Цецо Йончев: Левски показва как се прави! ЦСКА не върви по правилния път, при Ганчев не се знае кой какво прави

- -

Цветан Йончев е от хората, които са заслужили правото да носят званието „легенда на ЦСКА“. До ден днешен, въпреки всички сътресения в клуба през годините, фенове от различни поколения не спират да пеят песента: „Цецо Йончев по крилото стрелна се и на таблото, името му заблестя, втори гол за ЦСКА“. Тя е в чест на победата над Левски с 2:1 на 3 декември 1978 г. и попадението му във вратата на 20-годишния тогава Томас Лафчис. Йончев е българският футболист с най-много голове за наш отбор в турнира за КЕШ или Шампионска лига – цели 10. Вкарвал е на някои от най-добрите вратари в историята като Питър Шилтън, Тони Шумахер, Рей Клемънс, Луис Арконада. Макар и откъснал се напоследък от футбола в далечните Американски щати, легендарната седмица се съгласи да даде своята гледна точка пред „Спринт“ за отбора на сърцето си и да се върне към някои от най-незабравимите моменти в историята на червения клуб. „Тема Спорт“ публикува част от интервюто с Цецо Йончев.

Г-н Йончев, още когато Гриша Ганчев взе властта в ЦСКА през 2015 година, вие бяхте един от първите, които изразиха опасения дали това е точният човек. Казахте: „Да не се окаже така, че ЦСКА да е твърде голяма лъжица за неговата уста“. Седем години по-късно смятате ли, че се оказахте прав?
– Да, казах тогава, че ЦСКА е като горещ картоф. Не можеш да го вземеш и да го държиш в ръцете си свободно. Просто Ганчев си изгори ръцете. В този клуб хората искат едно – не просто да бъдеш първи, а отборът да играе футбол, който да ги радва. Както виждаме, това не се случи. Не знам какви са точно причините, не съм близо до клуба, но моето мнение е, че наемането на тези чужденци за треньори изобщо няма да помогне. На някои хора може да им прозвучи неприятно, но Левски показва как се правят нещата в момента. Не искам да съдя никого, но ЦСКА просто не се върви по правилния път.

Вие бяхте треньор на отбора в годините на прехода и групировките. Защо след 30 години продължаваме да говорим за вмешателство в работата на треньора или както се изрази и Стойчо Младенов – например да се водят играчи през главата на наставника?
– Наистина не е нормално, но виждаме, че е факт. Стойчо много ясно го каза. Но това не е само във футбола, това е във всяка сфера на живота у нас. Треньорите в България бяха унищожени точно заради това. Никой сериозен наставник няма да търпи това, за което говори Младенов. Точно заради това в момента всякакви безименници стават треньори. И не правят нищо, защото просто не знаят как да работят тази професия. Във всяка страна се раждат талантливи хора, ние не правим изключение. Обаче кажете ми ние селектираме ли ги тези хора, даваме ли им път?! Как изобщо става подборът? Треньорът, като стане такъв, изобщо развива ли се след това?! По мое време и после поколението от САЩ’94 се славехме като един от най-бързите отбори в света, а сега сме един от най-бавните. Да не говорим, че толкова ги учат и да тренират футболистите.

Как ще коментирате поведението на футболистите на ЦСКА във финала срещу Левски?
– Доказа се моята теза, че нещата в клуба, меко казано, не стоят добре.

Не е ли най-тъжното в цялата история, че доказани величия в историята на клуба не искат и да чуят за него и отиват в другия отбор с това име, как гледате на разделението между легендите?
– Като много жалко. Но истината е, че всички тези имена, които отидоха в другия клуб, не бяха допуснати в ЦСКА. И съвсем нормално е да търсят признание и уважение там, където ще го получат. Аз лично не мога да приема нашият клуб да се ръководи от имена, които нямат абсолютно нищо общо със славната ни история. Никой даже не ги беше и чувал доскоро. При Гриша Ганчев виждаме, че не се знае изобщо кой какво прави. В същото време виждаме как е в Левски, там се знае. Футболните дела се ръководят от Станимир Стоилов. А Наско Сираков движи оперативните неща. Аз питам в ЦСКА кой с какво се занимава? Някой може ли да каже?

Защо вече повече от 30 години ЦСКА не може да случи на ръководство?
– Заради реалностите в България, няма как да се обясни по друг начин.

Как отпразнувахте 40-годишния юбилей от победата над Ливърпул?
– Много време мина оттогава. Хубавото е, че хората непрекъснато ми напомнят за тази дата. Може да се поспори дали това е най-великият мач в историята на клуба, но тъжното е, че не знаем дали отново ще преживеем такъв ден. Няма да забравя ентусиазма, който цареше в тима на онзи 17 март. Хубавото е, че повечето останахме приятели помежду си и до днес.

Получихте ли си плакета, който беше изработен за годишнината?
– Още не съм, но се надявам, когато си дойда в България, да го получа.

Смятате ли, че този отбор на ЦСКА можеше да стане европейски шампион?
– Да, защото най-силният ни съперник беше Ливърпул и ние го отстранихме. Всички други бяха преодолими. Но не ни достигна опит. Изолираността на страната от Европа и света също не ни даде представа за някои неща. Това попречи да оценим ситуацията в мача с Байерн. Ако бяхме по-опитни, щяхме да реагираме по-адекватно и чудото щеше да се случи.

Вие сте вкарвали голове на някои от най-великите вратари в историята на футбола, кое от тези попадения ви е най-любимо?
– Две са. Първото е срещу Нотингам в София (б.р. – 1:0, 1980, КЕШ), а другото е срещу Реал Сосиедад (б.р. – 1:0, 1981, КЕШ). Първото не се оказа решаващо, защото в реванша Ружди Керимов вкара за 1:0 и помете надеждите на англичаните да продължат напред. Но голът във вратата на Питър Шилтън беше може би първият важен за това поколение на ЦСКА и сложи началото на поредицата от големи мачове. Срещу Луис Арконада вкарах в последната минута в изключително тежък мач решаващ гол, защото после в Испания завършихме 0:0. Затова тези две попадения ги определям като най-важни за мен.

В мача с испанците получихте тежко комоцио при гола, което ви вкара и в болница. Вярно ли е, че сте имали амнезия и не си спомняте какво сте казали дори като сте се събудили?
– Да, така беше. И днес нямам никакъв спомен какво казах, като се събудих в болницата.

От ранна детска възраст ли сте играли в предни позиции, или е имало периоди, когато сте играли и назад?
– Никога не съм играл като защитник или вратар. Винаги съм бил атакуващ футболист и в средата на терена, и като крило, че и дори нападател.

Вашите родители какво казаха, когато им съобщихте, че искате да ставате футболист, и имало ли е вариант да се занимавате с нещо друго?
– Откакто баща ми ме заведе на стадиона да гледам мач между Ботев Враца и Миньор в Б група знаех, че искам да стана футболист. Моите родители си ме представяха като математик или инженер, тъй като бях много силен ученик. Но аз просто не се виждах в това амплоа. За мое щастие, не ме спряха да следвам мечтата си.

Спомняте ли си как стана трансферът ви в ЦСКА, вярно ли е, че след равенството между Ботев Враца и червените през пролетта на 1975 година Манол Манолов е настоял да ви види в отбора?
– Това са легенди. Никой не е говорил с мен тогава. Двубоят завърши 1:1. Резултат, който устройваше ЦСКА. Не е имало никакви договорки преди или след този мач. Търсиха ме доста по-рано през сезона. Единственото ми условие да се съглася беше да ми дадат шанс да играя и да покажа какво мога. И в последния ден на трансферния прозорец през лятото на 1975 година, когато се разглеждаха молбите от различните отбори, тогавашният председател на Ботев Враца Димитър Мишев ме извика и каза: „Ако искаш да отидеш в ЦСКА, напиши си молбата и аз ти давам разрешение да отидеш“. И тази молба заедно с разрешението отиде на заседанието на Комисията по преминавания и така на трансферът стана. Това е истината и всичко друго са градски легенди.

Стойчо Младенов е бил много близо до трансфер в Левски, но бягство от прозореца на тоалетната на стадион успява да го прати в ЦСКА, Христо Стоичков е пътувал с автобуса на сините, а за да дойде в София и да подпише с червените, при вас имало ли е такива случки?
– Няма да крия, че имаше сериозен интерес от Левски и Славия, и Локомотив София към мен. Аз обаче направих своя избор.

Легенди се носят как навремето Аспарух Никодимов след идването си в ЦСКА ви е гонил до дупка да сваляте килограми, какво си спомняте?
– Той постави въпроса така – или ще свалям килограмите, или няма да играя. Гледах го много накриво, но нямаше какво да направя и започнах кросове вечерно време. Слагах анцуга и както живеех близо до парк хотел Москва, с тичане стигах чак до апартамента на Спас Джевизов в Дружба 2. Една вечер се появих у тях в 21 часа, целият облян в пот, и той ми каза: „Не си добре, ще те водя на психиатър“. И разбира се, след това пак тичешком стигнах от Дружба 2 до дома ми.

Забележка: Цялото интервю с Цветан Йончев можете да прочетете в новия брой на списание „Спринт“.