Топчо: Отказах 1 милион долара, за да остана в Левски! Имахме увереност, че можем да стигнем до финала за Купата на УЕФА

- -

Елин Топузаков е един от най-големите любимци на феновете на Левски. Сърцатият защитник и бивш капитан изиграва 347 мача и вкавра 22 гола със синята фланелка. Той е футболистът с най-много двубои за клуба в евротурнирите – 65. Пет пъти шампион и пет пъти носител на Купата на България.

44-годишният Топузаков даде едно от най-искрените си интервюта за Youtube канала „Трибуна Левски“.

Как Левски създаде „Елин Топузаков“?

„Винаги съм бил честен в отношенията си. Аз съм от малък град. Имал съм трудно детство. Дете на разведени родители. Едно малко, уплашено и неуверено в силите си момче, което дойде в София. Мислех си, че като мина моста „Чавдар“ и отивам в Манхатън… Всичко ми се струваше огромно като размери и мащаби, а аз се чувствах малък и незначителен. Хъсът и мотивацията бяха да успея да се наложа в Левски. Връщал съм празни бутилки, за да си купя вафла или кроасан, за да мога да отида на тренировка и да не съм гладен. Купувал съм си карта на София, защото ми дадоха една квартира в Борово – блок 223 до Топлофикация. Когато ме закара администраторът един ден от „Герена“, видях, че пътуваме 45 минути и се чудех как ще отида на другия ден на тренировка в 10:00 часа сутринта. Купих си карта на Градския транспорт, за да видя как трябва да хвана тролей №2, да сляза на Петте кьошета и да сменя с „единичката“… Оттам да сляза на „Владимир Вазов“ и горе-долу ще ми трябва час и половина, ако не паднат 10 пъти жартиерите на тролея, за да стигна до „Герена“. Не искам да бъда високопарен и да се изтъквам, но това са фактите от моя живот. Аз съм показал с моите действия уважението, което ми е дал Левски. Винаги съм го казвал. Публиката ме е направила това, което съм. Никога няма да кажа лоша дума за Левски. Не съм си го и помислял. Не съм от хората, които дават акъл, когато не са на работа в клуба. Имам достатъчно уважение към това, което ми е дал Левски. Защото Левски е направил Елин Топузаков“.

Началото в Димитровград

„Беше ми трудно поради простата причина, че съм от футболна фамилия. Баща ми и чичо ми също бяха известни футболисти за региона. Играли са и двамата в А група. Затова вниманието към мен беше голямо да тръгна и аз по техните стъпки. И може би още от ранна възраст свикнах с напрежението и това да устоявам на очакванията, които имаше футболната общественост дори в малък град като Димитровград. Все пак тогава си калих характера да покажа и да постигна мечтата си, която исках да преследвам.

Имам 5-6 гола за Димитровград във второто ниво на футбола, но най-важното беше в регионалното дерби срещу Хасково. Навремето го сравняваха с Левски – ЦСКА, защото Димитровград е синьо-жълт, а Хасково – червен. На местна основа това винаги е било люто дерби. Във въпросния мач аз отбелязах гол и победихме с 1:0. Главен съдия беше Любе Спасов. Направил съм му впечатление и той е предал за моите качества на тогавашния президент на Левски Томас Лафчис. Казал му е, че би било добре Левски да ме привлече. Това не стана веднага. Знам го като факт, че Васил Методиев-Шпайдела е идвал да ме гледа в поредица от мачове, за да се убедят в моите качества. И така след 5-6 месеца от въпросния мач се случи трансферът ми в Левски. Няма да забравя, че Андрей Желязков (тогава технически директор) дойде в Димитровград и имаше разговор с баба ми и дядо ми. И така започна всичко на 8 ноември 1995 година (разчуства се)“.

Съжалява ли, че не е продължил да играе като офанзивен футболист?

„Само мога да гадая в момента. За да успея и да се наложа в Левски, минах през почти всички постове. Опорен халф съм бил, десен бек… Докато се установя, при различните треньори запълвах дупки, където ме сложат. За мен беше важно да играя и да си извоювам мястото. После то е ясно, че Люпко Петрович беше човекът, който повярва в мен и заложи на мен. Той ми определи този пост (в центъра на отбраната). Преди това имах тежък период, 3-4 трудни години с епизодични появи, предимно като резерва и в дублиращия отбор. Тогава обаче направих една добра пролет. Бяха ме преотстъпили на Пирин Благоевград през 1999-а. Направихме много силен полусезон, спасихме се от изпадане. Там също играх офанзивен футболист – зад нападателя и дясно крило. Смея да твърдя, че направих добри мачове. Затова отбори като Локомотив София и ЦСКА проявиха някакъв интерес да ме вземат. Тогава вече бях решил, че след 3-4 години не можех да чакам повече в Левски. Исках просто да направя някаква стъпка, за да ми се обърне внимание. Не че исках да напускам, но тогава наистина подадох молба за разтрогване на договора ми. Господин Лафчис каза, че не постъпвам честно и правилно, но след това на прословутата лятна подготовка в Пампорово се трансформираха нещата. Люпко Петрович вече беше станал старши треньор, а Владо Грашнов, лека му пръст, пое управлението. Естествено Наско Сираков беше силният човек. Няма да забравя, че след една тежка тренировка почивахме и аз бях заспал. Навремето носех и обеца. Аз спя дълбоко, а някой ме дърпа за ухото. Събуждам се в леглото, това бе Наско Сираков. Той ми каза: „Подаваш молба ли, искаш да си ходиш? Какво се случва?“ Аз му обясних „така и така“, а те вече явно бяха водили разговор с Люпко Петрович и беше ясно, че искат да разчитат на мен. Затова бях казал, че си оттеглям молбата и няма да разтрогвам. Целта и мечтата беше да се наложа и да стана титуляр в Левски. Да, дотогава имах колебания, но усетих, че ще ми дават доверие, а това е много важно и ценно. Всичко друго минава на заден план. Петрович вече беше заложил на мен като основен футболист“.

Защо играе с номер 11?

„Това е в памет на баща ми. Той е играл с този номер, а също и чичо ми. Както всички знаете, едно време номерата бяха от 1 до 11. Имаше стандарти. Номер 11 е лявото крило. Такъв е играл баща ми. След като той почина, просто усетих, че искам този номер и би ми донесъл късмет, въпреки че не съм от суеверните. Избрах го в негова памет, за да продължим традицията на футболния род „Топузакови“.
Разказвал съм го много пъти, но когато дойдох в Левски на 8 ноември 1995 г., секретарката ме извика и ми каза: „Бързо, бързо, бързо трябва да подписваш веднага, защото ще изпуснем срока за картотекиране“. Дори не бях говорил с Лафчис и Желязков. Нито сме коментирали условия, абсолютно нищо! Дадоха ми 5 години и половина празен договор, който аз… подписах (пак се разчувства)“.

За най-сериозната оферта, която е отказвал

„Най-голямата оферта, която съм отказвал, е от руския Луч Енергия Владивосток, на брега на Японско море. Господин Чорни дори присъстваше на преговорите. Всички се опитаха да ме убедят да приема, защото офертата беше много изгодна и бомбастична за мен. Даваха ми 1 милион долара за 3 години – за онова време страшно много пари. Левски също щеше да спечели 500-600 хиляди долара за моите права. Аз проучих малко нещата, но прецених, че това не е моето място. Чорни каза на масата: „Каквото реши Топче, това е“. Така че крайната дума беше моя. Ако бях отишъл в Русия, трябваше да се откажа от моята мечта да постигна нещо по-значимо с Левски.
Тази случка е точно зимата, когато бяхме излезли от групите за Купата на УЕФА. Еуфорията беше неописуема. Това още повече натежа. Затова дори с чували с пари нямаше как да се случат нещата с Луч Енергия. Изобщо не се връщам назад. Напротив, гордея се с този избор. Емоцията и щастието на препълнения „Васил Левски“ след грандиозните ни победи никой не може да ми ги плати. Имахме увереност, че можем да стигнем до финала за Купата на УЕФА“.

За трудното начало с Мъри Стоилов

Преломният момент беше в началото. Помня, че един хикс 3:3 в Стара Загора беше разклатил стола на Мъри. Вече след години разбрах, че Тодор Батков едва ли не е искал да уволни Стоилов след отпадането ни от Беверен. Мъри беше млад треньор, но все пак под давлението на Сираков и всички, които са мислели по-трезво, са убедили Батков да не прави тази смяна. И всъщност това беше тежкото за Мъри като начало. След това вече и ние се успокоихме като отбор. Заиграхме по-освободено, защото знаехме, че ножът не е опрял до кокала и няма след всяка загуба да гонят треньора.

За любимия му партньор в защита

Това е сбор от всеотдайността на Георги Марков, лека му пръст, мъжкарството на Драгич, интелигентността на Томашич, мисленето и четеното на играта от Мъри Стоилов, защото съм играл и с него, и шотландския боен дух на Джон Ингълс.

Съвет към младите…

Претенциите им са станали много големи. Не можеш да отидеш някъде на 19 години, да си играл само мачове в юношеския футбол и да искаш да взимаш 1000 лева. Не се връщам на себе си, но за мен беше цел и мечта да играя в Левски. Аз бях „гладен“. Българинът трябва да е „гладен“. Футболистът, за да успее, не бива да е задоволен. Не може да идват майка му и баща му с Аудито или Мерцедеса да го прибират от тренировка, защото е много студено и го пазят да не настине. Ако си задоволен, нямаш мотивация да се докажеш и да постигнеш нещо в живота. Аз дойдох в София с междуградския рейс. Бях 3 месеца на „Герена“ в бунгалата. Взимах един калорифер от Мишо Илиев, защото нощно време ми замръзваха краката и умирах от студ. Няма как… Човек не трябва да има друга алтернатива в живота, за да направи всичко възможно и да положи усилие да бъде футболист. На българина му е заложено като народопсихология все да бъде тарикат, все да му е лекичко, да яде на хляба мекото. Гледаме да не се изцапаме, да не се намокрим на дъжда, да не се ударим… Както се казва – галени дечица.

Видео тук с цялото над 2-часово интерюю с Топузаков: