точки и с мач повече от лидера, то трудно можем да кажем нещо положително за случващото се при червените. Играта, класирането, поведението на терена… нищо не кореспондира с името, историята и ценностите на армейците, но въпреки това в цялата катастрофална гледка има и нещо позитивно.
Ясно е, че в последните години през Борисовата градина премина опустошителна спортно-техническа буря, породена от липсата на концепция, визия, стратегия, експертиза, възможности… Всяка грешка водеше до срив, сривът предизвикваше падение, а паденията носеха след себе си още по-сериозни сгромолясвания, но въпреки това никой не се наемаше да положи основите на нещо ново, здраво, истинско и стойностно. Пробойните се запълваха, грешките се замазваха, селекцията се правеше на парче, а никой не се замисляше защо се привличаха дадени футболисти, дали те могат да донесат добавена стойност, да вдигнат класата… Важното бе да има, да се отчете дейност и да се хвърли прах в очите на феновете с някакви напудрени визитки и клипчета на новопривлечените, които след това доказваха, че с елементарни компютърни познания е възможно да направиш така, че десният бек на Бацова махала да прилича на Кафу или поне на Филип Лам…
И точно в този момент на горещия стол се озова Александър Томаш, а пред него опциите бяха две – или да продължи тенденцията от последните години, или да изпие до дъно горчивата чаша, сипана от предшествениците му и да опита да положи основите на нещо ново и различно. Мнозина на негово място биха предпочели лесния път и да потърсят симпатиите на трибуните, като заложат само на резултата. Ще се окопаят с петима отзад, ще се опъват диагонални пасове от по 40-50 метра, ще забранят импровизацията и в крайна сметка ще излъжат съперника за 1:0, но ще излъжат и футбола, ще излъжат и себе си.
Именно поради тази причина Томаш от ден първи започна да налага своите изисквания и настоя футболистите да играят така, както той разбира футбола – с изнасяне, вместо джаскане, с бърза мисъл, с агресия, с излизане от преса… Той бе наясно, че с наследството от предишни селекции и катастрофата, причинена последователно от Нестор и Стипич, е невъзможно ЦСКА-София дори да мечтае за върха и реши в игрова обстановка да прецени кой от играчите може да бъде полезен за в бъдеще и да се превърне в част от футболната му философия, помагайки за изграждането на един нов, модерен, доминиращ, шампионски отбор. И споменавайки ситуацията, която позволява да се направи тази оценка, изчерпва добрите новини. Лошото е, че за десетина мача се видя, че в Борисовата градина има прекалено много футболисти, които не притежават нито качества, нито манталитет да носят червената фланелка и за да видим онзи ЦСКА-София, за който всички мечтаят, то те трябва да поемат по своя път, без да чакат построяването на новия стадион.
За някого имената им може да прозвучат скандално, но това са фактите и болезненото е, че едни са поръчвали музиката, а сега друг трябва да плаща сметката.
Истината е, че няма как да очакваме нещо сериозно във футболен аспект с изпълнители като Иван Дюлгеров, Християн Петров, Иван Турицов, Хайнц, Линдсет, Скаршем, Санянг, Кордоба…
Стражът, който попада и в сметките на националния селекционер, разполага с добър рефлекс под рамката, но не притежава задължителната за съвременния футбол игра с крака, а и няма мотивацията да промени този свой недостатък. Християн Петров след подновяването на договора си вече не е същият футболист. В началото той компенсираше лимитираните си възможности със старание, хъс, концентрация, но след значителното повишаване на заплатата си позволи в главата му да присъстват само мисли за скъпи дрехи, коли, екскурзии, а в ЦСКА-София само на стойки няма как да стане.
За Турицов е казано всичко, а това, което е премълчано, той сам красноречиво показа в края на мача с ЦСКА 1948, когато вдигна ръце в стойка „предавам се“ при един пробив на Ради Кирилов. За Санянг обясненията са излишни, а Кордоба, който не притежава достатъчна линейна скорост и задължително прави поне по две фрапантни грешки на мач, също бързо минава в графата „ненужен“. За жалост, там е мястото и на норвежкото трио. Хайнц, Линдсет и Скаршем бяха посрещнати с огромни очаквания, но… разочарованието от тях е огромно. Ясно е, че сънародниците на Холанд, които притежават качества, характер, манталитет и мислене на победители (на едно място), предпочитат дестинации доста по на запад от Калотина, а когато армейците са тръгнали в тази посока, то от играчи, способни единствено на моментни изригвания, няма как да се очакват постоянство и класа.
Списъкът може да бъде продължен с Тибо Вион и Станислав Шопов, но при двамата все пак има някаква надежда, че могат да бъдат полезни в даден момент, но категорично не и да получат водеща роля. Французинът е чиста проба дърводелец, но компенсира с огромно желание, хъс и професионализъм, а пловдивчанинът, макар да е ясно, че няма как да стане по-бърз или по-агресивен, все пак показва леко повишаване в нивото на игра и може да помогне с един пас, центриране или далечен шут. Подобно нещо обаче не можем да очакваме нито от Емануел Шакич, нито от отдавна присъстващите само във финансовите ведомости Амос Юга и Де Нойер, но ако в ЦСКА-София искат да тръгнат по нов път, то те ще трябва да се разделят с „битите“ карти и вече компрометираните „герои“…
Явор Пиргов/ „Тема спорт“
