-
-
Антони Здравков празнува 60-годишен юбилей днес. Бившият треньор и футболист на Левски разказа пред „Тема Спорт“ спомените си от кариерата си като играч, а след това и като наставник. Той говори за престоя си в Португалия, работата на „Герена“ и в Лудогорец, както и от кои треньори е научил най-много.
Г-н Здравков, доволен ли сте от пътя, който извървяхте до момента? Как се чувствате на 60 години?
– Добре съм. Не се чувствам толкова остарял, а и не изглеждам по този начин (смее се). Доволен съм от пътя, който извървях във футбола първо като играч, а после и като треньор. Това, което съм направил през годините и в двете поприща може да не е било в никакъв случай нещо велико, но със сигурност не съм се изложил на местата, на които съм работил.
Вие сте част от смятания за най-добрия отбор на Левски – този от 80-те години. Какво означава за вас да сте играли в този тим?
– Конкуренцията бе много голяма. Бяхме млади момчета, юноши на Левски, които успяхме да се наложим в първия тим. В този период беше тръгнало подмладяването. Всичко това се случи, защото в юношеските години показахме, че имаме капацитет и бъдеще, а и треньорите тогава ни имаха голямо доверие. Това бяха Добромир Жечев, Васил Методиев, Павел Панов, Кирил Ивков, както и Иван Вуцов. Видяхте и този отбор какви успехи постигна.
Пречило ли ви е, че сте син на един от големите футболисти на Левски – Иван Здравков?
– Лично аз никога не съм усетил това. Простата причина е, че баща ми никога не е ходатайствал за мен. Тогава бяха и такива годините, а не както е сега даден родител да бъде амбициозен до болестно състояние. Все пак в друг строй живеехме, възпитанието и уважението бяха на друго ниво и може би това ни е помогнало страшно много, защото в началото на 90-те години над 50-60 футболисти излязоха в чужбина и то във висшите лиги.
Как ще запомните периода си в Португалия?
– Мисля, че мога да го посоча като успешен, след като се задържах три години. Може би най-щастливият ми момент бе, че там се роди най-голямата ми дъщеря. Видях разликата между Запада и Изтока, но такава нямаше като тренировъчен процес или тактически изисквания, защото за да ни привлекат сме били по-добри от местните футболисти. Въпросът е, че видяхме хубавите неща, които бяха вкарани успешно в България в началото, но през последните години чисто методически те бяха загърбени и се заложи на нови, които смятам, че не са научени добре и трудно са предавани на футболистите. Може би и оттам дойде проблемът на футбола ни. Сега се работи по-добре, по-нормално и модерно, но си остава големият проблем в детско-юношеския футбол, защото там се къса нишката.
Как може да се залепи нишката?
– По един-единствен начин – самите треньори в школите и естествено момчетата трябва да разберат, че е необходимо да се тренира повече. За мен час или час и нещо не е достатъчно. Няма как да станеш готов футболист на 18 години с такива занимания и един мач на седмица. Не се вижда вече и децата да играят в училищата или махалата, както бе по наше време. Като ученик бях в училищния тим, заводския в А окръжна и в Левски. По три мача на седмица. Сега това го няма. Да, в момента в елитните групи има повече конкуренция и може би се тренира повече, но масово не стоят така нещата.
Кой беше най-трудният ви съперник на терена?
– В България мога да кажа, че винаги ми е било трудно да играя срещу централните нападатели на ЦСКА. Въпреки младостта си, Любо Пенев бе много качествен футболист. В мачовете срещу червените е имало успехи както за нас, така и за тях. Ставаха много хубави дербита. Костваше ми доста усилия, за да се справя с нападателите им, но и на тях не им е било лесно (смее се). В Португалия няма как да не спомена Руи Агуаш, както и останалите нападатели на Бенфика, Порто, Спортинг и Брага, традиционните клубове в страната.
Кои са най-щастливите ви моменти като футболист?
– Шампионската титла с Левски като футболист, а след това и като треньор (б.а. помощник-треньор е на Емил Велев при триумфа през 2009 година). Много съм щастлив от този факт. Мога да кажа и третото място с Локомотив София. Като наставник имам шампионска титла и с Лудогорец. Доволен съм от кариерата си.
Съжалявате ли, че не получихте повече доверие да водите за по-дълъг период Левски и Лудогорец?
– От гледна точка, че съм работил за тези клубове съм много доволен. Да не забравяме, че на два пъти съм заставал начело на Левски в периоди, когато тимът бе на 10-11 място, а след това сме стигали до класиране в евротурнирите. Станах шампион със сините рамо до рамо с Емо Велев. Може би злополучният мач с БАТЕ Борисов преди това изигра повратна точка за развитието на Левски, защото бе на крачка от второ поредно участие в групите на Шампионската лига, но станахме шампиони, а виждате, че оттогава това не се е случвало. Това не е добре и никак не ми харесва. В другите отбори, в които съм работил, не са никак безинтересни – като Калиакра, Ботев Враца и т.н. След себе си съм оставял добри взаимоотношения с ръководството, отбор и фенове и означава, че съм си свършил работата.
Казват, че занаят се краде. От кой треньор сте научили най-много?
– Посочих ги и по-рано – първите ми треньори в Левски – Кирил Ивков, Добромир Жечев, Васил Методиев, Павел Панов. Може би това са хората, които са повлияли за изграждането ми като характер. Но смея да твърдя, че от човека, с когото работих и ме покани в Лудогорец – Пауло Аутуори научих страшно много. Той ми беше първият треньор в Португалия. Най-важното бе чисто психологическият подход към футболистите. Смятам, че наред с всички български треньори, този човек ми е помогнал много да изградя по-различна мисъл. Това ми е помагало в кариерата, когато в отборите съм попадал в тежки ситуации и по-лесно да излизам от тях.
Какво ви накара да спрете засега с треньорската кариера и да започнете в друго поприще?
– Чисто лични причини, които не са свързани с футбола. Имаше някакви проблеми, за които трябваше време да се разрешат. В този момент получих поканата от Валентин Чакъров и Борислав Михайлов да поема Зоналния съвет на БФС. Приех работата с мисълта, че ще помагам на юношеския и аматьорския футбол и смятам, че за 10-11 месеца доста неща направих, които са в полза. Много хора са ме питали дали съжалявам, че не съм треньор – да! Различно е, понякога чувствам дискомфорт, но когато знам, че съм във футбола ми е помагало да го преодолея.
Да ви разбирам, че не сте се отказали от треньорството?
– Никога не казвай никога. Не съм обявил официално. Вътрешно в себе си съм сигурен, че в даден момент ако някой ме покани и не съм на тази позиция, която заемам в момента, може да се завърна към професията. Аз съм от хората, които като поемат ангажимент не бягат. Отговорността е на първо място.
