-
-
В началото на 70-те години на миналия век в Черно море се извършва смяна на поколенията. Един по един играчите от славния тим на моряците от 60-те години слизат от футболната сцена. Защитата, едно от най-силните звена на тима, вече се е разделила с две от големите си фигури – Димитър Боснов и Янко Атанасов, а други двама – Иван Василев–Катила и Абил Билялов, вървят към края на кариерите си. Треньорът Георги Димитров–Червения се е впуснал в търсене из цялата страна на талантливи млади футболисти, способни да изпълнят тежката задача да заменят играчи, които с качествата и изпълненията си цяло десетилетие са събирали по 20-30 хил. души на мач. Един такъв играч, оказва се, расте в продуктивната школа на клуба.
Син на офицер от Военноморските сили, на което се дължи и фактът, че е роден в Бургас (докато баща му е там на военна служба), Тодор Марев от малък е влюбен в Морето, което залива съперниците си на препълнения „Юрий Гагарин“. Влиза в клуба на 7 години, когато се записва в детския тим на Атанас Аврамов–Кафето, а днес, вече на 70, продължава да бъде част от Черно море. Талантът му е забелязан по едно и също време, късната пролет на 1972 г., както от Червения, така и от селекционера на юношеския национален тим Димитър Дойчинов. Марев дебютира за България на 18 май 1972 г. срещу Швеция на стадион „Спартак“ във Варна. Включва се силно, което убеждава наставника на моряците да му гласува доверие в мъжкия състав.
Марев изиграва първия си мач в А група на 17 години и 197 дни. Това се случва на 4 юни 1972 г. в 28-ия кръг от сезон 1971/72, в който е поставен като либеро срещу Дунав Русе на „Юрий Гагарин“. Срещата завършва 1:1, но той се представя много силно. Действа стабилно и уверено на ключовата позиция, от която трябва да ръководи защитата на своя отбор. С първата си поява в елитното първенство той се превръща в неизменен титуляр и през следващите 18 години в нито един период не позволява нещо да застраши статута му на основен футболист на Черно море. Макар да изглежда, че се налага в А група с невероятна лекота, той самият твърди, че това не е така. „Периодът от юношески към мъжки футбол беше много труден. Тогава конкуренцията беше убийствена. И все пак, когато влязох в съблекалнята на мъжкия тим на Черно море, изведнъж се оказах сред футболисти, които гледах години наред, боготворях ги и мечтаех някой ден да бъда сред тях. Когато това се случи, имах една-единствена цел – да докажа, че съм достоен да бъда в тази съблекалня и сред тези играчи, да си заслужа уважението на публиката“, споделя Марев.
Друг факт според него, който му помага в израстването, е присъствието на много силни и разнообразни нападатели в селекцията на моряците в началото на 70-те години. Тогава атаката на варненци включва Стефан Богомилов, Здравко Митев, Дамян Георгиев, Пламен Христов… „На тренировките трябваше да им противодействам. Играех очи в очи срещу тях. След всяко занимание научавах по нещо ново. Те бяха много различни по стил нападатели, с различни прийоми в действията си, което ми позволи да натрупам опит. В продължителната си кариера рядко бивах изненадван от нападателите, които пазех, защото се бях научил да противодействам на всякакъв тип атакуващи състезатели“, продължава легендата.
През лятото на 1973 г. Марев участва във всичките 5 мача от Европейското първенство за юноши в Италия, където нашите се класират на 4-то място (общо изиграва 16 мача за България до 18 г., 2 мача до 21 г. и 6 мача за формацията до 23 г.). В края на 1974 г. идва и дебютът му за А националния тим, където е повикан от варненеца Стоян Орманджиев. На 20-годишна възраст ръководи защитата, съставена от Цоньо Василев, Ангел Рангелов и Боко Димитров, срещу Италия пред 40 000 зрители на стадион „Луиджи Ферарис“ в Генуа. Младата българска селекция не се огъва и двубоят завършва 0:0, а италианската преса посочва Марев като един от най-добрите на терена. „Тогава получих предложение да заиграя в италианското първенство. След мача дойде някакъв мениджър в съблекалнята с едни хора, говореше на български. Обърна се към мен и Костас Исакидис от Славия и ни попита дали искаме да останем в Италия. Не разбрах за кой отбор става въпрос. Човекът спомена сумата 600 000, не знам много или малко беше това, в каква валута и т.н. Даже не го слушах толкова много, просто нямаше смисъл. Живеехме в социалистически времена, подобни трансфери тогава бяха невъзможни, нищо не зависеше от нас. Нямаше как да кажем, че сме съгласни да останем, пред всички в съблекалнята, това дори не ми и мина през ума“, спомня си Марев.
Той изиграва общо 16 мача за А националния тим и дълго време е представителят от Черно море с най-много участия за България, докато преди два месеца не беше задминат от възпитаника си Виктор Попов, което, между другото, го направи изключително радостен. Навярно, ако по време на кариерата си бе приел едно от многото предложения да се прехвърли в София, щеше да има много повече мачове с националната фланелка. Сигурно щеше да постигне и по-големи успехи. Той обаче така и не изневери на Варна и Черно море. Марев е от рядката порода хора, които никога не поставят себе си на първо място. И днес, ако го попитате за постигнатото във футбола, първо ще започне да изброява имената на своите съотборници, треньори и ръководители и едва тогава евентуално може да спомене за качествата си, всепризнати от всички, които са имали възможността да го наблюдават. Скромен, тих и всеотдаен, няма как в морската столица да откриете човек, който да каже лоша дума за него. Марев просто е символ на любовта към футбола и Черно море.
Йордан Фотев/ „Тема спорт“
