-
-
Веселин Бранимиров гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Юноша е на Черно море, дебютира за “моряците” при легендата Божил Колев, но хората, които следят този спорт си го спомнят с екипа на Нефтохимик, където играе 10 сезона. С бургаския тим става втори в шампионата на страната и губи финал за купата на България. Има мачове в младежкия и мъжкия национален отбор. Още като действащ футболист разбира, че неговото бъдеще е свързано с треньорската професия.
Завършва образованието си в треньорската школа в Киев. Получава УЕФА Про лиценз, което го прави единственият българин с такава диплома от украинската столица. В момента е помощник-треньор на третия в класирането Зоря (Луганск).
– Веско, здравей! Приветстваме те с „добре дошъл“ в предаването „Код Спорт“! Караш последни дни в любимата ти Варна – в каква посока ще продължи треньорската ти кариера?
– Прибирам се в Украйна и започвам работа в стария си отбор Зоря (Луганск). Готвим се за предстоящия нов сезон. Отборът се намира в Запорожие и продължавам да си изпълнявам договора, който е за още две години.
– Отново ще работиш с Виктор Скрипник, така както беше и в Рига, и в Зоря (Луганск). Как се стигна до този тандем между вас?
– Да, това е интересна история. В един от моментите, когато бях без работа, се опитвах да намеря място, на което да отида на специализация из западните клубове. Не търсих да е в топ клуб, защото е малко нереално да се сравняваме с тях и да гоним висините, които те са постигнали. Избрах средноевропейски клуб. Имах възможност да отида във Вердер (Бремен) и да наблюдавам една седмица тренировките. Тогава треньор беше Александър Нури. Но човекът, който ми уреди този престой, ме запозна и с Виктор Скрипник. Стигна се до разговор между нас и в един по-нататъшен тандем. Вече беше приключил отношенията си с Вердер, почнахме да си комуникираме, излезе възможност да отидем в Рига. Аз отидох 20 дни преди него, а той в края на месеца, защото имаше да изпълнява задължения все още с Вердер (Бремен). Така стартирахме съвместното ни сътрудничество и работа. Веднага се сдобихме с резултат – станахме шампиони, въпреки че бяхме на второ място и изоставахме с 9 точки от първия, спечелихме купата на Латвия и направихме дубъл. Но постигнахме исторически успех за клуба, защото това беше първа шампионска титла и първа купа.
– И оттогава вече колко години сте заедно?
– Вече сме две години заедно. Това ни е втори отбор – Зоря (Луганск). Интересното е, че засега тандемът ни работи успешно. Тази година също постигнахме успех за Зоря, като завършихме на трето място след двата гранда в Украйна – Шахтьор и Динамо. Класирахме отбора директно в групите на Лига Европа. Това се счита за успех, защото е и финансова помощ за клуба, на който не му е чуждо участието в групите на Лига Европа.
– Запознат си в детайли с футбола в България, Латвия, Грузия и Украйна – къде според теб се работи най-професионално и защо?
– За мен най-професионално се работи в Украйна. Първо инфраструктурата на клубовете е добре развита. Това, което преди много години Динамо (Киев) е поставил като стандарт на организация, не само като материална база, а и като човешки ресурс и структура в самия клуб, там не се пестят сили и средства да има хора в клуба, които да работят за футбола. Не един човек да изпълнява няколко длъжности едновременно и да се размиват нещата, а всеки строго определено да си отговаря за неговата си дейност. Футболът в Украйна успява да е на такова високо ниво и заради отношението на самите футболисти към своята работа. От всички държави, които изброихме, най-професионално отношение към спорта, към тренировката, към футбола е от страна на украинските футболисти. Изключително са сериозни, раздават се на 100% ежедневно в работата си, изключително уважение цари между тях, треньорите и ръководителите. За мен това е ключово за успеха.
– Какъв е коментарът ти за нивото на българското първенство? Докога ще продължи надбягването с един кон?
– Този един кон много отдавна разбра какъв е правилният път – трябва да се създаде инфраструктура, организационно ниво, както в самия клуб, така и в човешкия ресурс, който управлява този клуб. Клубовете наистина трябва да се замислят, да не пестят средства за това нещо, да няма един човек, който прави няколко неща. Много е важно всеки да си отговаря професионално за своята работа, за да може да се развива клубът. Селекционната политика, клубната политика е изключително важна. Давам един прост пример със Славия – харесвам Славия, че има клубна политика да участват само българи и да налагат млади играчи. Например Лудогорец търси техничния футбол. Това си е вид клубна политика.
– Левски и ЦСКА какво търсят?
– Не знам, не мога да разбера все още. В годините това непременно спечелване на някакви титли и на някакви купи, мисля, че оказва много лошо влияние на самото развитие на тези клубове. Това изключително текучество на толкова много футболисти попречи много на тези два клуба. Наистина им е болно, че не могат да се преборят с Лудогорец, но трябва да вземат пример от тях.
– Работихте с Ники Костов в Левски през 2011 г. Защо се стигна до тази ситуация при „сините“ сега клубът да е ръба на оцеляването?
– Мога да говоря за времето, когато бяхме там. Тогава Тодор Батков беше президент. Що-годе тогава нещата бяха нормални и от финансово естество, и от това, че ни осигуриха идеални условия да проведем лагери. Тогава играха доста добри български футболисти в отбора. Сега като че ли тях ги няма, намират се по другите тимове. А може би трябва повече на тях да се заложи и на някой и друг добър чужденец. Мисля, че селекционната политика не е правилна, щом толкова много футболисти са преминали през този отбор и няма трайна следа от нито един от тях. Смятам, че трябва да се замислят над това.
– Защо не успя мисията ви на „Герена“? Имаше ли хора, които ви пречеха?
– Не, не мога да кажа. Спомням си само приятни моменти, които сме имали в Левски. Наистина не успяхме поради причината, че там просто има напрежение, искат се моментни резултати и е нормално за този клуб. Но малко време работихме, за да можем да покажем нещо. Беше едно решение на Ники Костов след един злополучен за нас домакински мач срещу Миньор (Перник), който загубихме. Това беше неприемливо за всички. Лошото е, че в годините много други хора изгоряха така и не им се даде шанс.
– Как гледаш на привличането на чужденци от страна на българските клубове? Спира ли това развитието на младите футболисти?
– Мисля, че да. В България има много талантливи млади играчи, но много късно започва да им се дава шанс. Пресен пример е Мартин Минчев от Черно море, на който на 17 години започнаха да му дават шанс. Наистина имаше периоди, в които не успяваше да вкара голове по 10-15 мача, въпреки че играе на позицията нападател. Но на Илиан Илиев му прави чест, че продължаваше да му се доверява и неслучайно се стигна до този трансфер в един средноевропейски отбор. Не казвам гранд, но за нас е много трудно.
– Има ли повод за оптимизъм в представянето на националния отбор? Предстоят ни срещи в Лигата на нациите, бараж за европейско първенство срещу Унгария…
– Всички имаме надеждата, че националният отбор ще се представи добре. Мисля, че настоящият треньор Георги Дерменджиев ще направи най-доброто за националния отбор, ще обедини тези момчета, ще подбере най-доброто и ще има някакъв светъл лъч, но не трябва да имаме свръх очаквания към него. По мое лично мнение нашето първенство трябва да стане такъв тип, че да се дава шанс на младите български футболисти много по-рано да започнат да играят. Мога да приведа един пример – преди време бях в Аржентина и Бразилия, пратен от Ники Костов, по времето, когато работихме в Металург (Донецк). Пристигаме там и искахме да наблюдаваме аржентински футболисти, казваме си критериите на разни агенти, които ни посрещнаха там. Казахме, че искаме млади футболисти. Те питат – колко млади? И аз казвам – на 21-22 години. Отговориха ми, че това не са млади футболисти, при тях футболистът започва да играе на 16-17 години, изиграва три сезона в мъжкия футбол и вече е готов за трансфер в Европа или в някой по-голям клуб в Южна Америка.
– Сега да поговорим и за кариерата ти на футболист – защо избра футбола? Защо облече екипа на Черно море, а не на Спартак например?
– Много исках да тренирам футбол. Моят баща е от Спартак (Варна). Помня, че бях втори клас и вкъщи бяха дошли двама треньори от Спартак да ме приемат в отбора да тренирам. Те дойдоха, говориха ми нещо, обещаваха ми, но така и не се случи това нещо. В последствие започнах да тренирам в Черно море. Това е отборът в квартала, в който съм израснал – квартал „Чайка“ във Варна. В последствие обаче разбрах, че сме били по райони, т.е. кой където живее е било приоритет да започне в този клуб. Започнах като всички деца, бях вече трети клас. Черно море е отборът на сърцето ми! Израснах там, живеех на 100 метра от бившия стадион „Юрий Гагарин“, живея на не повече от километър от стадион „Тича“.
– Баща ти как реагира на това „предателство“?
– Лека-полека се претопи, стана и той от Черно море. Благодаря и на моя дядо, който тогава беше срещнал първия ми треньор Атанас Аврамов, с прякор Кафето. Много варненски футболисти са преминали през него. Той го е срещнал в тролея и му казал, че внукът му иска да тренира футбол. Да идва! Тогава аз отидох, бяхме група от 45-50 деца, гонехме топката в зала „Черно море“ и никога няма да забравя неговите думи как той ни караше да се гордеем, че сме в такава зала като новооткритата „Черно море“, беше 1982-1983 г. Каза: „Момчета, гордейте се! Такава зала нямат и в родината на футбола!“
– Спомняш ли си дебюта в мъжкия футбол? Кой ти даде шанс?
– Да, разбира се, че си го спомням. Даде ми шанс Божил Колев – легендата на варненския футбол, Футболист на XX век за Варна. Аз бях на 17 години и загрявах за първия мач от първенството ни в старша възраст. Мисля, че играехме срещу Доростол (Силистра). Вече провеждах загрявката на 15-ата минута, когато треньорът ме извика и каза: „Събличай се, няма да участваш в мача. Тръгваш с отбора за Видин.“ Тогава Черно море беше в „Б“ група и се качих на автобуса. Да ви кажа честно, не очаквах, че ще започна като титуляр, но имаше кадрови проблеми в отбора. Така дебютирах за Черно море срещу Бдин (Видин). Злощастно загубихме с 0:2. Но след този двубой изиграх 12-13 последователни мача за първия отбор и в този сезон влязохме в „А“ група.
– След Черно море премина в Нефтохимик, където изигра 10 сезона в елита – как се стигна до трансфера ти?
– След като вече бях изиграл три сезона в Черно море, имаше интерес от страна на Нефтохимик. Идваха на няколко мача и тогавашният президент Атанас Атанасов-Кеби ми беше споменал, че ще ме гледат хора от Нефтохимик. По това време получих и повиквателна за младежкия национален отбор. Поканиха ме да отида на проби в Нефтохимик. Започнах лагер с тях, но се контузих на третия или четвъртия ден и нямах възможност пълноценно да изкарам лагера. Бяхме на лагер в Сандански и Димитър Димитров-Херо беше старши треньор на отбора. Но не участвах в тренировъчния процес през цялото време. В предпоследния ден мисля, че играехме срещу Динамо (Москва), които по това време идваха на лагер в Сандански. Докторът дойде и ми каза: „Виж какво, моето момче, не знам колко те боли крака и колко не те боли, обаче трябва да влезеш и да покажеш. Или оставаш, или не оставаш в този отбор.“ Посъбрах се и изиграх един страхотен мач срещу Динамо (Москва), след което си спечелих оставането в Нефтохимик. Така тръгна моята 10-годишна история в този клуб.
– По онова време президент на „нафтата“ беше Христо Порточанов – имаше ли проблеми с един от най-строгите шефове в родния футбол?
– Не мога да кажа, че съм имал проблеми с него. Той наистина беше строг, но беше и справедлив, а и държеше много за нас. Сега вече, като съм от другата страна, разбирам, че този човек, когато ни поставяше по-високи цени и цели, е държал да не сме футболисти-еднодневки, а всеки един от нас наистина да има добра цена и ако наистина го иска някой клуб, да го иска истински, а не просто да е в сферата на разговорите. Имаше интересни глоби по негово време – за излязъл чим от терена и който не го е поставил, получава глоба. Караше ни да се грижим за инвентара, за съблекалните, за терена, за всичко, но пък когато печелихме, бяхме възнаградени подобаващо.
– Знаеш ли, че вече е издигната кандидатурата му за президент на БФС? Как гледаш на една такава възможност – Христо Порточанов – президент?
– Да, чух това нещо. Единственото нещо, което може би ще му попречи е, че от доста време не е бил . Той че си е успешен ръководител и футболен човек, това е факт. Аз лично му пожелавам успех! Такъв човек с твърда ръка би бил нужен, но трябва да се обгради с наистина знаещи и можещи специалисти.
– С Димитър Димитров как се работи? Един доста импулсивен човек, а ти си доста спокоен…
– Той е един страхотен специалист, но наистина на моменти изтърваваше нервите си. Това си е неговият начин и в годините срещнах много такива треньори, които така управляват тренировъчния процес, мачовете и т.н. Това е до характера на човека, но аз мисля, че той се промени много и стана вече много по-спокоен. Когато отидох в Нефтохимик, той нямаше и 40 години, кръвта му кипеше. Лесно се работи.
– Игра в Казахстан, в състава на Тобол. Преди 15 години това се приемаше за доста екзотична дестинация. Кое те накара да заминеш за азиатския континент?
– Тогава бях на 30 години и си бях поставил за цел да изляза навън да поиграя в чужбина. Не ми отдаде възможност в предните години да стане това нещо. Съвпадна с времето, когато затегнаха квотата на чужденците извън Европейския съюз и стана много трудно да се пробие в някакъв западноевропейски клуб. Започнаха да се отварят държави като Казахстан за нас. Пътя го прокара Станимир Димитров, който шест месеца преди мен замина за Тобол и остави отлични впечатления в клуба. След това се осъществи и моят трансфер, но за мое нещастие се контузих и изиграх само 5 мача. Не можах да продължа и да си изпълня договора докрай.
– Лесен ли беше за теб преходът от футболист към треньор? Колко трудна за прекрачване е тази линия?
– За мен е бил лесен, защото през цялото време съм знаел, че свърша ли, най-вероятно ще започна да се занимавам с треньорство. Идва от факта, че още 21-22-годишен по времето на Димитър Димитров, когато провеждаше тренировките, съм си записвал абсолютно всичко, което сме тренирали. Това е показвало, че имам интерес към това нещо, мислил съм за него. Обичам да се подготвям за нещата. В последствие и с Георги Василев, и с други треньори, през които съм преминал, винаги съм записвал какво сме тренирали. Но същинските знания вече ги получих в самата работа. Използвал съм много техни тренировки, способи за развитие на играчи. Не ми е било трудно, но съм упорит човек и следвам стъпка по стъпка нещата. Изкарах всички треньорски лицензи – започнах в България, пък ги завърших в Украйна. От 6-7 години притежавам и най-високия – Про, който придобих в Киев. Не ме допуснаха тук, въпреки че вече работех навън. В България нямах необходимия стаж и завърших там – и А лиценз, и Про лиценз.
– Какво се случи на втория ден в школата на Черно море, когато пое юношите на родния ти клуб? Това доколко повлия на кариерата ти?
– Неприятен момент. Това беше първият ми отбор след приключване на футбола. Като се прибрах във Варна, от Черно море ми подадоха ръка и ми предложиха да поема 19-годишните юноши на клуба. Но се случиха много неприятни неща в рамките на тези два дни. На първия ден на двустранната игра едно момче си счупи носа. На следващия ден на тренировката стана някакво течение в съблекалнята и падна едно стъкло върху крака на едно момче. След това излязохме и гръм удари целия отбор на терена. Едното от момчетата беше в много тежко състояние много дни. Това нещо повлия и ми показа, че трябваше да спра. Доста тежко го преживях. Помолих ръководството, че не мога да продължа. Със сигурност съм ги подвел за това, че толкова бързо съм си променил решението, но не можех да продължа в този момент. Бях си казал повече да не се занимавам с треньорство и с футбол. Изминаха две години, като че ли това нещо поотмина, поизлекувах се и чак тогава започнах да се занимавам с треньорство.
– С какво би заменил Варна?
– С нищо не бих я заменил. Варна е моето притегателно място, въпреки че съм навън. В годините, когато съм в чужбина и работя, много пъти си представям моя роден град, любимите места, които обичам да посещавам. Това е градът, в който искам да живея. Не искам да оставам да живея никъде другаде по света. Това е моето място.
– Не е тайна, че футболистите често пробвате да се включите в разни бизнеси. Ти направи ли опит и оказа ли се той успешен?
– Аз също имах такъв опит. С един мой приятел имахме малки закусвални. Стигнахме дотам, че открихме 10 такива магазина във Варна. Това съвпадна с моето начало като треньор в Черно море. Мисля, че беше доста успешен като начало, но просто му премина модата и постепенно затихна. Следващата ни бизнес стъпка беше производство на сладолед. Бяхме около две седмици в Италия да се подготвим, да изучим тънкостите на занаята. И наистина правехме италиански занаятчийски сладолед. Имахме си в Аквапарка в „Златни пясъци“ наше кафе, където го произвеждахме. Беше интересно с този бизнес, но се оказа сезонен. Не бяхме пресметнали, че е бизнес само за три месеца. Общо взето научих си уроците и се върнах на това, че футболът е моя живот, трябва да се занимавам с него и мога да бъда полезен в него.
– Нещо за финал?
– Искам да пожелая на зрителите на предаването „Код Спорт“ да са здрави! Да пожелая на футболните шефове в България да дават повече шанс на български футболисти и особено на български треньори. Да не се страхуват да дават шанс на млади български играчи. Ще прегорят 2-3 мача, ще го преминат това нещо и ще докажат, че заслужават своето място във футбола. Трябва повече да се вярва и да се дава шанс на младите!
