-
-
Жоао Карлос е един от най-добрите чужденци, играли в България. Защитникът дойде съвсем млад в ЦСКА като част от амбициозната селекция на „червените“ през 2002 година. Той стана шампион през 2003-а, а година по-късно беше продаден на белгийския Локерен. Кариерата му продължи в Генк и Анжи, където беше съотборник със суперзвездите Роберто Карлос и Самюел Ето’о. След това бранителят премина в Спартак (Москва), а последният му клуб беше Мадурейра. В момента бразилецът се занимава с мениджърска дейност. Той даде пространно интервю за руското издание Sportbox, в което разказа любопитни неща от времето, прекарано в най-голямата страна в света, но си спомни и за престоя си в България.
– Как сте, как минават дните ви?
– Било е и по-добре (смее се). Седим си вкъщи, защото ситуацията с коронавируса в Бразилия е много сериозна. Излизаме само до магазина и аптеката. Дано тази пандемия най-после приключи!
– Съдейки по телефонния код, явно живеете в Рио де Жанейро?
– Да, имам жилище в Рекрейо душ Бандейрантеш, в западната част на Рио.
– Tрудно ми е да си представя как един жизнерадостен кариока може да стои между четири стени в продължение на два месеца…
– Прав сте, карантината не е за нас. За щастие домът ми е близо до плажа и всяка сутрин, докато няма никой по улиците, излизам да тичам.
– По последни данни Бразилия вече е на второ място в света по брой заразени. Действително ли положението в страната е толкова тежко?
– Да. Никой не може да повярва, че след два месеца карантина ситуацията не се подобрява, а се влошава. Всеки ден има хиляди нови заразени, стотици починали. Гледайки цифрите, човек не може да не се плаши.
– Строги ли са условията на карантината?
– В Рио нямаш право да излизаш на улицата без маска, забранени са всякакви забавления, трябва да се спазва социална дистанция. Разбира се, не всички спазват мерките, но по-голямата част от хората стоят по домовете си.
– И знаменитите плажове пустеят?
– Общо взето, да. Тук-там може да се види някой сърфист или човек, който се къпе, но това са именно онези, които игнорират заповедите на властите. Хубавото е, че плажовете станаха много по-чисти. И водата, и пясъкът. Но повярвайте, трудно е да си седим по цял ден вкъщи.
– Футболът в Бразилия е парализиран, но не вярвам по дворовете или по плажовете да няма деца, че дори и възрастни, които да гонят топката.
– Абсолютно забранено е. Полицията контролира строго и улиците, и плажовете. Някои клубове, въпреки всичко, стартираха тренировки, но не е ясно кога ще се възобнови първенството. Няма обявени срокове. Трябва да чакаме.
– Да поговорим на по-приятни теми. Има ли промяна в броя на членовете на семейството ви, откакто напуснахте Русия?
– Не, с жена ми Фернанда отдавна решихме, че две деца са ни достатъчни. Още повече, че ние мечтаехме за момче и момиче. Мария Едуарда през юни ще навърши 16 години, а Жоао този месец ще стане на 12.
– Жоао-младши, навярно не е безразличен към футбола?
– И още как! Той тренира в школата на Васко да Гама, където започнах и аз.
– Вие кога прекратихте кариерата си?
– Преди две години. Сега съм футболен агент. Фирмата ни работи с 30 футболисти. Идеята е скоро да започнем да продаваме играчи в Европа и Азия, от което да печелим. В бизнеса партньор ми е моят най-добър приятел. Открихме агенцията преди 7 години, когато още играех.
– С какви сделки можете да се похвалите?
– (Замисля се.) Може би помните Леонардо, който игра в Анжи. Преди няколко години го уредих в Ал-Уахда от ОАЕ. Той остана доволен от трансфера, а нашата агенция получи добри комисиони.
– Кариерата ви е започнала във Васко да Гама, където сте играл с такива звезди като Ромарио, Жуниньо Пернамбукано и Жуниньо Паулиста. Всички знаят какво можеха те на терена, но какви са като хора?
– Всички бяха истински пример за професионализъм на терена и извън него. Възхитителни футболисти и в същото време скромни хора. Коректни и много дружелюбни. За мен беше от голяма полза в продължение на половин година да играя рамо до рамо с тях и да се уча. После този опит много ми помогна в Европа.
– Как от славния Васко, отбора на Ромарио и Жуниньо, попаднахте в софийския ЦСКА?
– Донякъде случайно. Имахме мач срещу Сао Пауло, в който играеха Кака, Луиш Фабиано, Жулио Баптища… Изгониха наш футболист и ми се наложи доста да потичам след звездите на Сао Пауло. След двубоя при мен дойде български треньор, който е играл в Португалия (Стойчо Младенов – б.р.) и ме покани в ЦСКА. Каза ми, че отборът ще участва в Шампионската лига. Аз мечтаех за това и почти веднага се съгласих. Условията бяха добри, а заплатата – много по-голяма от тази, която взимах тогава. Президентът на Васко обаче се възпротиви на трансфера. Аз бях млад и перспективен, затова той искаше след време да ме продаде в някой европейски гранд, а не в България. Всичко обаче беше решено и през 2002 година пристигнах в София. През първия сезон станахме шампиони, пробвахме се в Шампионската лига. Явно изборът ми беше правилен.
– София е била само отправната точка за вашето увлекателно пътешествие из Европа…
– След две години в България ме продадоха на Локерен. Агентът, който движеше сделката, ми каза, че президентът на белгийския клуб много е харесал играта ми. Качих се в колата и тръгнах за Белгия. Запознах се с президента на Локерен и той ми разказа за своя проект. В България ми беше много добре, но Белгия си е Белгия. Европа! Там всичко е много по-модерно, по-цивилизовано. Именно там опознах европейските ценности. Тогава България още не беше в Европейския съюз и в страната мирогледът беше от времената на комунизма. Президентът на ЦСКА остана доволен от офертата и си тръгнах.
– А кой ви покани в Анжи през 2011 година?
– Гаджи Гаджиев. Той ме видял в една контрола в Анталия с екипа на Генк. Харесал ме, запомнил фамилията ми. Когато Сулейман Керимов купи Анжи и клубът започна да привлича известни и скъпи футболисти, Гаджиев се сетил за мен. Така че аз подписах още преди в тима да пристигнат големите имена.
– Някога мечтал ли сте да играете заедно с Роберто Карлос и Самюел Ето’о?
– Никога! Роберто Карлос винаги ми е бил идол. Той стана световен шампион с Бразилия през 2002 година. Това беше невероятен отбор! Дори не можех да си представя, че един ден ще сме съотборници и приятели. Това беше като сбъдната мечта.
– На какво ви научи периодът със звездите в Анжи?
– На много. Преди ги смятах за омесени от друго тесто, за недосегаеми. А всички те се оказаха обикновени и непретенциозни хора. Не знам за другите, но аз се чувствах като равен с тях. Научиха ме, че винаги трябва да си самия себе си, да не се променяш, независимо от това колко си известен и колко пари имаш. Разбрах го, общувайки с тези велики футболисти в съблекалнята, на терена и извън него.
– Кой беше най-трудолюбив в тогавашния състав на Анжи?
– Знаете ли, целият отбор се влагаше съвестно в тренировките. Гледайки как се трудят звездите, останалите се стремяха да не им отстъпват. Това беше много силна мотивация: ако те се раздават така, защо аз да се пестя? На тренировките беше весело, но хвърляхме много усилия.
– Керимов обичаше да прави скъпи подаръци на футболистите си – автомобили и т.н. Вие получихте ли нещо от него?
– Както казах, аз дойдох в отбора преди звездите. Роберто Карлос пристигна две седмици по-късно и мисля, че тази традиция започна с него. Всеки нов в тима получаваше скъп часовник или нещо друго ценно. Но на мен ми беше напълно достатъчно това, което взимах по договор. Да не говорим за възможността да играя заедно с Роберто Карлос, Ето’о и другите майстори.
– Какво ви изненада най-много в Анжи?– Може би всичко. Ако трябва да съм откровен, беше ме страх да шофирам в Махачкала. Бях чел, че животът в града е труден, че има много проблеми и дори терористични актове. Но след като дойдоха големите звезди и стана ясно, че ще живеем в Москва, ми олекна. Никога няма да забравя първия ни мач в Махачкала. Фенвете ни посрещнаха толкова топло! Оказа се, че тези отрудени хора разбират от футбол и страстно подкрепят отбора си. Обикновено пристигахме в града ден преди мача. Представете си, на тренировките идваха по 10 000 човека! Невъобразимо! И това се случваше не в Мадрид или в Барселона, а в столицата на Дагестан! Бяхме радостни да се снимаме с привържениците, да им даваме автографи, да си говорим.
– Защо според вас този проект се провали?
– Честно казано, така и не разбрах. Няой ден ще задам този въпрос на Керимов, ще се поинтересувам защо престана да налива средства в Анжи, защо разби мечтите на хиляди дагестанци. Да, не станахме шампиони, а само се класирахме за Лига Европа. Абсолютно съм убеден, че титлата нямаше да ни избяга. Имахме много добър отбор и резултатите щяха да дойдат. Ако не греша, започнахме с две или три равенства, въпреки че заслужавахме повече от тези мачове. Не ни достигна време, за да станем зрял отбор. Но бяхме на прав път и със сигурност щяхме да пробием в Шампионската лига. Наистина мечтаехме за това. Казвам го като един от първите, които дойдоха в тима, и един от последните, които си тръгнаха. По-късно от мен напусна само Жусилей. Като цяло прекарах в Анжи 2,5 години – прекрасен период, за който съм искрено благодарен на Керимов и на целия дагестански народ. Никога няма да забравя тези времена.
– С какви спомени останахте от Спартак (Москва)?
– Изцяло положителни. Спартак по нищо не прилича на Анжи. Отборът е много по-популярен. Спартак – това е торсида. Където и да играехме, чувствахме подкрепата на феновете. Понякога ми се струваше, че в Русия всички са от Спартак. Почти на всеки мач стадионът беше пълен, затова и напрежението беше огромно. За съжаление, като футболист на Спартак често страдах от контузии и не можах да изиграя толкова мачове, колкото ми се искаше. Но въпреки всичко, някои моменти са се загнездили в съзнанието ми. На първо място, мачовете с ЦСКА (Москва) и Зенит, които винаги се играеха пред пълни трибуни.
– Заплатата ви в Спартак сигурно е била доста по-малка от тази в Анжи?
– Не, в Москва също ме оцениха високо. Може би защото преди това бях титуляр в звездния отбор на Анжи. Признавам, че преди да се озова в Спартак, имах оферти от Европа, Бразилия и дори от друг руски клуб. Но заедно с агентите ми избрахме Спартак. Не на последно място защото тогавашният треньор Валерий Карпин харесваше играта ми. Заплатата беше сходна на тази в Анжи. Отделен въпрос е, че в Махачкала взимахме много по-големи премии.
– Кой по това време беше най-добрият футболист в Русия, като изключим колоси като Роберто Карлос и Ето’о?
– Мбарк Бусуфа. Възхищавах се на начина, по който контролираше топката. В това отношение той не отстъпваше на никого в Анжи. Щастлив съм, че успях да играя заедно с него. Той е един от най-техничните футболисти, които съм виждал.
– Поддържате ли връзка с някои от бившите си съотборници?
– С бразилците ли? Почти с всички. Жусилей живее тук, в Рио. Чувам се с Диего Тардели, който е в Атлетико Минейро, с Роберто Карлос, който е в Мадрид, с Вилиан от Челси. Постоянно си пишем в WhatsApp или Instagram. Не се тревожете, държим връзка.
– А с Вагнер Лав?
– Той ми е повече от приятел, като мой брат е. Израснахме заедно в Бангу, предградие на Рио. Пътувахме с един и същи автобус за тренировките и обратно до вкъщи. Заедно попаднахме във Васко да Гама, независимо, че той е с две години по-млад. По-късно, колкото и невероятно да звучи сега, президентът на клуба изгони Вагнер, защото бил твърде дребен. Толкова се радвах, че се срещнахме отново в Русия! Сега общуваме почти всеки ден, жените ни също се познават. Вагнер Лав е футболният ми брат.
– Имате ли нещо в дома си, което да ви напомня за Русия?
– Матрьошки, макет на Кремъл, фланелки на Анжи и Спартак, снимки… Имам сувенири от всички страни, в които съм играл.
– Липсва ли ви Русия?
– Разбира се!
– Какво по-точно?
– Москва. И не само на мен – на жена ми и децата също. Невероятно красив град! Ресторанти, централни улици, които са пълни с туристи, добронамерени хора… Това ми липсва. Прекарахме в Москва 4,5 години. Хубавите моменти там бяха много повече от лошите. Липсва ми и шофьорът ми, който беше с мен и в Махачкала, и след това в Москва. Казва се Аалексей Борода. Той ми помогна много, особено в началото.
– Какво носехте на руските си съотборници, когато се връщахте от Бразилия?
– Фланелки на бразилски клубове, сувенири. Прибирах се с няколко пълни куфара, защото носех подаръци не само на съотборниците си, но и на администраторите, масажистите, преводачите, служителите в клубния офис. Тези хора не се забелязваха, но вършеха много работа.
– Ако можехте да вечеряте с някой от миналото си, кого бихте избрал?
– Трудно ми е да преценя. Запознах се с толкова добри в хора в Белгия и Русия. Може би с Керимов? Хайде, нека да е с него. Трудно ми беше да си представя милиардер да е всъщност толкова обикновен човек. Той ни канеше в дома си, заедно си правехме барбекю. Това се случваше често. Би ми било интересно да се срещна с него, да поговорим, да опозная семейството му. Той е голяма личност.
– Кой е най-щастливият ден в живота ви?
– Когато се родиха децата ми и ги видях за първи път.
– И накрая, сега какво искате повече от всичко?
– Да съм здрав и да живея безгрижно. През цялата си кариера работих много, за да го постигна.
Владимир Константинов, Sportbox.ru
