-
-
Габриел Обертан втори мач поред на „Герена“ влезе в тунела след последния съдийски сигнал под бурните аплодисменти на десетхилядната публика. Човек в първия момент би си помислил, че феновете скандират „по-бе-да“, защото се чуват най-вече гласните букви, но стадионът се тресеше с „О-бер-тан“. А публиката на Левски не си дава така лесно подкрепата към отделен футболист. И то говорим за играч от западноевропейска държава. С тези от изток е някак друго – те по-бързо се приспособяват към живота в България, знаят какви са нравите и малко им трябва първи да започнат флирт с публиката. Дали ще вържат шал на мрежата на вратата, дали ще се тупат в гърдите,
дали ще целуват емблемата,
ще раздават въздушни целувки или ще правят сърчица с пръстите на ръцете си, хората от изтока знаят как да се харесат на запалянковците.
Последните западняци любимци – Антонио Аниете и Гара Дембеле, обаче бяха харесани от привържениците на Левски много бързо. Испанецът бе един такъв невзрачен, но потен, рошав и всеотдаен. Излъчването му бе на работяга, на човек, който е готов да играе 180 минути наведнъж и въпреки че нямаше блестящи футболни качества, беше пич.
Дембеле пък като че ли бе някак по-студен към феновете, рядко се усмихваше и така и не произведе мощни скандирания на името си освен някакви спорадични викове „Гара, Гара“ след поредния му гол. Но пък при него головете бяха като от поточна линия и се приемаха за негово задължение. Пък и Дембеле
не даде ответна реакция
на публиката. Всички му се кефеха, но той така и не попадна в категорията на любимците.
При Габриел Обертан нещата се забавиха, химията се получи след около една година, през която той едно, че беше по-неефективен футболист и като присъствие, и като движение без топката, и като пасове, и друго – физиономията му непрекъснато бе намръщена. През по-голяма част от тези 12 месеца и отборът, и Обертан в частност представляваха аморфна апатична маса, уж движещи се, но незнайно накъде футболисти, които изобщо, ама хич не понасяха треньора Делио Роси. Като един от най-големите бунтари бе именно французинът, който е стигал до по така конфликти с италианския треньор.
Това, че Габриел Обертан, меко казано, не е голмайстор, е може би част от чара му. Публиката сякаш му се кефи, че е такъв карък, от една страна, и леко се дразни, че не смее да шутира към вратата, а търси друго решение, от друга. Но компилацията си я бива, защото ако Обертан шутираше всеки път, когато му падне, и ако всеки негов трети шут бе гол, той нямаше да попадне в Левски. И едва ли щеше да преподпише договора си наскоро, защото все отнякъде щяха да му предложат с поне 50 процента по-голяма заплата и иди го спирай, ако си нямаш друга работа.
А само си представете, ако гредата му в Разград бе гол. Представете си и при 2:2 какво щеше да се случи на Лудогорец до края на мача. Сигурно наистина „Герена“ в събота срещу Верея щеше да се пука по шевовете. А Обертан щеше, образно казано, да бъде носен на ръце. Но и така му се получиха нещата. У него
има някаква харизма
трудно обяснима за мнозина. Може би и фактът, че е играл в Манчестър Юнайтед и е французин, помага за формиране образа му на любимец. Засега той много не се поддава на импулсите, които му праща публиката. Раздава го леко непукист, но сигурно след следващия му гол, когато и при каквито обстоятелства да бъде отбелязан, ще се усмихне и ще вдигне свит юмрук към публиката.
Желю Станков/ „Тема спорт“
