-
-
Величка Маркова е жената до легендата Георги Аспарухов. Двамата с Гунди се запознават още като деца, докато той е в юношеския отбор на Левски, а тя тренира волейбол. Лита, както всички я наричат, разказа пред „Меридиан мач” за живота си с Гунди, безбройните радостни моменти, десетките мачове, както и за техния син Андрей.
– Госпожо Маркова, цяла България знае какъв футболист беше Гунди. Вие обаче го познавате, като човек съпруг, баща. Какъв беше той у дома?
– Аз не се омъжих за футболист, омъжих се за човек. Трябва да кажа, че няма по-лесен съпруг за живеене от Георги. Той бе непретенциозен, толерантен, неревнив, нямаше никаква агресия. Ние си живеехме мирно, спокойно, имахме едни и същи интереси, забавлявахме се по един и същ начин, тъй като ни вълнуваха едни и същи неща. По отношение на Андрей той можеше да се грижи за него самичък. Нямаше проблеми с абсолютно нищо -повиване, хранене, къпане.
– Всички, които са го познавали казват, че той е бил изключително скромен и възпитан човек.
– Така е. Това е благодарение на неговите родители. Те бяха много читави и почтени хора с морални ценности, които бяха предали на децата си. И свекър ми, и свекърва ми бяха прекрасни. Тъй че той дължи това нещо на родителите си.
– Как се запознахте с Гунди?
– Запозна ни волейболът. Когато аз започнах да тренирам волейбол той вече беше утвърден титуляр в юношеския отбор на Левски. Това е било когато сме били вероятно 14-годишни.
– Той веднага ли ви направи впечатление?
– Не, не веднага. Ние тогава бяхме още доста малки. Той дори вече беше приключил с волейбола. Аз бях близка с негови съученички, които ми бяха съотборнички в Левски.
– Кой беше първият негов мач, който сте гледала?
– Помня мача, но не мога да си спомня с кой точно отбор беше. Това е било може би 1960 година. Левски играеше на стадион „Раковски“ и той ме покани да отида, но аз дори не му знаех фамилията. Когато дикторът на стадиона съобщаваше състава, с моите приятелки, с които бях на трибуните, гадаехме кой е той и под кое име се крие Гунди. Спомням си, че тогава той игра с номер 6, като полузащитник.
– През годините сте присъствала на доста негови мачове. Кои срещи ще останат завинаги в съзнанието ви?
– Вижте, онзи мач 7:2 няма как да бъде забравен (смее се). Няма левскар, който да не се вълнува от този мач. Това беше нещо страхотно. Тогава Левски не беше във форма и аз дори се страхувах да отида на стадиона. Георги обаче ми каза: Ела, ела. В края на краищата това е една игра и няма какво толкова да стане“. А то, в крайна сметка, беше като една поезия, която почна с автогол, а след това беше страшна работа. Голямо вълнение беше и на мача във Флоренция срещу Белгия, който ние тук слушахме по радиото. Някои от съпругите на другите футболисти отидоха с тях, но аз не, тъй като Андрей беше малко бебе. Освен това имах сесия и нямаше как да пътувам. Но слушах по радиото и това беше невероятно вълнение. В крайна сметка за една минута Георги изпрати националния отбор на световното първенство в Англия.
– Когато двамата си бяхте у дома той обсъждаше ли с вас футбола – радвал ли се е, ядосвал ли се е за мачове?
– Чак да се е ядосвал твърде много, не. Аз дори се ядосвах повече, защото той беше жестоко малтретиран човек. Особено когато му оперираха левия глезен. Тогава знаеха слабото му място. Той не обръщаше внимание на това, извиняваше всички, като казваше, че това било футбол, че те се доказвали, че млади момчета търсели място в отборите си. Аз ужасно се дразнех и се ядосвах, че оправдаваше всички. Аз съм запалянко, а не фен, защото тази дума идва от „fanatic“, затова и на тези агресии аз реагирах по запалянковски, освен когато вкъщи виждах колко болки търпи и какви страдания преживява след операциите, които му се правеха. Дори бях научила, без да искам, като ходим заедно по улицата, да куцам като него.
– Трудно ли се живее с толкова известен футболист, когото разпознават навсякъде и го спират непрестанно по улицата?
– Това не беше трудно. Беше малко странно, защото хората му се радваха, но той се притесняваше. За него беше много притеснително и ми казваше: „Искам да отида някъде, където никой не ме познава. Чувствам се като на сцена“. Тогава, при липсата на информация, както сега, футболистите бяха постоянно под светлините на прожекторите. Също така очакванията към него бяха толкова големи, че при някоя по-слаба негова игра, която би била чудесна за някой средняк, публиката реагираше доста остро срещу него. Аз му казвах: „Играеш с контузия, на инжекции, с болен крак, хората не го знаят това и те искат от теб всичко – стоте процента. Недей да играеш“. А той ми отвръщаше: „Не може, трябва да се помогне на отбора“. Тъй че претенциите от страна на публиката към него бяха доста големи – колкото го обичаха, толкова и искаха от него спектакъл.
– Бил е обичан от всички фенове в България.
– Да, беше много обичан. Случвало се е да бъде и освиркван, но рядко. Просто хората бяха свикнали да прави неочакваното и той го правеше. Ако говорим за удари с ляв, десен крак, глава, спринт и прочее – това е елементарно. Георги играеше красиво. Той правеше футбола елегантен и красив. И в повечето случаи правеше нестандартното.
– Редица големи европейски отбори, сред които и Милан, са искали да го купят, но заради ситуацията в България по онова време трансферът е бил невъзможен. Тежеше ли му това?
– Не сме го коментирали. Той ми казваше единствено: „Много лесно се играе в голям отбор“. Иначе не си е правил илюзии, че при тези затворени врати тук, които бяха тогава, може да играе в чужбина. Това, което се случи в Милано е, че ни предлагаха да останем там без паспорти, като както ги наричаха тогава „изменници на родината“ (смее се).
– Тогава той ли не се реши на този ход или двамата взехте това решение?
– Аз тогава само превеждах. Той категорично отказа. Но и на двама ни не можеше да ни мине през главите подобно нещо, защото знаехме какво ще се случи тук на семействата ни. Наистина беше страшно примамливо, но той нито за миг не се поколеба. Мен обаче ми направи впечатление, че дори и след отказа му, хората се отнесоха с голямо уважение.
– Вие сте били спортно семейство и предполагам, че повечето ви близки и приятели също са били свързани със спорта и футбола. Така ли беше наистина?
– Не. Сред най-добрите ни приятели бяха Иван Вуцов и семейството му, Сашо Костов и семейството му, Митата беше добър приятел на Георги, Бооата Жечев и покойната му съпруга, но ние имахме много други близки приятели. В компанията ни имаше актьори, журналисти, писатели. Тъй че компанията ни не беше чисто футболна.
– Когато Гунди беше свободен как се забавлявахте?
– Ходихме най-много на театър. В Операта ходехме предимно на балет, защото имахме много приятели там. Ходехме си на гости, излизахме да хапнем, да потанцуваме, защото по онова време се танцуваше по ресторантите (смее се).
– Обичаше ли той да танцува?
– Да, много. Танцуваше прекрасно. Но нямаше как да е иначе – с тази хубава фигура.
– Гунди имаше ли хобита или отделяше цялото си свободно време на семейството?
– Много обичаше да спи – беше уморен. Но, много обичаше да чете и много четеше. Също ходехме да гледаме мачове на всякакви отбори – юношески, „Б“ група, мачове на колективи на разни предприятия, мачове на негови колеги от други отбори от „А“ група. Най-вече се развличахме с приятели. У дома също ни бе приятно да си стоим, да приказваме. Обичаше и да слуша много музика. Той също така се занимаваше много с Андрей. Аз дори казвах: „Гърбав от любов към Андрей“.
– Славата на баща му тежеше ли на Андрей?
– Вероятно. Не сме говорили по този въпрос. Аз винаги съм му казвала, че той притежава страхотни качества, които баща му например не е имал. Андрей е един напълно завършен, чудесен, интелигентен мъж. Което ще рече, че успя да се измъкне от тази тежест и спокойно да може да се гордее с баща си.
– Вярно ли е, че Гунди не си е харесвал прякора?
– Вкъщи никой не му казваше Гунди – нито аз, нито моите, нито неговите родители, нито приятелите ни. Вкъщи не му беше приятно да му казват така. Да, този прякор бе страшно популярен, но в къщи – не. У дома Андрей му казваше тате Гоги, а аз винаги му казвах Георги, и до днес.
– Има една история как в един порой Гунди е видял жена да продава рози и ги е изкупил всичките. Вярна ли е тя?
– Има такава история, но не е с рози (смее се). Той ми донесе един наръч полуувехнали хризантеми. Тогава валеше есенен, досаден дъжд. Той ми ги донесе, а аз го попитах: „Такива ли цветя заслужавам?“, а той ми каза: „Една възрастна жена срещу Военната академия продаваше цветя и ги купих всичките, защото ако й бях дал само пари, щеше да остане още“.
– А вярно ли е, че същото се случило и с Андрей, които не е знаел, че баща му е направил това преди години?
– Да, това беше пролетно време. Тогава просто изтръпнах. Двамата имат еднаква кръв. Аз съм изборът на Георги, а Андрей е неговата кръв.
