-
-
6 години хората от столичния квартал „Надежда“ живяха с надежда, че цялата световна несправедливост, която им „завеща“ Николай Гигов с практическото заличаване на дружеството, притежаващо Локомотив София, един ден ще им се върне с положителен знак. В неделя привечер природата само за 90 минути ни предложи вариант на това, което железничарите преживяха за тези години. В началото се стъмни, изсипа се дъжд, който не бе дълготраен, появи се традиционната за тези дни дъга и накрая, малко преди мача със Созопол (4:1) да завърши и започне награждаването, изгря слънце.
Заглавието на песента „Надежда от „Надежда“ на „Щурците“, като че ли трудно се разбира от съвременния футболен свят, в който глобализацията донякъде обезсмисля историческите ценности, но пък с Локо София никога няма да изчезне кварталното усещане за принадлежност. За българския футбол като цяло е страхотно, че до момента имаме два сигурни участника в елитната група, които са от категорията на вечните традиционни клубове. И докато Пирин е характерен представител на Югозапада, Локомотив носи в себе си кварталното от северозападните квартали на София. И тези хора през последните години нито за момент не изоставиха тима си и живееха с надежда, че в „Надежда“ пак ще се играе футбол от високо ниво.
Хората си изстрадаха и заслужиха високия адреналин, който в неделя вечерта достигна връхната си точка. На трибуните и след това на терена гледката бе истински футболна. Фенове, играчи, ветерани и ръководство си изстрадаха завръщането, въпреки че не стана ясно едни 2 милиона дълг, завещани от Николай Гигов, покриха ли се или се „покриха“, но тази финансова тема не ни касае сега. После се мина и през трагикомедията с покойния Касев и Льосков, които сякаш изведнъж по принуда разбраха, че футболът се играе на терен, а не на игрище, и състезателните екипи не са униформа. Премина се и през драматично загубения бараж с Витоша Бистрица и в крайна сметка Локомотив София се върна точно когато трябваше.
Необикновеният отбор на обикновения човек от работническите квартали отново е на важно място във футболната карта и това е важно събитие за любителите на футбола не само в столицата. През 90-те минути на стадиона в „Надежда“ винаги има елемент на театър, публика и футболисти имат особен близък контакт и като за начало няма как да не отчетем минуса, че твърде вероятно Локомотив ще се принуди през първия полусезон в елитната група да играе на лицензирания стадион в Бистрица. Железничарите не успяха да се доредят до финансова помощ за изграждане на изкуствено осветление за разлика от други стадиони и стадиончета, които през последните години са били приоритет на държава и общини, които винаги имат особено мнение за това кой какъв е на опашката от чакащи.
И на мача със Созопол се затвърди впечатлението, че към този момент железничарите не разполагат с потенциал за А група. А може би същото е с бюджета, който поне що се отнася до заплати трябва да бъде удвоен, като задължително трябва да се направи и не мащабна, но прилична селекция. В тима на Иван Колев си има от всичко по малко, дори и Крауч от „Надежда“ – Светльо Диков винаги раздвижва трибуните, както стана и срещу Созопол с два негови гола като резерва.
А най-хубавото е, че сред тези, които бяха на трибуните, имаше страшно много деца. Локомотивското и по принцип клубната любов се придобива от ранна възраст и не се променя, независимо от футболната мода, която в днешно време вече е доста изкривена. За клуба от „Надежда“ обаче винаги ще има надежда.
Желю Станков/ „Тема спорт“
