-
-
„Тръгнаха като аслани, върнаха се като…“ – всеки може да завърши изречението в кавичките. Лошото е, че за пореден път все на нас се случва. Така бе и в понеделник вечер на ултрамодерния „Пушкаш Арена“, където Унгария ни лепна тройка за едно полувреме. И добре, че спря през второто, защото можеше да ни преброи пак до 9, както го е правила през 1947 година.
Всъщност случилото се на националите, а и на векуващите ръководители в БФС, бе някак символично. Нямаше по-идеално място от това в центъра на Европа да ни лъснат срамотиите. И всички да се убедят, че пак сме с гол тумбак и с чифте пищови, заредени с хаотични патрони. Допреди месец президент и директор на федерация високопарно говореха, че целта ни е класиране за европейското първенство в Германия догодина. Даже дори и премии с играчите договаряха. Но в Будапеща видяха от първо лице отлично разликата между щракането с пръсти и работата. На всички нива – от ръководното тяло, през треньор и отбор – до последната резерва. Преди време бивш национален треньор, водил в много пъти по-силни футболисти от сегашните, в личен разговор бе заявил, че за нас всичко приключва още след пеенето на химните. Защото след това идва ритуалът с ръкостискането между играчите. И като това приключи, нашите играчи вече са пребледнели, тъй като значително отстъпват по физика на средноевропейските противници, да не говорим за големите. А след това на терена дори от невежите се вижда кой колко бързо и дълго може да тича, кой как взима решения, каква динамика поддържа и защо на нас все не ни се получава, когато опитаме да играем футбол, а не да сме опълченци.
В Будапеща се счупиха и последните останали криви огледала. Стадионът им стадион, какъвто у нас ще си гледаме само на картинка. Тук държавата късно се сети да строи съоръжения. Но за близо 20 години Боби Михайлов не намери и лостове да натисне там, където трябва, за да „имаме нещо за пред хората“. Но нямаме. Видяхме и с държавни пари как е – нали такива в Унгария се изсипват. Но там си имат не само „Пушкаш Арена“, а и куп клубни стадиони с такива пари. А тук 10 години се мъчим да завършим „Колежа“, толкова се влачи и прословутата зала в Бургас… Затова и логично бе камерите да показват премиера на Унгария Виктор Орбан, а Михайлов така и да не попадне в кадър. Той влиза в други – с микрофон в ръка и танцова стъпка. Директорът Георги Иванов постоянно говори за програми, като често сменя крайния срок за чаканите резултати. Маджарите не са играели на световно от 1986-а. Повече от 40 дини не бяха стъпвали на европейско. Но от 2008-а, макар и с помощта на държавата си, следват заложен план, който ги отведе на последните две континентални надпревари, сега са се устремили и към трета. Освен на спазването на програми, възходът им се дължи и на италиански наставник, който може да не е бил толкова именит, колкото нашия Младен Кръстаич. Но Марко Роси си спазва някакви негови норми. Докато сърбинът начело на трикольорите сам се простреля в крака. Като започнем с допотопната му тактика още срещу Черна гора, минем през изборите му на стартов състав за двете срещи и свършим с неговия план Б, обявен преди двубоя с Унгария. Нищо и половина, та и малко повече. В първата среща, в която трябваше да атакува, той заложи на левия фланг на дефанзивен халф (б.а. – Иван Йорданов), а срещу маджарите, където бе ясно, че ще се брани, пусна нападател (б.а. – Марин Петков)?! В състава му има най-много номинални крила, а системата му е без такива?! Няма нито един централен нападател, но действа в постройка с двама такива. Да не засягаме темата за неповикания дефанзивен халф Ивайло Чочев, който на ръст изглежда като исполин спрямо повечето в националния, а освен това е и голмайстор в родното първенство. Срещу Черна гора бяхме с трима разиграващи полузащитници в стартовата единайсеторка – Груев, Кръстев и Илиан Илиев. От тях само първият играеше с топката, другите имаха задача да чакат избити такива пред пеналта, след като кълбото преди това е изритано към Делев и Десподов…
За показаното на „Арена Пушкаш“ е излишно да се говори. Защото е обидно след разиграване от корнер, за което не си подготвен, половината отбор да бъде преодолян с индивидуален рейд, а след това съперник да влезе с топката във вратата. И това още в 7-ата минута (б.а. – по същото време Гибралтар удържаше Нидерландия 23 минути, а Азербайджан в продължение на З8 Швеция). Неприемливо е подобен пробив да има и при третото попадение, този път през центъра, и на нито един от четирима футболисти на България да не му дойде на акъл да направи тактическо нарушение, и за капак друг да асистира… Има ли смисъл от още подобни примери, плачещи за коментари? Да стигаме ли до физиката, динамиката, бързината при взимане на решения? Няма смисъл… Явно е излишно! Защото го правим дълги години, но тези, които са с власт във футбола ни, от 2005-а насам осигуряват лъскава екипировка, самолетни билети и луксозни хотели. А напоследък вече са корифеи и по съдебни дела.
Играта, стадионите? Тях ги гледаме от други. В случая бе Унгария. И добре, че в случая не се изправихме срещу Германия или Франция. Защото сигурно щяха да ни изстрелят в друга орбита.
Янаки Димитров/ „Тема спорт“
