Тишански на 70: Водеха Левски към пропастта! Мъри върна левскарския дух на „Герена” и виждам светлинка в тунела

Г-н Тишански, как се чувствате на 70?

– С оглед на това, което преживях в последните 2 години – добре съм. Бях много зле и с двата крака. Колената ми са износени, тотална щета. Смених и двете стави, иначе не можех да ходя. Всичко това са травми от футбола. Сега като вървя, имам чувството, че летя.

Вие сте играли и в ЦСКА, и в Левски. На 6 март предстои поредното издание на вечното дерби. Каква е вашата прогноза?

– Ще кажа едно клише – в такъв мач нищо не се знае, може да се случи абсолютно всичко. Не ми харесваше в последно време присъствието на множество „чужди души“ в двата отбора. Чужденците не знаят какво означава да играеш със синята или червената фланелка, не разбират колко тежи тя. Левски и ЦСКА са институции. Конкретен резултат не мога да предвидя, защото съм слаб в прогнозите. В редките случаи, в които съм споделял такава, е било въпрос на вътрешно усещане, на инстинкт. А сега нямам такова усещане. Дано да стане хубав мач и зрителите да останат доволни. Между другото  – само петима играчи сме ставали шампиони и с двата гранда на родния футбол: аз, Атанас Цанов, Пламен Гетов, Георги Славчев и Гошо Йорданов (б.а. – плевенчанинът Цанов е рекордьор, два пъти шампион с Левски – 1947, 1949 и три пъти с ЦСКА – 1951, 1952, 1953).

Как виждате състоянието на Левски и ЦСКА преди дербито?

– Не е тайна за моите приятели – доскоро аз твърдях, че това не е моят Левски. Просто се бях отчаял от начина, по който този клуб се водеше към пропастта. Напоследък виждам светлинка в тунела. След като Станимир Стоилов пое „юздите“ в Левски се забелязва положителна промяна. Доста си говорихме с него, познаваме се от много години. Хубаво е, че той налага наши момчета. Съумява и да им влезе „под кожата“ и да ги накара да мислят по друг начин. На мен лично ми харесва Здравко Димитров – показва хубави неща, особено, когато тръгне на скорост. Мисля, че прословутият левскарски дух се връща на „Герена“. Радващо е и, че публиката взе да се връща. Прекрасна гледка беше пълният стадион срещу Локо Пд.

В ЦСКА залагат на друг подход – разчитат на повече чужденци. Армейците имат предимство в отделните линии. Факт е, че в играта на ЦСКА грешките са по-малко. Сигурно там заслуга има и Стойчо Младенов, който е работохолик, няма какво да си кривим душата. Но предпочитах централна двойка защитници на тима да са Вальо Антов и Чорбаджийски. Харесва ми Жорко Йомов, страшно се раздава момчето. Мога да го сравня с Карачанаков – когато влезе в ЦСКА Антон „хвърляше“ искри отзад. Дано Йомов да намери кой да му дава правилната посока, защото в него има голям потенциал. Приятели сме с дядо му – Тодор Барзов.

Участвате в 10 издания на вечното дерби, кои са най-хубавите ви спомени от тези мачове…

– Да, и имам завиден баланс в сблъсъка – само две загуби 1:3 и 2:3… Аз дебютирах при голямата победа на Левски с 4:1 през декември. Само 6 дни по-късно елиминирахме Аякс с 5:3 след дузпи в онзи велик осминафинал за Купата на УЕФА. Помня и загубите, разбира се. На 7 май 1976 г. при 1:0 за армейците Стоян Йорданов спаси дузпа на Данчо Йорданов и паднахме с 1:3. В последното ми вечно дерби (22 март 1980 г.) ме пуснаха като дефанзивен халф с №6. Тогава ни надиграха. Голям мач направи Спас Джевизов. Незабравими за мен остават победите от финала за КСА (2 юни 1976 г.) и от 30 май 1979 г. В дъжда бихме с 4:3 след продължения. Решителният гол беше дело на Гошо Цветков – Цупето в 100-ата минута. Куриоз се получи през май 1978-а, когато си разменихме цели 4 гола в рамките на 20-ина минути и мачът завърши 2:2! Поведохме, след като вратарят Боре Манолков изби мой шут от фал и Емо Спасов довкара топката. А пък през 1979-а радостта ни беше голяма, защото с успеха с 2:1 станахме шампиони. Тогава и точка ни стигаше, защото имахме аванс пред съперника. В последния кръг надделяхме след фамозен гол на Тошко Барзов. Тогава той с пета прехвърли Божил Колев и простреля Данчо Филипов. Роди се и специална песен от синята агитка: “Ниска топка по тревата, Барзов спира с гърди…”. Пуснаха и друг лаф, понеже Барзата е по-дребничък: „Малко, но вредно – що е то? Тодор Барзов!”. Ами как да забравя победата с 3:2 през септември 1976-а? Тогава червените ни дръпнаха в резултата с 2:0, но ние стигнахме до пълен обрат след голове на Миланов, Панов и Войнов от дузпа. Тогава се роди прочутото скандиране: „Хей, чуй, ЦСКА, 2:0 – 3:2!“. Имам и неприятни спомени, разбира се. Веднъж защитник на ЦСКА ме настъпи неволно с бутоните в слабините. Получих счупване на срамната кост и ме изкараха на носилка. Да, имало е разправии на терена, даже шамари и ринтници, както и бъзици. Но виж, едно трябва да е ясно – бяхме приятели с почти всички колеги от ЦСКА. Уважавали сме се. Винаги преди тези мачове съм бил пределно мобилизиран. Но в същия момент аз знам, че срещу мен излизат много силни играчи, които заслужават уважение. Те правят това, което и аз върша за отбора си. Защо да се мразим?

Как се чувствахте след поражение в този най-важен български мач?

– О, не питай, не питай. Срам ме беше да изляза по улиците. Огромна беше отговорността. В двата отбора имат доста хора, които не знаят какво представляват Левски и ЦСКА. Това са институции, свещени имена. Няма я работната етика. Бих казал дори, че футболът ни е болен. Сегашните футболисти гледат първо парите, а после играта. Забравят, че са длъжници на публиката. Навремето аз ходех с рейс №75 на тренировки, той спираше зад реката. И зимно време, като си тръгвах обратно, докато чаках на спирката, главата ми се вледеняваше.

Вие сте уникален случай – били сте шампион с абсолютно всички възрастови групи – от юноши младша, през старша, та до мъже.

– (Усмихва се). Да, така е. За първи път това се случи под ръководството на Цецо Илчев, в Септември, през 1967 г. На следващия сезон, вече с моя си набор 1952, пак грабнахме титлата. В мъжкия тим на Септември ме извика за първи път Стоян Петров – едно позабравено име, но отличен специалист… В обединения ЦСКА Септемврийско знаме пак станахме шампиони. Този път под ръководството на Димитър Контев и Боре Трънков.

В ЦСКА ви дават все пак шанс, но там не успявате да се наложите…

– Дебютирах в мач за Купата на съветската армия срещу Миньор Рудозем (5:0, 21 февруари 1970 г. – б.а.). Обаче ме пускаха като ляв бек. По принцип ме гласяха за заместник на ветерана Ицо Маринчев. Той отиде в Черно море, ако не се лъжа. Аз си знаех, че за ляв бек не ставам. А за първенство първият ми мач за ЦСКА беше срещу Дунав (4:1, 12 юли 1970, сменя Маринчев в 77-ата минута).  Излязох титуляр само при 3:3 срещу Спартак Плевен на „Армията“ в първия кръг (29 август 1970 г.).  Ясно ми беше, че Симолията (Манол Манолов, старши треньор на ЦСКА – б.а.) не е доволен от мен, няма какво да се лъжем.

Не може да не си спомняме дебюта за ЦСКА в евротурнирите…

– Е, как, срещу финландския Хака (9:0, 16 септември 1970 г. И до днес това си остава най-голямата победа на ЦСКА в Европа като цифрово изражение – б.а.). Смених на почивката Димитър Пенев, резултатът вече беше 5:0. Можеш да си представиш как съм се чувствал аз тогава – на 18 г. сменяш Пената и то в международен мач… Няма как да не е имало предстартова треска. Харесваше ми в ЦСКА, но аз си знаех, че при положение, че на моя пост играят Димитър Пенев и Божил Колев няма как да пробия. Нямаше кого да пипнеш там. Като дойдох, може би по „коньовичарска линия“ ме взеха под крилото си Боби Станков и Митата Якимов. Около тях се въртях. Винаги са ме поддържали и подкрепяли. Паро Никодимов и Гаганелов също. Но аз за армейците изиграх само 12-13 мача. Кратък беше престоят ми в ЦСКА. Но веднага казвам, че когато преминах за първи път под арката на „Армията“ ми се изправи косата. Едно 18-годишно хлапе от „Коньовица“ да е в една съблекалня с такива титани…