-
-
Португалската футболна легенда Маниш даде ексклузивно интервю за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Той е юноша на Бенфика, но е герой на Порто. Очевидно португалският футбол е родил доста смели сърца, които рискуват с подобни трансфери. Маниш е един от бандата на Жозе Моуриньо, спечелила в две последователни години Купата на УЕФА и Шампионската лига. След това той ликува с шампионската титла и с Интер, игра също и в Челси. Избраха го в идеалния отбор и на Евро 2004, и на Мондиал 2006. Получи наградата за играч номер 1 на финала на Междуконтиненталната купа през 2004 година. Носител е на най-високия орден на Португалия.
– Сеньор Маниш, Португалия е eвропейски шампион. Докъде ще стигне на предстоящото световно първенство?
– Това се две много различни надпревари. Спомням си как никой не очакваше Португалия да спечели европейското първенство. Факт е, че там не изиграхме най-красивите си мачове, но във футбола най-важното е да побеждаваш. Ние имахме най-добрата комбинация от фактори, за да спечелим: много добро приятелство между играчите, качествата на футболистите ни, решителност в най-важните моменти. Световното и Европейското обаче са много различни. На Мондиала в играта влизат Бразилия, Аржентина и други страни, които винаги имат много добри футболисти. Нещата стават доста по-сложни. Освен това във футбола всичко е възможно.
– Изненада ли беше Португалия да спечели Европейското първенство?
– Да, беше изненада, разбира се. В предишни години и издания на първенството сме имали отбори с много по-големи качества и показващи по-красива игра, но именно този тим се оказа печелившият. Направи така, че с цялата подкрепа на всички в страната ни и с футболните качества на играчите, тактиката и стратегията на треньора, да спечелим заслужено първенството. Късметът е важен във футбола, но освен него, Португалия имаше също и много солидни футболни аргументи. Изненадата беше в това, че на първенството играха отбори с много по-големи имена и с много повече индивидуални качества, но ние пък имахме много сплотен тим и спечелихме.
– Коя е най-голямата сила на Португалия?
– Някои казват, че това е Роналдо, защото той е наистина половин отбор. С целия негов талант и усърдие … Все пак той е най-добрият играч в света. След него идват и останалите ни футболисти с много добри качества и с амбиция да правят нещата все по-добре, за да водят Португалия винаги по пътя към победата.
– Какъв е отборът с Кристиано Роналдо и без него? Видяхме двете лица на Вашия тим във финала срещу Франция.
– Малко сме несправедливи в оценките си към останалите ни национали. В края на краищата и те са на терена, и се борят и жертват за този отбор. Когато вкарахме победния гол срещу Франция, Роналдо вече не беше на терена, така че е много трудно да се отговори на този въпрос. Разбира се, всички искат Роналдо да играе винаги, защото с него отборът е по-добър. Не трябва обаче да забравяме, че и останалите ни футболисти имат много солидни качества.
– Как успява Кристиано да е толкова постоянен през годините?
– Мисля, че водещо е невероятното му желание винаги да побеждава. Той е човек, който иска във всеки нов ден да е с нещо по-добър от предишния. Всичко, което прави, е свързано с футбола и с това да става все по-добър. Спомням си, когато още играех в националния отбор, че първи пристигаше за тренировките и винаги си отиваше последен. Постоянно работеше, за да подобрява всеки един аспект на играта. Дори не планира свободното си време. Всичко в живота му е футбол.
– Веднъж Роналдо беше казал в интервю, че ще играе до 42 години. Реално ли е това и до каква възраст го виждате като световна класа?
– Да, вярвам в неговите планове, защото той тренира много усилено и много си пази здравето. Храни се изключително здравословно, не пие алкохол. Мисля, че когато един играч се грижи така педантично за тялото си и е такъв стопроцентов професионалист, е възможно да играе до 40 години. Има много примери за това. Спомням си, че бяхме заедно със Санети в Интер Милано и той игра до 40 години като определено можеше и до повече години.
– За хората в Португалия кой е по-голяма фигура – Еузебио или Роналдо?
– Еузебио ще бъде винаги един символ на португалския футбол. Ще остане в историята завинаги. Той е единствената легенда от световна величина в неговото поколение. Роналдо има своите безбройни титли и е бил обявяван за най-добър играч толкова много пъти. Има повече купи в кариерата си и държи много повече рекорди. Като минат години, сигурно в историята Роналдо ще бъде по-значим, но хората, които са гледали Еузебио да играе на живо, ще продължават да мислят, че той е по-добрият. Аз лично нямам отговор на този въпрос, защото не съм гледал Еузебио да играе, но пък за сметка на това съм бил съотборник на Роналдо и ви казвам: Той е уникален.
– С Роналдо играхте заедно на злополучния финал през 2004 година. Как така загубихте от Гърция? И как така успяхте два пъти да загубите от отбор, който определено не беше от най-силните в Европа?
– Загубихме от тях първия и последния мач на първенството. Беше наистина голямо разочарование. Още повече, че играхме в родината ни пред собствена публика. Излизаш на финал пред сънародниците ти и имаш шанс да останеш завинаги във футболната история с победа и титла, каквато Португалия никога не беше завоювала дотогава. Когато загубиш в точно такива случаи, разочарованието е наистина брутално.
– Вашият дебют в националния отбор е в мач срещу Бразилия, който победихте с 2:1. Какво е чувството да ликуваш още в първия си мач и то точно над колоса Бразилия?
– Спомням си този двубой много добре. Все пак беше първият ми за националния отбор. Играхме на стадион „Дас Анташ“ в Порто. Валеше. Няма как да забравя своя първи мач с националната фланелка. И то срещу великата футболна сила Бразилия и особено след като ги победихме!
– Играл сте в школата на Бенфика, а после в Порто. Как се сменят тези два отбора?
– Играл съм и за трите португалски гранда – Бенфика, Порто и Спортинг. При нас футболната култура е такава, че рядко един футболист може да премине от един в друг от тези вечни съперници. Аз го направих, но беше адски трудно. Тогава Бенфика ме беше пуснал да тренирам индивидуално. После Моуриньо ме потърси и ме взе в Порто. Разбира се, тази година беше много трудна за мен, защото когато минаваш от Бенфика в Порто, очакванията към теб са да бъдеш най-добрия и да правиш всичко перфектно. Трябва много здрава психика, за да издържиш на такъв натиск.
– Бенфика и Порто са известни като клубове, които продават най-добре. Как успяват да го постигнат?
– В Португалия имаме много добра школа и много таланти. Важни са също и треньорите, които умеят да предават на младите футболисти знанията си. Имаме също и много добро качество на инфраструктурата в самите клубове. В школите им не липсва нищо. Пътят за младите е начертан от толкова поколения преди тях, че те само трябва да го следват и да осъществят мечтите си.
– За две години в Порто покорихте всички върхове. Какъв треньор бе тогава Жозе Моуриньо?
– Аз се запознах с Жозе Моуриньо още когато бях в Бенфика. Чак след това той и президентът Пинто да Коща дойдоха да ме вземат в Порто. Още от млад Моу беше с големи познания и качества. Още тогава разбираше, че за да има успехи трябва да работи много усърдно, да бъде точен и справедлив към играчите си. Той говори с футболистите си винаги пред всички останали в съблекалнята. И още тогава имаше тази неутолима амбиция и жажда за победи.
– Кое беше по-трудно да спечелите – Купата на УЕФА или Шампионската лига?
– Купата на УЕФА. За мен лично спечелването на този трофей беше много по-трудно. Това е и един от най-ярките спомени за мен в кариерата ми. Беше една наистина трудно спечелена титла след уникален финал, завършил 3:2. Разигра се едно драматично преследване в резултата срещу Селтик и то в условията на невероятна 42-градусова жега. Освен всичко, трябва да отбележа, че това беше и първата купа на УЕФА, спечелена от Порто. Дотогава клубът не беше триумфирал с този трофей. А когато постигаш нещо за първи път, оставаш в историята.
– Помните ли, че срещу Вас тогава игра един българин?
– Номер 10. Петров, нали? Да. Много класен играч.
– Толкова ли беше лесно да станете европейски шампиони? Победихте Монако с 3:0.
– Три на нула, защото спряхме да играем (смее се). Така е, но всеки мач от Шампионската лига е труден. Монако, преди да стигне до финала, беше отстранил Реал Мадрид и други класни отбори. Ние също се бяхме справили добре. А в един финал може всичко да се случи и затова човек трябва сериозно да се подготви и да работи до последния момент. Ние просто бяхме себе си и спечелихме един финал, който сигурно отстрани е изглеждал лесен, но вътре на терена не беше точно така.
– Завършихте годината тогава с победа за Междуконтиненталната купа срещу колумбийския Онсе Калдас и Ви избраха за играч на мача.
– Спомням си, че беше един наистина труден двубой, защото Онсе Калдас са много здрави в защита и се бяха затворили наистина добре. Ние пък пробвахме удари от всякакви дистанции и положения, но топката така и не влизаше. Така се стигна до дузпи и дори при тях пропуснах да вкарам, но независимо от това победихме. Тогава ме обявиха за играч на мача и това означаваше премия, която беше чисто нов автомобил. Аз обявих, че не го искам и че е по-добре тези средства да се дарят на институции, които се грижат за децата без родителски грижи. Не исках да получа тези пари или автомобила и затова реших, че ще е по-добре да ги даря за някаква добра кауза.
– Къде беше силата на Порто в този период?
– В единството. Определено в единството на отбора. Разбира се, и качеството, защото без качествени играчи няма как да побеждаваш.
– Продължавате ли контакта си със съотборниците си от тогава и включително с Моуриньо?
– Да, имам привилегията да съм един от малкото футболисти, които са били тренирани от Моуриньо толкова пъти: и в Бенфика, и в Порто, и в Челси. Сега имам малък собствен клуб в Португалия и дори ходих да го посетя за две седмици, когато беше в Челси. Поддържаме контакт, както е нормално за професионалисти, а също и за хора, които заедно са спечелили много трофеи. Безспорно имаме голямо уважение един към друг. Точно това например помага и за изграждането на добри отношения във всеки отбор.
– Приключихте кариерата си в трети португалски гранд – Спортинг. Много ли са португалците, които като Вас са играли и в трите колоса в страната?
– Мисля, че десетина играчи, и то португалци, са успели да го постигнат.
– Някога имал ли сте проблеми с феновете?
– Нормално е да имам при подобно движение. Ние в Португалия имаме такава футболна култура, в която не се приема преминаване в редиците на вечните съперници. Ако си в Бенфика и играеш добре – всички са доволни. Но ако отидеш в Порто и продължаваш да играеш добре, никой в Бенфика не са радва. Дори напротив – бесни са! В такава ситуация просто трябва да бъдеш професионалист и да не се поддаваш на емоции. Ако искаш да продължиш да имаш една добра футболна кариера, не трябва да обръщаш внимание на натиска и на критиките.
– Каква е разликата между Порто и Бенфика?
– Бенфика е напълно различен от Порто, който през последните години практически спечели всички трофеи, които един професионален футболист мечтае да има. Дори и Лига Европа. Порто като клуб има наистина много добра организация и освен в Португалия жъне също и международни успехи. Всички в клуба работят, за да има точно такива международни успехи. В Бенфика обаче не е така. Пълен провал на международната сцена. Затова за мен няма подобен проблем, защото в сърцето ми съм за Порто и дори съм акционер и член на клуба.
– Играхте още в Динамо Москва, Челси и Интер. Бил сте шампион на Италия и Англия, но защо не останахте за по-дълго в нито един от тези клубове?
– Така се получи, защото когато отидох от Порто в Динамо Москва, не успях да се адаптирам към реалността в този руски клуб. Челси, където тогава треньор беше Моуриньо, ме привлече. Там останах 16 месеца. Исках обаче да играя в най-фантастичния шампионат в света – испанската Ла Лига и Атлетико Мадрид ми направи предложение, на което не можех да откажа. Между мен и треньора на отбора тогава обаче се получи една не много приятна ситуация. И в резултат на нея ме изпратиха в Интер като преотстъпен за 6 месеца, с опция след този период да се върна при тях.
– След Порто най-успешните Ви години бяха именно в Атлетико. Какво ще ни разкажете за този клуб?
– Да играя за Алетико Мадрид беше привилегия и голяма чест. Истински гранд с уникална публика. За мен испанската Ла Лига е шампионатът, в който се играе най-добрият футбол. Единственото нещо, за което съжалявам във футбола, е, че не останах за по-дълго там.
– Играхте и за Кьолн. Германия, Англия, Испания, Италия, Русия, Португалия… Къде най-много Ви допада футболът като организация и атмосфера?
– Имах привилегията да играя за Интер Милано – един истински колос. За Атлетико Мадрид – гранд във всяко едно отношение. Също и за елитните Челси, Порто, Кьолн… Истинско футболно пътешествие! В Германия си спомням винаги пълните стадиони. Наистина много хора посещават мачовете от шампионата там. Общо взето във всичките отбори, където съм играл, е имало добра атмосфера на стадиона и мачовете винаги са били много посещавани. Най-хубавият футбол за мен обаче е в испанската Ла Лига.
– Говорихме за Стилиян Петров и сблъсъкът с неговия Селтик във финала за Купата на УЕФА, но спомняте ли си и други български футболисти или мачове с наши отбори?
– Спомням си Бербатов. Играх срещу него, когато той беше в Тотнъм, а аз в Челси. България има много класни играчи. Винаги сте впечатлявали с технични футболисти. Имаше период, в който винаги бяхте на големите първенства. Разбира се, нормално е да има периоди на смяна на поколенията и спадове в играта на всички национални отбори. Сменят се играчите или треньорите, променят се и времената. Има всякакви ситуации в тази магия, наречена футбол, но аз винаги съм се радвал на големите ви и технични футболисти.
– Кой български футболист цените най-много?
– Е, Стоичков … (смее се).
– Имате много награди в кариерата си. Бил сте в идеалния отбор на Евро 2004 и в този на Световното през 2006-а. Носител сте дори и на орден. Кой от всички тези призове цените най-много?
– Най-важната персонална награда е когато получиш признание за работата, за смелостта и приноса ти за твоята страна. Затова за мен най-ценен е орденът, който португалското правителство ми присъди за заслуги към страната.
