-
-
Бившият наставник на Левски и настоящ на Хебър Пазарджик Николай Митов става днес на 50 години. Той даде обширно интервю за колегите от „Марица“ иотговори на доста любопитни въпроси.
– Николай, честит юбилей! Банално, но трябва да те попитам – как се чувстваш на 50?
– Почти като на 30…..(смее се). Гледам да не се замислям. Приемам тези години просто като число. Когато човек е здрав и се чувства добре, останалото е второстепенно.
– Да започнем от началото. Наистина ли си роден в Смолян?
– Вярно е. По това време баща ми е бил в Смолян, работейки като преподавател на двигатели с вътрешно горене. Там съм роден. Живяхме до петата ми годишнина в родопското градче, след което се преместихме в Белово, от където са нашите. Там живях до 4-ти клас, а от пети вече отидох в София.
– Как се запали по футбола?
– В Белово имаше силен отбор по това време. Чичо ми играеше в него и от малък бях на стадиона. Аз започнах да тренирам в детския отбор на Марица(Белово) и си спомням, че спечелихме окръжното първенство под ръководството на Мартин Мартинов. Тогава основен противник ни беше Хебър. Паднахме се на квалификация за републиканско първенство срещу Септемврийска слава(Михайловград). Мачът се игра на ст. „Раковски“ в София, а ние бихме с 5:4. Вкарах 4 гола и получих предложение от Левски. Преминах в Спортно училище в столицата, където учих до 11-ти клас. След това ме взеха в Хебър и в 12-ти клас учих вече в в Спортното на Пазарджик.
– Как се случи преминаването ти в мъжете на Хебър през лятото на 1990 г.?
– На Хебър бях препоръчан от бившия играч на отбора Спас Кузев – Шейха, който е от Белово. В чест на истината изкарах кратък пробен период преди да получа картотека. Хебър макар и изпаднал от „А“ РФГ беше запазил основното си ядро от футболисти. Новите бяхме аз, Сашо Милушев от София, а от Велинград се бяха върнали Роман Ружинов и Ангел Ангелов. Реално от стария отбор, който бе изпаднал от „А“ група ги нямаше малцина – Радко Димитров, Васко Василев и още един двама футболисти.
– Ти се превърна много бързо в любимец на публиката. Очаквал ли си така сполучливо да се впишеш в отбора?
– Тогава се играеше в схема с един забит напред таран в лицето на Кирил Василев, като аз бях на крилото – вляво или дясно около него. Направихме много силен тим, който бързо се превърна в хегемон на „Б“ група и още същия сезон се завърна в „А“ група. Хебър беше истинско страшилище, с което всички се съобразяваха.
– Ти обаче се върна в Левски на следващата година?
– Да, бях преотстъпен и Левски ме върна в София. За жалост скоро след това получих фрактура на крака, последва операция и не играх 6 месеца футбол. Пак се върнах за пролетния полусезон под наем в Хебър, а след като изпаднахме бях отново в Левски. Станахме шампиони на България.
Това беше период, в които редовно играех в младежкия национален отбор и се стигна дори до предварителен договор с испанския Райо Валекано. Тогава 21-годишен получих нова тежка контузия – пак счупване на крака в най-неподходящия момент, което правали трансфера ми в Испания.
– Имаш престой в Спартак(Вн). Какво си спомняш от него?
– Ами точно като футболист на варненци отбих редовната си военна служба. Имам много добри впечатления от този период. Там играх пролетния полусезон след като изтърпях наказание. Имам участие в дербито с Черно море, даже им вкарах гол с глава. Публиката им беше на ниво, организацията в клуба също.
– След Спартак се върна в София, но като играч на Академик?
– Да, по това време там играеха доста бивши футболисти на Левски и ЦСКА и направихме нелош отбор. Последва заминаването ми в Германия. Станах футболист на Магдебург – тим с традиции от миналото, печелил Купата на УЕФА. Имаха страхотна публика. И точно, когато бях фокусирал интереса на Волфсбург към мен на един мач получих страхотно скъсване на мускул, което отново ме извади за дълго от футбола. След това играх малко и за Холщайн Кил. Като цяло тежките контузии до голяма степен лимитираха футболната ми кариера. Виждах, че отивам към посредственост и на 28-29 години спрях с футбола.
– Би ли избрал пак футбола, ако сега можеш да се върнеш с 35-40 години назад във времето?
– Твърдо, да. Аз в 7-ми клас бях приет в столичната математическа гимназия, но прецених, че няма да мога да нося две дини под мишницата. Кой знае, ако бях заложил на обучение сега можеше да съм инженер, например. Но футболът беше моята страст и го избрах, защото бях много запален.
– Имаш син, който носи твоето име. Има ли шанс да стане футболист?
– Ники се интересува от футбол, дори 2-3 пъти преди време тренираше, но очевидно това не е неговата страст. Аз пък не съм имал болни амбиции да го натискам в тази посока. Очевдно той има други интереси и те са свързани с образование, езици и т.н.
– Футболът се променя, но сякаш загуби окончателно романтиката си от времето, когато играеше ти?
– Не искам да сравнявам нещата, ще кажа обаче, че в ония години в България имаше много голяма конкуренция и уникални футболисти. Животът беше друг. Не се излизаше лесно в чужбина, отборите бяха капсуловани. Имаше много уличен футбол, който сега на практика липсва. Млад футболист влизаше в първия отбор, както казвахме на майтап само при смъртен случай. За да се случи трябва да си талант. Сега като че ли шанс се получава доста по-лесно. Шансове се дават много и който може да хване птичето, той успява после.
– Имал ли си кумир във футбола?
– Разбира се. В България това беше Божидар Искренов. Аз самият играех крило и го харесвах много. Беше ми истински идол. В международен план имах особен пиетет към Диего Марадона.
– А сред треньорите си, от кой си научил най-много?
– Попивал съм от всеки по нещо. Не бих ги степенувал. Първият ми треньор в Белово беше Мартин Мартинов, а в София – Цоло Буров. Той ми даде шанс. Взе ни няколко човека – Мариян Христов, Иван Тодоров, Шулев. Тренирахме на „Раковски“, а Буров ми беше и като баща в София. Грижеше се много за нас. Няма как да не съм благодарен. След това в школата на Левски тренирах при Войн Войнов и Емилиян Павлов, които също много уважвам. От Станимир Стоилов също съм научил някои неща.
– Като отворихме темата за треньорите, кажи ти кога усети, че е дошъл часът да поемеш по собствен път?
– Мисля, че нещата при мен се случиха по естествен начин. Първи шанс ми даде Емил Велев, на който съм благодарен, че ме взе за асистент в Левски. Това беше много добър старт и отличен шанс, защото съвпадна и с последната засега титла на „сините“.
След това бяхме с Велев в Славия и Локо(Пд), където имахме доста радостни мигове. По-късно получих предложение от Илиян Илиев да му стана помощник в Левски. Беше ми тежко решението да се разделя с Велев. Говорих с него преди да кажа „да“ на Илиян. По-късно се стигна до раздялата на Илиев с Левски, за което съжалявам много, защото мисля, че имахме всички шансове да станем шампиони. Реално, точно Илиян ми каза да приема предложението за старши-треньор на Левски за да довърша един вид, това, което бяхме започнали. Така де факто стартира и кариерата ми на това поприще. А един път станаш ли старши-треньор разликата е голяма. Няма смисъл от коментар.
– До тук си водил два пъти Левски. Само късмет ли не ти стигна да направиш нещо голямо?
– За първия период – да. Тогава направихме трудното и заслужавахме титлата напълно. Късметът ни избяха в мача със Славия. Победихме силните отбори, а загубихме точки срещу тимове, които бяха повече от преодолими. Във втория случай ситуацията беше различна. Уговорката с ръководството ми беше, че заради ограничените финанси трябва да заложим на наши юноши и родни млади футболисти, от които да не се търсят бързи резулати. Ставаше дума за поне 1,5 години пълен карт бланш.
Едно говорихме обаче, друго стана в действителност. И като нямаш подкрепа от високите нива на клуба да играеш с млади момчета, които за да станат добър отбор първо ще губят, как да се получи? Желанието ми беше около силен футболист като Бурабия да направим перспективен тим с млади и надеждни момчета, но просто не ми се позволи. Помните, че всеки ден ме сменяха вестниците, защото вече имало пари и конпецията на клуба се променила, включително и тази за треньора.
– Преди 25 години тогавашният треньор на ЦСКА Георги Василев говореше за змии, които съскат в Борисовата градина, но очевидно те са навсякъде около футбола в България. Защо е така според теб?
– Защото до повечето собственици на клубове има много съветници. От тях малцина разбират тази материя, но пък всички дават акъл в изобилие. Ето това го няма на Запад. В България рядко се случва един треньор да получи нужното време и спокойствие да работи, така че да постигне един ясни, конкретни и измерими в средносрочен и дългосрочен план цели.
– А треньор на стари лаври бива ли да лежи?
– Смятам точно обратното. Професията стана такава, че изисква постоянно усъвршенстване. Всяка седмица, всеки ден. Не се ли учиш няма как да имаш трайни резултати.
– Септември(София) сигурно заема специално място в сърцето ти. Имаш цели 3 престоя там?
– С този отбор съм бил във В група, после в Б, а накрая и в А. Бараж за Лига Европа можеше да играем. Със сигурност са ми в сърцето. Румен Чандъров ми даде шанс. В единия случай беше в тежък период за мен, бях останал за 1 година без работа. Имаха силна школа и се разчиташе много на младите играчи. По-късно взехме и опитни футболисти като Боби Галчев и Янко Сандански, които помагаха на младоците.
– Как се стигна до преминаването ти в Хебър. Въобще очкавал ли си, че един ден ще се озовеш в Пазарджик като наставник на мъжете?
– Като започнах на треньорското поприще това беше моя мечта, защото в Пазарджик нямаше дълги години футбол, а знам какъв футболен град е и колко много любители на тази игра има тук. След като подадох оставка в Септември след една лоша серия от мачове без победа, ми се обади Иван Папазов и ме покани да поема Хебър. Те тъкмо се бяха разделили с Танчо Калпаков. В интерес на истината точно тогава получих и второ предложение от елитен тим, но реших да поема към Пазарджик.
– А вярваше ли тогава, че в Хебър ще получиш този кредит на доверие за работа, който е в сила и към днешна дата?
– Първото условие към мен беше задължително влизане в „Б“ група и то не подлежеше на никакъв коментар. Друга цел за следващите два сезона никога не е имало. Независимо от множеството свободни съчинения и интерпретации в централните спортни медии. Идеята беше в първите 3 сезона да се постави една добра основа на отбор, който през състезателната 2022/23 година да атакува и влезе в Първа лига. Това е проекта на Хебър(Пазарджик), откакто аз съм треньор.
– Имаше обвинения, че първата година си заложил на привличане на футболисти с имена, които обаче не са дали очакваните резултати и игра?
– Ние действително взехме 5-6 момчета от „А“ група, но ако това не се бе случило рискувахме да се превърнем в изпадащ отбор. Защото, ако върнете лентата назад почти всеки отбор, който влизаше във Втора лига изпадаше. Справка – Спартак(Вн) и Нефтохимик. Този отбор създаде обаче условия млади футболисти като Октай Хамдиев, Георги Каракашев, Томислав Папазов, Мартин Вълчинов и останалите да трупат самочувствие и да израстват покрай опитните. Така през миналата и тази година Хебър стана незаобиколим фактор, с който всеки се съобразява.
– Но и сред футболната общественост се създадоха очаквания, че Хебър още от тази есен трябва да играе в елитната група?
– Класирането на отбора и голямата квота за Първа лига – три директно влизащи отбора и един на бараж ни дава големи шансове за това. Аз не бягам от тази възможност и лично аз искам да влезем още тази година.
– Узрял ли е отбора за промоция с марка „А“?
– Това ще си го запазя за себе си, но е факт възможността, която се отваря.
– Какво не достига засега момчета от школата на Хебър да пробият в първия тим?
– Много е млада още школата за да стане това. Близо 20 години преди това по този въпрос не е работено професионално. Но аз най-отговорно твърдя, че ако има един футболист, готов за първия отбор и може да играе, щеше да е там. И няма да излезе от състава.
– Завършвайки това интервю ще те попитам за най-хубавия ти момент откакто водиш Хебър в тези вече 3,5 г., както и най-лошия?
– Безспорно влизането в „Б“ група е най-емоционалният и вълнуващ момент за мен като треньор на Хебър до момента. В Петрич отворихме шампанското и подпечатихме промоцията, но реално по-сладкият моменгта беше преди това с победата над силен тим като Оборище(Панагюрище). Те бяха водени от опитен треньор като Войн Войнов и това беше по-важният мач.
Всяка от тези до момента близо 60 шампионатни победи с Хебър ми е носила радост. Страдал съм и съм изживява и всяка загуба. Особено най-тежката – тази в Горна Оряховица преди 2 години. Това са тежки моменти, от които никой треньор не е застрахован. И се случват дори в най-високите нива на елитния футбол.
