-
-
„Следвайте ме“, инструктира Стиг Тьофтинг (бивш футболист на Болтън, Хамбургер и национал на Дания), водейки по пътя през дома си в предградието Виби, намиращо се близо до Орхус.
„Това е спалнята, в която се настаних на 13 години, след като загубих и двамата си родители“, започна разказа си Стиг.
Събота ,30 юли, 1983 г., развълнуваният Тьофтинг се запътва към семейния апартамент на четвъртия етаж на „Фредерикс Але“ – оживена градска улица на няколко километра от мястото, където се провежда интервюто сега. Датчанинът отива, за да каже на родителите си, че ще играе финал за Купата за АФ Орхус Юниорс на следващия ден. И то пред треньора на националния отбор…
Първата причина за безпокойство се появила, когато нито един от родителите не се появил на прозореца на кухнята, за да го поздрави, както обикновено се случвало, когато звукът на велосипеда му се носел навън.
Влизайки в апартамента, семейното куче – Лейди, се затичало към него. „Нещо не е наред“, спомня си той.
Тогава Тьофтинг видял тялото на своя 41-годишен баща Поул, лежащ в кръв в коридора. До него имало ловна пушка. По-навътре, на пода в кухнята, била 34-годишната му майка Кирстен. „Не знаех дали е лош сън“, разказва той.
Winbet – най-голямо разнообразие от пазари! (18+)
Баща му застрелял майка му, преди да обърне пистолета към себе си, оставяйки единственото си дете да открие покъртителната сцена. Тьофтинг, на две седмици от 14-ия си рожден ден, грабнал кучето Лейди и избягал в къщата на баба си и дядо си, крещейки и плачейки.
„Да загубиш родителите си на 13 години, това прави нещо с теб“, казва той пред „Sportsmail“, разкривайки историята си за първи път на английски. Но ако животът на Тьофтинг винаги е бил облян в тъмнината на онази лятна вечер, той го е ползвал като сила за добри неща.
„Научих се да живея със спомена за онзи ден“, споделя той. „В тази ситуация не можех да направя нищо. Имаше и друг вариант – ако бях вкъщи, може би щях да го предотвратя, но нямаше да съм тук в момента.“
„Футболът ме спаси“, разкрива той. „Винаги съм имал това пространство, в което никой не можеше да ме докосне. Ходех при психолог, но независимо от случилото се, когато влизах на терена, бях в собствения си свят. Можех да оставям всички лоши чувства навън.“
В продължение на 20 години историята за убийството и самоубийството остава тайна, но в навечерието на Мондиал 2002 датско списание го поставя на първата си страница, нарушавайки неписания кодекс сред онези, знаещи за ужаса. Веднага след появата редакторът е уволнен.
„Всеки знаеше какво се е случило, но винаги пишеше, че съм загубил родителите си в трагичен инцидент. Съпругата ми и аз бяхме в Япония и Южна Корея, а нашите деца бяха с бабите и дядовците вкъщи. Те бяха на 7, 8 и 9 години – прекалено малки, за да разберат какво се е случило. Трябваше да се обадим, за да не гледат телевизия и вестници. Нямахме избор освен да им кажем, когато се прибрахме вкъщи. По някакъв начин обаче бе за добро, че се появи. Винаги ще бъде там, нищо няма да се промени. Живях с това твърде много време“, казва искрено Тьофтинг.
Датчанинът изпитва още една трагедия на гърба си, която е още по-съкрушителна. През 2003 година се ражда четвъртото му детенце, но то умира от тежка треска, когато е едва на три седмици. Малко по-късно той влиза и в затвора, тъй като е обявен за виновен за нападение срещу собственик на ресторант.
„Затворът не може да се сравни със загубата на дете. Можех да изкарам 10 години там, но да не бях губил сина си.“
Тьофтинг, съпругата му и трите им деца взимат мъртвото бебе от болницата, за да се сбогуват с него.
„Бях съкрушен. Това бе най-лошото нещо, което ми се е случвало… Всички бяхме толкова тъжни, но не мога да променя това, което се случи. Татуирах си Йон на моята ръка, но това няма значение, защото не мога да го върна. В живота има неща, на които не можеш да влияеш. Коства прекалено много енергия да се тревожиш за неща, които не можеш да промениш. Просто гледаш напред“, казва още Тьофтинг.
