-
-
20 септември 2001 г.: 10-ина мъже, въоръжени с автомати, с маски на главите и с надписи „Полиция“ по дрехите, отвличат собственика на фирма „Руен“ Стефан Колев пред дома му в столичния кв. „Княжево“. Колев е и президент на ПФК Добруджа. Той осигурява лични средства за издръжката на клуба от Добрич.
Следващите 6 денонощия представителят на „Пума“ за България прекарва с омотана в тиксо глава, със заключени в белезници ръце – охраняван неотлъчно от двама души в къща около Костинброд. Когато не го заплашват с горелка, му предлагат наркотици.
На 6-ия ден, както изискват похитителите, съпругата на Колев хвърля сак с откупа от 1 000 000 лева през прозорец на влак малко преди Курило. Бандитите са задържани в средата на декември за отвличането, както и за организирани грабежи на тирове в съучастие с полицаи.
Кантонерът бай Кольо от с. Заселе обаче намира по жп линията край Курило 1 000 000, а 130 000 лева. Останалите около 850 000 лева са поделени между похитителите. Днес те не само че са на свобода – някои от тях дори живеят в квартала на Колеви.
Останалите строят огромни къщи в Костинброд, купуват скъпи коли и ресторанти в София. Следственото дело за това отвличане – абсолютен прецедент в историята на България, не помръдва напред от месеци.
Пострадалото семейство смята, че това не е случайно, и твърди, че е принудено в момента да се бори срещу собствените си пари, предадени като откуп. Специалисти по терора в МВР пък не изключват ново отвличане на бизнесмена. Изумени от бездействието на следствието, Колеви се решиха да разкажат за първи път историята си пред „24 часа“.
9 часа сутринта на 20 септември 2001 г., столичния кв. „Княжево“: „Ауди А8“ на собственика на „Руен“ излиза от квартала и се насочва към центъра на София. Вътре пътуват Стефан Колев и шофьорът му Дончо:
Стефан Колев: „Стана малко преди разклона за бул. „Борис“. В тясната улица ни засече една кола и отвътре като по филм изскочиха четирима мъже, въоръжени с автомати, имаха надписи полиция по дрехите си. Аз ги помислих за истински полицаи, защото това се случи 9 дни след терористичните атаки в САЩ.
Помислих, че правят акция, че търсят терористи. Даже в първия момент бях спокоен. После обаче отвориха вратите, хвърлиха шофьора в багажника, а мен на задната седалка. Вързаха ми очите със скоч и ми сложиха белезници. После ни закараха някъде, но не мога да кажа къде. Прехвърлиха ни в общо 3 коли, докато стигнем мястото.
Вкараха ни в някаква къща, мисля, че в мазето. Първата им работа там беше да ме накарат да запиша на диктофон обръщение към близките си за откупа. Казаха ми: „Ако не искаш да те убием, ще трябва да платят за теб 2 милиона марки!“ Отвърнах им: „Това е невъзможно. Първо, нямам тези пари. Второ, 2 милиона марки са страшно много пари. Те са си 2 милиона марки навсякъде по света.
Тогава ми събуха обувките и чорапите и включиха някаква горелка, с която заплашиха, че ще ме запалят – „И да нямаш пари, фирмата ще ги събере! Иначе ще ти отрежем ръцете и краката и ще ги пратим на жена ти!“ Накрая склониха на 1 милион марки.
Включиха някакво диктофонче пред лицето ми и ме накараха да прочета обръщение към изпълнителния директор на фирмата Тасков за откупа. После другите изчезнаха и останаха двама души охрана.
В същото време в дома на Колеви в „Княжево“ е съпругата му Теодора: Сутринта в този ден аз не тръгнах на работа, тъй като чаках програмистката на фирмата в къщи нещо да прави по домашния компютър.
Ние започнахме да разбираме, че става нещо чак към 10 и половина – 11 без нещо. Обади се изпълнителният директор г-н Тасков, който каза: „Абе, Теодора, знаеш ли къде е г-н Колев? Телефонът му е изключен. Тука го чакат хора.“ Аз откакто го познавам, това са повече от 15 години, а г-н Тасков го познава може би повече от 20 години , такова нещо не се е случвало – там го чакат чужденци, директори на фабрики.
В първия момент аз не се притесних, помислих, че може да е станала някаква грешка. В смисъл, че секретарката може да му е уредила някаква среща, но да му е казала друг час. Тасков обаче каза, че той много добре знае за срещата.
Аз започнах да се притеснявам всъщност по-късно, когато Тасков започна да звъни през 5 минути и започна да става някаква страшна суматоха. Програмистката каза, че има някаква приятелка в „Мобилтел“, която започна да издирва по мрежата в коя последна клетка му е бил включен телефонът. Така разбрахме, че това място е Костинброд.
По принцип те са му извадили батерията на телефона и дори са му го счупили, в такова състояние ни го донесе по-късно вечерта шофьорът му. Ние обаче още по обяд хванахме сигнала от телефона на шофьора. Явно те не са знаели, че той има мобилен телефон и не са му го взели веднага. След това обаче и сигналът от неговия телефон изчезна. След Костинброд всичко потъва.
Помислихме, че колата е открадната, че са я закарали в Костинброд. След това започнах да звъня навсякъде. В дежурната на КАТ се обадих дали има катастрофа. В „Пирогов“ се обадих, говорих с проф. Златарски. Казаха, че такъв случай няма, в шокова зала няма такива хора.
В това време брат ми се връщаше от Гърция от почивка с жена си. Аз започнах да му звъня, викам: „Стефан е изчезнал! Нещо става!“ В този момент вече започнаха да ми се обаждат много хора. Единия въртял на някой, той път да се свърже с някой от НСБОП. Аз до този момент не знаех какво е НСБОП, какво е РЗБОП, какво е СДВР. Като не си се докосвал не знаеш за какво става въпрос.
По този начин в крайна сметка се свързахме с един човек, мисля, че Манов се казва, от отдел „Терор“ в РЗБОП. Той е близък на приятел на брат ми. На него пък точно в този момент се оказа, че му се е родила дъщеричка и изпрати при нас един свой колега.
По това време г-н Тасков отиде в столичната дирекция, за да подаде жалба. Отделно аз отидох в Шесто районно, чак към 2 часа, защото до този момент аз не знаех какво да правя. Там ме накараха да дам някакви показания, които до този момент са били съвсем оскъдни, защото аз какво мога да кажа: „Няма го мъжа ми! Какво друго мога да кажа!“ Те викнаха по-голямата му дъщеря, питали я: „Стефан взима ли наркотици? Има ли любовница!“
В този момент обаче разбрахме, че нещо страшно става. Защото каквото и да се е случило, най-малкото ще разбереш. После започнаха срещи с разни хора от БОП, аз подписах декларация, че може да се подслушва телефона ми. Това е сложна процедура при тях, а трябваше много бързо да се действа.
Вечерта, както си седим в къщи, в нас беше като в кибуц – майка ми, баща ми, децата, приятели…. Всички реват, тръшкат се… Ние не познавахме никой, който има пистолет. Брат ми изпрати един приятел, който имаше пистолет, просто да седи в къщи. Ние дотогава охрана не сме имали.
Много късно вечерта баща ми излиза да пусне кучето навън и само отваря вратата и вика: „А! Дончо, какво правиш тук?!“ И вижда шофьора на мъжа ми отпред със сина му. Дончо беше в много окаян вид, ръцете му трепереха, краката, той не можеше да говори. Той не беше бит, обаче го бяха пъхали в багажника и беше целият в рани, с много силно зачервени очи, качил кръвно! Беше страшно!
Той реве, трепери целият и носи едно пликче. Още баща ми, като го вкара вкъщи, той само едно повтаряше: „Един милион искат! Много е страшно! Един милион искат!“ Него са го изхвърлили някъде на Световрачане и той стигнал до някакъв телефон и се обадил на сина му да дойде да го прибере.
В пликчето носеше документите на колата и един диктофон. Беше записан гласът на мъжа ми, доста елементарен текст, но се обръщаше не към нас, а към г-н Тасков: „Тасков, трябва да се намерят по най-бърз начин 1 милион лева или 1 милион марки, иначе няма да ме видите жив.“ Явно това му е казано да говори.
Явно се разбра, че за отвличане става въпрос. Потърсихме веднага връзка със службите. Не е имало момент, в който те да не знаят какво става.
На другия ден някакъв се обадил на Тасков по телефона, казал на секретарката му, че много спешно го търси. Когато Тасков вдигнал слушалката казал: „Обажда се отец Александър от „Орландовци“! и му затворил телефона. А пък преди да пуснат шофьора Дончо, му казали: „Кажи на жена му да не прави глупости! Знаем, че синът й е на Китен!“
Всичко са знаели. Аз още вечерта се обадих на директорката в Китен й казах да приготви детето, че ще дойдат да го вземат. На брат ми двама приятели отидоха да го приберат и на сутринта го взеха. Не можех да го оставя там. Беше много страшно. След това децата не сме ги пускали никъде. Дори на училище.
Те разбраха за отвличането чак накрая, защото прочетоха във всички вестници. Но в голямата суматоха успяхме да им го спестим. Изпратихме ги с охрана в един хотел в провинцията.
Аз междувременно започнах да ходя по гледачки, по какви ли не. В такъв момент започваш да ходиш кой където те заведе…
Те започнаха да ми се обаждат на втория ден. В петък следобед ми се обадиха в къщи за първи път. Един много свойски глас, аз в първия момент помислих, че е някой приятел: „Теодора, какво правиш?“ и точно си мислех, че ще ме пита: „Как си?“, той каза: „Какво става? Събрах те ли парите?“ много загрижено го каза. Аз опитах да му кажа, понеже някаква сума вече бяхме събрали. Той обаче ме прекъсна: „Имате срок до вторник!“ и затвори.
Те никога не са ме оставяли да говоря. Прекъсваха ме непрекъснато. Оставиха ни в събота и неделя да се побъркаме съвсем. Защото в тези дни нищо не можеш да направиш, нито банки работят, нито фирми, нито нищо. Само да си скубеш косите.
На 30-ина километра оттам заложникът Колев: „След деня на отвличането не мога да кажа, че са се държали много грубо с мен. Прекарах 6 денонощия с белезници на ръцете и с лице, овързано с тиксо.
Всеки ден към това тиксо навиваха още и още… накрая сигурно стана повече от 10 пласта. От него ми остана белег (сочи резка между носа и челото).
Постоянно ме пазеха по двама души. Трудно обаче бих разпознал гласовете им, защото те постоянно се сменяха. Даваха ми хляб, краставици, домати и сирене. Носеха ми цигари. Говорех ме си за всякакви глупости… какво да правиш 6 денонощия затворен на едно място.
Питаха ме: „Деца имаш ли?“ Явно те са били много навътре в нещата, били са изпълнители, трябвало е само да ме пазят. Един ден ми предложиха и наркотици.
Най-вероятно мястото е било някъде около района на Сливница, защото от време на време имаше военни стрелби, чуваше се грохот от артилерийски снаряди.
В последните 2 дни обаче вътрешното ми напрежение взе връх. Просто вече не знаех какво ще се случи. Нямах представа какво става – събрали ли са парите? Кога ще ги предават? Започнах да губя надежда…
Нямах никакъв контакт с никого. Молех ги: „Дайте само да се чуя с жена си. Поне веднъж но те отвръщаха: „Не може! Изключено!“
