-
-
Баскетболната легенда Петко Маринов гостува в предаването “Код спорт” по ТВ+. Вече 55 години той е в любимия си спорт. Започва спортната си кариера в родния Бургас, в местния Ботев. С отбора на Академик (София) печели две шампионски титли на България. С екипа на ЦСКА триумфира още два пъти в първенството на страната и пет пъти ликува с купата на България. С “червените” два пъти е играл на полуфинал за купата на Европа. За националния ни отбор има 150 мача. С представителния ни тим се класира на пето и шесто място на шампионатите на Стария континент, съответно в Белград и Лиеж. След приключването на състезателната си кариера се насочва към треньорската професия. И тя също е изпълнена с триумфи, като стартът е даден в Борисовата градина. Като наставник на мъжкия отбор на ЦСКА извежда тима до три шампионски титли и до пет купи на България. След това работи три години във Франция. Връща се у нас и със състава на Компакт (Димитровград) печели купата на страната. Следва периодът в Лукойл Академик, където извежда мъжкият отбор до шампионска титла, печели две купи на България, както и трофей от Южната конференция на Европа. След завръщането в родния Бургас поема женския състав на Лукойл Нефтохимик. Доминацията на тима се изразява с пет шампионски титли и три купи на България.
– Здравейте, г-н Маринов! Какво е за вас баскетболът?
– Ще отговоря с клише – животът ми е баскетбол. Израснах в онези години в една доста бедна обстановка, която се отнасяше за всички хора. Моите родители не бяха много образовани хора, но бяха много честни и трудолюбиви. Разбраха, че може би мога да направя нещо със спорта, много ме поощряваха и ми помагаха. Като минах през няколко спорта, стигнах до баскетбола и като че ли това е моята съдба.
– Не ви ли натъжава картината в момента? Четири отбора при жените правят нещо като първенство, мъжкият вариант на шампионата също не впечатлява чак толкова много. Въобще не можем да го сравним с времената, когато вие играехте – пълни зали, еуфория, класа…
– Естествено, че се натъжавам и то много. Но все пак трябва да опитаме да си спасим спорта, защото скоро казах на един колега, че както върви женският баскетбол, който имаше толкова много успехи, след време като кажем на внуците: „Дядо ви беше шампион с баскетболния състав на еди кой си отбор“, те може да не знаят какъв е този спорт. Много се натъжавам, но в същото време съм много амбициран, въпреки годините си. Нещо трябва да се прави, за да спасим този изключително обичан спорт, много популярен в цял свят. В България е имало много силен баскетбол и там, където е текло, очаквам пак да потече.
– Защо се стигна до този срив?
– Първо, с разбиването на съветските и сръбските републики, конкуренцията в Европа много се повиши. Второ – промяната, която настъпи в България. Всичко започна много да зависи от парите, влагането и организацията. Бяхме пример със спортните училища и методиките, а в момента трябва да се учим от тези, които учихме. Като че ли това даде много голямо отражение на организацията на спорта в България, не само на баскетбола. Може би трябва да тъгуваме не само за баскетбола, а за целия ни български спорт.
– Как гледате на сливането на Лукойл-Академик с Левски? Защо се стигна до това обединение?
– Мисля, че преди две години президентът на Лукойл-България Валентин Златев ни покани мен, Голомеев и Глушков с една молба – да разговаряме какво трябва да се направи, за да излезе българският баскетбол от това състояние. Мислихме, мислихме и накрая той го реши. Този проект е свързан с това, че Лукойл вече не се удовлетворява с титлите и купите у нас, а иска да пробие и в Европа. Спомням си, че като бях треньор на Лукойл-Академик първите две-три години имаше огромен интерес. Като станахме шампиони, на банкета имаше над 300 човека фенове. Но като че ли Правец малко се обезлюди, а и хората свикнаха с тези успехи, интересът много намаля. Лукойл-Академик с този отбор да играе пред 60-70 човека… Г-н Златев е левскар, за голямо мое съжаление, и реши да влезе в Левски. Даже, когато ми съобщи, му казах: „Натъжавам се, защото предпочитах да влезете в ЦСКА.“ Иска да има фенската маса, подкрепата в Европа в залата в София. В същото време обаче иска и да се развива и школата, което за мен е много важен проект. Тези момчета са част от юношеския национален отбор.
– На базата на огромния си треньорски опит, давате ли съвети на Константин Папазов-Тити?
– Ще ви призная нещо – като Левски-Лукойл падаше в първите мачове, всяка вечер между 23 и 0 часа имах обаждане. Сега започнаха победите и не се чуваме много често. Може би той си има неговите главоболия. Много сме коментирали. В интерес на истината той винаги си е признавал и когато му помагаха Тони Божанков и Марин Докузовски. Не е човек, който не признава помощта от другите. Имахме много сериозни разговори по час-час и половина. Последният съвет, който му дадох беше и той малко да се промени. Емоцията, която го води по време на мачовете, трябва малко да я озапти, защото миналата година празнува 50-годишнина. Вече не можем да му прощаваме младежките изцепки.
– Какво бъдеще има Академик (Правец), вие сте консултант на този отбор?
– Отговарям за цялата организация в Академик. Амбициите ни са тези момчета да израстват. Работят много добре, но в същото време има и много противници на проекта. Казват, че има толкова много мачове, а няма тренировки. Но те тренират много добре. Да, за тези три-четири месеца наистина им се събират доста срещи, но тези три-четири месеца ли ще бъдат голямата грешка на българския баскетбол? Някои говорят толкова много срещу този проект, но не искам да споменавам имена. Аз лично считам, че в мачовете се израства като играч. Едно време един от най-големите играчи и треньори на Румъния, ми каза: “Петко, в Румъния и в България тренираме девет месеца, за да играем три. Във Франция се тренира три месеца, за да играят девет.“ Тези момчета имат нужда от много мачове. Казвам, че и ние нищо да не свършим, само това, че играят срещу батковците си и ги мачкат, се получава поговорката „за един бит, двама небити“. Считам, че ползата ще е голяма за тези момчета, а може би и за юношеския национален отбор, който има много важна квалификация. Омръзна ми да виждам как играем в „Б“ група и падаме от Люксембург, правим продължение със Северна Ирландия – това за мен е недопустимо.
– Сега ще ви върнем години назад, когато сте малчуган, трениращ футбол и бокс. Защо флиртът с тези два спорта бързо приключи?
– Ще си призная, че ядох голям бой в бокса на първата си официална среща. Мачът беше прекъснат заради явно превъзходство на другия, но в интерес на истината имаше голямо разминаване във възрастта ни. Аз бях ученик в осми клас, докато моят противник беше войник. Още като излезе с татуировките, ми взе страха. С тампоните се прибрах вкъщи и много бързо свърших. После играх добре футбол, но смешното беше, че играех на градските първенства по баскетбол. Имаше нужда да отида на едно републиканско, на което станах най-добър реализатор. Хората умираха от смях как хвърлям топката. Ще разкажа още една история. По договора на Глушков бяхме в САЩ, където явно го бяха учили как да стреля. Той обаче много искаше да им покаже, че може да се стреля и по по-особен начин. Покани двама скаута на гости на вечеря. Във всяка къща там има баскетболен кош и Георги каза: „Искам да им играеш на двамата.“ Много „пресен“ бях, нямате представа какво им се случи. Имах чувството, че бяха „замръзнали“. „Пребих“ ги от бой и пратих топката в съседния двор. Учудиха се защо, а аз им казах: „Защото в България леваците носят топките на вкарвачите.“ Много особено стрелях, ръцете се разминаваха, но топката влизаше в коша. И аз не знам как ставаше.
– На колко години бяхте, когато спечелихте първата си титла с отбора на Ботев (Бургас) и каква беше вашата роля?
– С Ботев (Бургас) не можах да спечеля титла, но отидох на полуфинал на купата на Европа. Играх срещу Макаби (Тел Авив) и срещу Тал Броди, капитан на олимпийския отбор на САЩ в Токио. Един от първите, които започнаха да вкарат в Европа над 40 точки. Уникален гард! Първо елиминирахме европейския шампион Висла (Краков) и след това направих най-добрия си мач срещу Макаби. Тогава попитаха треньора на израелския тим: „Бихте ли си взели играч от българския отбор?“. А той отговори: „Не, но много ми харесва младият Маринов.“ Това беше голяма мотивация за мен. Тал Броди дойде след мача и си направихме т. нар. „селфи“. Бях толкова горд, че получих аритмия от дуене!
– Играхте в Академик (София) – сериозна марка в българския баскетбол, но се разделихте. Защо?
– Двете години, в които бях в Академик (София) се отразиха върху философията ми за баскетбола. Пристигнах в един велик отбор – Голомеев, Славей Райчев, Стефан Филипов, Бързаков, Илия Янков… Малко нахалничко отидох в този отбор. Освен големи играчи, те бяха и големи хора. Усетиха, че мога да вкарвам и играеха за мен. Тогава бях и в националния отбор на България с треньор Нейчо Нейчев. Да не забравя и Пандов – също велик играч и голям човек, Темелаки Димитров също. Но се върна един велик треньор и стратег – Веселин Темков от Малайзия и на първия разбор вика: „Вие какъв играете?“ А аз се разревах и казах: „Играя ролята на Странджата сред тези хъшове.“ Тогава Голомеев и Пандов отидоха при него и казаха: „Другарю Темков, той е много добър играч.“ А аз като съм израснал през тези пет-шест години, той не е бил в България. Общо взето Темкиша флиртуваше с по-опитните играчи. Това беше запазена марка на старите треньори. Напуснах Академик по средата на годината и отидох в ЦСКА. Играхме в зала „Фестивална“ финал. Първото полувреме беше 8 точки за Академик. В съблекалнята казах: „Искам само да ми я давате, аз ще ги бия второто полувреме.“ Вкарах 24 точки без тройки, като Мишо Делев от „Народна младеж“ беше написал: „Довчерашният им съиграч ги постави в положение нокдаун“. Като играч имах малко хашлашки манталитет и непрекъснато правех знаци на Темков да види кой съм и какъв играя. Накрая разбра. Никога не съм преставал да го уважавам, защото той е много голяма личност. Но много ме заболя това, което каза и напуснах с дете на три месеца в посока ЦСКА. По принцип винаги съм казвал, че цялото ми семейство сме си цеденевисти. Човек не може да избяга от съдбата си и прекарах 20 години в ЦСКА, 10 от които като играч, почти несменяем. Знаете какъв беше химнът, първия човек, на когото викаха „майстора“. Това са едни от най-хубавите ми години като играч и като треньор.
– Най-уникалното в сблъсъците ЦСКА – Левски в този период?
– Атанас Голомеев винаги даваше интервюта като ги бием и казваше: „Аз надиграх центровете на ЦСКА, но отново Маринов…“. Отнасям се много уважително към Левски като организация и като клуб. Чаках тези мачове, защото на тях се проверява дали си играч или не си. Всички казват, че финалът в Ямбол през 1977 г. е един от най-добрите в България. Залата щеше да се пръсне – от едната страна „червени“, а от другата „сини“. Има го написано в алманаха на българския баскетбол. Всички 16 журналисти и треньори казаха, че Левски ще ни победи. Бяхме без центрове. Румен Пейчев беше в болница, Дочо Петров го няма, Милко Арабаджийски – току що влязъл войник. Аз чупя стойки, давам автографи, но дойде срещата с Левски. Само Динко Хаджидинев, който ми е първият треньор в Бургас, заради мен каза, че ЦСКА ще бие. Четири минути преди края на мача бяха 16 точки за нас, бях вкарал 39 и Цеко ме смени. Казах: “Защо ме сменяваш? Остави ме да им вкарам 50!“. А той се обърна и каза: „Ще преядеш, бе!“ Много говорех по време на мач и казах на Голомейката: „Чуваш ли как пее мрежата, за таз песен копнее ми душата.“
– Как работехте с Цвятко Барчовски?
– Непрекъснато бяха скандали. На една тренировка се сбихме с Димитър Марчев и той ни нарече „пикльовци“. А аз му казах: „Пикьо ще викаш на сина си и на дъщеря си“, взех си багажа и си тръгнах. Това става в сряда, а в събота играем с Левски. Четвъртък не отивам, петък не отивам, много съм сърдит. Жена ми, капитан на Кремиковци тръгва, защото играят с Марица (Пловдив) преди нас. Аз казвам, че оставам. А тя ми вика: „Ще стане някоя беля.“ Някъде към 10:30-11:00 пристига Росен и казва: „Бате Петко, татко каза да дойдеш на мача.“ Отговорих: „Абсурд, няма да дойда!“ Като че ли се бяха наговорили и към 11 часа пристига Ивайло Киров, чийто кум бе Барчовски и казва: „Остави Цеко, трябва да дойдеш заради нас!“ Казах, че напускам, но по едно време нещо ми се сви, все пак съм военен. Хващам детето, влизам в зала „Сливница“. Жена ми седи на пейката и ми прави знак, че съм луд. В това време нашите излизат и питат: „Цеко, къде е Пецата?“ Публиката изригва и почва: „Хайде, Петко, майсторе!“. И отсреща левскарите: „Кофражист, кофражист!“ Почва мачът – 12:2 за Левски. По едно време Цеко идва и все едно нищо няма и казва: „Пете, влизай“. Вкарах 40 точки, а тази зала не ми беше много удобна, защото бяха малко твърди ринговете. Дотогава рядко се вкарваха по 40 точки. Правеха го Атанас Голомеев, Бойчо Брънзов, Георги Христов и аз. Бихме ги и забравихме случката. Цеко беше велик играч и много добър треньор, много работлив, но и много отговорен и амбициозен. Синът му Росен Барчовски е същият. Искат много да побеждават, а понякога това им изиграва лоша шега. Но това е треньорът, при когото съм играл най-силно.
– Имате 150 мача за националния отбор. Кои са ви най на сърцето?
– Много важен двубой беше с Франция на европейското в Лиеж, когато в последните пет минути играх срещу най-силните гардове, които Франция е имала в историята – Жил и Сенегал. После и двамата станаха много добри треньори. За малко над четири минути бих 12 фаула, вкарах ги всичките и ги победихме. А да победиш Франция на европейско, си беше изключително постижение. Сега трябва да мечтаем за това нещо.
– Светислав Пешич каза пред „Код Спорт“, че още помни едни 42 точки…
– 42 точки, без тройки, със 77% стрелба и то срещу Делибашич, Вараич, Джогич… Тогава Богдан Таневич беше казал, че съм фантастичен. Петър Хаджийски беше дал на летището на всеки играч плик с по едно листче, на което да напишат как да пазят „българското чудо“ в Сараево. Опазиха ме страхотно. Пих ракия в мохамеданския квартал и на другия ден бях активен турист в мача. Това е един от срамните ми моменти в живота. На другия ден вкарах първия си кош чак второто полувреме, което не е за гордост. На мача с Олимпиакос голямата им звезда беше с около 10 см по-висок от нас, с огромни бицепси, аз им викам „франзели“. Беше точно по време на преврата, заведоха ни с танкове в залата. Понеже не говоря английски, попитах Тошко Богданов как е „ти си много малък за мен“. Като се срещнахме на паркета, аз го ритнах и му казах: “You are very little for me!”, а той ми отговори: „You are crazy!”. Така го „открейзих“ в София, че ги елиминирахме, макар и с две точки, а уж искаха да стават европейски шампиони.
– Разкажете ни за работата ви във Франция. Лесно ли се адаптирахте? Как приеха методите ви на работа французите?
– Трудничко се адаптираха те към мен. Като отидох, имаха от 9 мача, 7 загуби с над 30-35 точки разлика и две победи срещу най-слабите вкъщи. Като почнахме с първите натоварвания, двама избягаха от тренировката и отидоха да се къпят. Влязох направо да се бием! Как може да напуснат заниманието! А единият каза: „Петко, аз съм мъртъв!“. Смених малко тактиката, но горе-долу свикнаха. Преди мачовете ядяха свинско или телешко печено, червено вино, лимони, портокали… Изритах една маса, а те гледат като втрещени и казах – само бисквити и кафе оттук нататък. Бяха ме намразили, но свикнаха. Бихме в мача, с който си гарантирахме оставане. Водехме с 25 точки, а накрая щяхме да загубим от глупостите на гардовете. Влизам и всички пеят и се радват на една голяма маса – ръководители, президенти… Ритнах я, защото много обичах да ритам, остана ми от футбола и казах: „Вие сте най-големите глупаци, които познавам! Дотук бях с вас!“ Отидох в една кръчма и си пийнах френския пастис. Но трябваше да се прибираме заедно. Влязох в ресторанта, настъпи гробно мълчание и изведнъж започнаха да тропат по масите и да викат „Петко, остани!“ Останах и дори школата ни работеше много добре, влязохме в осмицата на Франция. Но не бяха добре финансово и трябваше да обявяват фалит. Спомням си, че им опростих 10 заплати, за да се запази отборът и школата. Защото при фалит, ще платят възнагражденията, но вече ще им бъде забранено да имат подрастващи и т. н. Бяха много трогнати и не можеха да повярват, че им опрощавам 10 заплати. Дойде почти половината град и ми направиха много хубаво изпращане. Когато бях треньор на националния отбор и играхме евроквалификация с Франция на 450 км, дойдоха три рейса от града. Бяха много признателни, французите умеят да ценят такива жестове. Винаги съм харесвал думата на честта – когато кажеш нещо, да не се отмяташ от него и винаги да можеш да гледаш хората в очите.
– В България донесохте титли на Компакт (Димитровград), на Лукойл. Кое е най-трудното в работата с президентите Иван Евлогиев и Валентин Златев?
– И двамата сигурно нямат задна скорост, много са амбициозни и взискателни. С Иван Евлогиев и сега сме много близки приятели. В Димитровград изкарах прекрасни години. С Вальо Златев по-рядко контактуваме, но имаме много хубаво взаимно уважение, разпределили сме си нещата. Но при Вальо е много трудно, може да ме уволни още утре, защото освен купа и шампионска титла, друго нищо не признава. Имам големия шанс, че взех титлите, после отидох в женския отбор и за седем години станахме пет пъти шампиони. Може би ще ви изумя, но последните 10 години женското първенство беше по-интересно от мъжкото, защото доминацията на Лукойл беше много силна, докато при дамите Берое, Хасково, Монтана, Лукойл Нефтохимик, Левски и Дунав бяха равностойни и не се знаеше кой ще победи. Може би една от най-грамотните публики, които съм виждал е тази в Русе. Двата отбора се избивахме, а след мача само там противниковата публика скандираше моето име.
– Лесно ли превключихте на вълна женски баскетбол?
– Много трудно. Първите два-три месеца виках: „Браво, момчета!“. А и като почнеха да плачат, това ме убиваше. Отиваме на лагер, а аз съм треньор от 5-10 дни и към 23 часа ми чука на вратата едно момиче и казва: „Дойде.“ А аз казвам: „Ама, кой ти дойде?“. Притесних се какво става посред нощ. Вече знаех кога са им циклите, записвах си ги, за да знам кога да ги товаря и кога – не.
– Най-големият баскетболист за всички времена?
– Майкъл Джордан, естествено. Но и в България имахме много големи играчи. Благоговея пред поколението на Илия Мирчев, Виктор Радев, Цеко Барчовски, Георги Панов, великият Наско Пейчински, който е мой кумир. След това Голомеев, Георги Христов, Бойчо Брънзов, Румен Пейчев… Натъжавам се, защото повечето вече ги няма! Особено с Пейчев бяхме като братя.
– А какво мислите за Георги Младенов?
– Велик български играч. Ще призная, че винаги съм виждал нещо от мен в него, даже в жестовете му. Много голям играч, но само той не разбра защо не го взимам в националния отбор. Тогава вие журналистите ми бяхте направи гърба като „моряшка фланелка“, толкова ме „бихте“ защо не го взимам. А не го виках, защото наистина поднових целия отбор. Страхувах се, че много ще ги намачка. Иначе винаги съм го признавал. Гошо е много голям играч и ми е много мъчно, че в момента не води отбор. Мисля, че е много добър треньор, защото освен че разбира от баскетбол, той е и много артистичен. А без да си артистичен, да си психолог и манипулатор в треньорската професия, не може. Мисля, че сме от една кръвна група. Сега сме в много добри отношения, прощаваме си взаимно някои неща.
– Има ли нещо, което ви е отблъсквало в баскетбола през годините?
– Разочарован съм от всички скандали, които стават по вестниците. И едно време знаех кой с кого не се обича, но имаше някакво поведение, макар и хладно. А сега – с рогата напред. Много плюене, много хулене, а сме докарали нещата до доста тежка ситуация. В момента положението хич не е розово. Но как да се обединим? Време е Народното събрание да смени девиза: „Съединението прави силата“, защото толкова лицемерно звучи, че няма накъде.
– Кое ви прави толкова жив – баскетболът или семейството?
– За голямо съжаление семейството ми намаля много драстично последните осем години. Загубих родителите и сестра ми, а преди година и половина и жена ми. Когато дойдох тук да работя с младите, наистина казах, че се чувствам жив, защото поне работя. Загубата на близък човек е много, много тежка. Може би баскетболът ме държи жив, както и внуците ми. Те са най-голямата ми любов.
– А внуците няма да ги видим в баскетболната зала?
– Малкият е много артистичен, даже ходи в един драм кръжок. Големият отиде да играе футбол в ЦСКА при Сашо Борисов. Казах да не казва на кого е внук. Жена ми го гледа, все пак е бивша спортистка и казва, че не става. Той е тежък, другите са едни повратливи. Казала на Сашо: „Имате много поздрави от дядо му Петко Маринов.“ А отговорил: „Нека се връща.“ Но не го направи и сега е само с таблети. Големият плуваше добре. Не искат да тръгнат по моя път, не ги натискам, но малко ми е болно. И аз съм с износена нервна система и ако видя някой да спортува и аз ще почна да плача като Тити. Бяхме заедно с Папазов и се обадихме на Христо Стоичков да му честитим рождения ден и първите думи на Ицо към Тити бяха: „И няма да плачеш!“. Но след това се обади другият ревльо. Малко се разтреперих, защото той е човек, когото много уважавам и обичам, израснал е пред очите ми.
– Не загуби ли българската журналистика от това, че не се насочихте към нея?
– Ще отговоря като журналист. В мое лице българската лирика загуби един великолепен нежен поет, българското изобразително изкуство загуби един прекрасен художник, а българската журналистика загуби един сравнително добър журналист, но спечели баскетболът, на който отдадох цялата си душа.
