-
-
От събота вечер публиката на Левски си има своя нов голям любимец. Не че той не беше обичан от нея и преди победата над ЦСКА-София с 1:0. Но след представянето му в това дерби едва ли е останал син фен, който да има колебание в оценката си за този играч. Разбира се, че става дума за капитана Цунами. След този мач няма никакво съмнение, че докато той е част от отбора капитанската лента трябва да стои точно на неговата ръка. Въпреки че е чужденец и въпреки че е дошъл от другия край на света.
Обикновено славата и фенската любов обират нападателите, защото най-често те вкарат головете, те носят победите и логично тях ги помнят повече. А защитниците често остават в тяхната сянка. Цунами обаче, като истинско цунами, отнесе всички в дербито между Левски и ЦСКА-София, като превзе сърцето и на последния син фен.
Два бяха епизодите в този мач с негово участие, които трудно ще се забравят. Единият беше в края на първото полувреме. Тогава, когато се хвърли и спаси сигурен гол след като се оплете в мрежата, но не позволи заедно с него и топката да влети в нея. След почивката пък Фаетон преодоля почти целия отбор на Левски и точно когато нанесе завършващия удар, отнякъде се появи Цунами и предотврати гола и при второто чисто положение на ЦСКА-София.
Извън тези два епизода, бразилецът също бе невероятен. А публиката на Левски обича най-много такива играчи като него. Тези, които воюват на терена със същата страст, с която всеки фен би го направил. Тези, които са много щастливи, когато отборът бие и изживяват тежко всяка загуба. И обичат Левски, точно както и привържениците. Такива играчи не винаги са най-добрите в състава, не винаги и спортно-технически са най-силните. Но големият хъс, с който играят, ги прави специални. Подобен тип играч преди малко повече от 20 години беше един друг чужденец, който също беше защитник – Далибор Драгич. Босненският сърбин обичаше да казва, че е готов да умре за Левски на терена и дори съперникът от другия отбор да е брат му – няма да го пожали. Да, вероятно някой би казал за подобни думи „хайде стига – пресилено изхвърляне“. Но когато публиката се увери, че думите съвпадат с действията на терена, това се оценява много високо. Хората по трибуните няма как да бъдат излъгани. Такъв играч и толкова голям любимец допреди 7-8 години беше и Роман Прохазка. И съвсем заслужено.
Извън самите отигравання, Цунами се караше яростно на съотборниците си почти при всяка тяхна грешка, плака пред феновете и пя с тях след победата, за която изцеди и последните си сили. Всичко това не може да не се оцени високо от синята публика. А нейното доверие и нейната любов не се печелят лесно. Цунами обаче го направи по безапелационен начин. Той доказа, че не са верни някои приказки, че на Левски му липсва лидер. И напълно заслужено си спечели статут, ако не на легенда, то поне на много специален играч. Вече е две години и половина в отбора и качествата му се видяха отдавна. Както и хъсът, с който играе. Трябваше обаче да стане герой и в такъв мач, като съботния срещу ЦСКА-София. Той има и други победи над „червените“, най-важната от които бе финалът за Купата на България преди две години. И тогава, както и при другия успех, този с 2:0 за първенство пак през 2022-а, той сякаш нямаше толкова работа. Или по-точно съперникът не успя да му я създаде. След дербито отпреди три дни, обаче всичко е различно. И последните съмнения и колебания, които някой в синята общност е имал към него, би трябвало да са отпаднали. А публиката има вече своя нов любимец – капитанът, който със сигурност обича отбора не по-малко от доста други българи, носили екипа на клуба. Такива играчи са все по-голяма рядкост, но докато ги има публиката ще е щастлива и ще знае, че когато отиде на стадиона, ще има кого да гледа. А там, долу на терена, ще има поне един, на когото винаги ще му пука и ще воюва докрай – този с лентата на лявата ръка.
Той вече има български паспорт и след две години ще има право да играе и за националния отбор. И ако някога облече и националната фланелка е сигурно, че и за нея ще воюва повече от някои истински българи. Просто защото той по друг начин не може.
Здравко Гюров/ „Мач Телеграф“
