-
-
Треньорът Ясен Петров даде интервю пред „Тема Спорт“, в което засегна злободневни въпроси, касаещи както клубния ни футбол, така и националния отбор. Пловдивският Джанини следи процесите и очаква интересни предложения за работа.
Г-н Петров, не ви ли сърбят ръцете за работа, вече доста време сте без отбор?
-Да, от доста време не съм водил отбор. Единият вариант бе за Китай, но видяхте какви бяха нещата там през последните девет месеца, а другият бе за България. Реално тук имах едно-единствено обаждане. В този момент мога да кажа, че съм доволен от гледна точка на това, че успях да бъда повече време с моето семейство. Близо четири месеца по време на пандемията бяхме заедно. За мен бе много готино, защото опознах малко повече децата ми, тъй като вече пораснаха. Иначе имам глад за работа, но не на всяка цена.
Защо не се търсят български треньори в Западна Европа?
– Много трудно е, няма къде да се търсят. Светъл лъч е, че имаме два отбора в групите на Лига Европа. Това е нашата реклама, но оттам нататък -представянето на националния отбор…
Защо в България стават толкова често треньорски смени? Собствениците на клубовете нямат търпение ли, вече бройката на рокадите не може да се хване?
– Няма как един треньор да постигне успех, ако няма търпение към него. Виждам, че към чужденците имат, но се надявам в живота си да видя как има такова и към българските.
Това ли е една от причините да сте по-резервиран към евентуална работа в България?
– Не, винаги бих работил в България. Но истината е, че искам да направя още една крачка напред. Такъв човек съм, че желанието ми е всяка следващата стъпка в моята кариера да не бъде назад, а напред. В България също искам да я направя, но желанието ми е да видя добър проект и подкрепа. Когато това се случи, ще го направя. Правил съм грешки и се уча от тях. Искам предизвикателство. Нека да ми е трудно, аз не искам да ми е лесно. Да знам, че ще ми заеме цялото съзнание и че ще си хвърля цялата енергия. В момента съм в разцвета на силите си като треньор. Вече имам богат опит зад гърба си. Няма такъв човек, който да каже, че знае всичко, но мога да заявя, че знам много.
Работи ли ви се в национален отбор? Или смятате, че още ви е рано?
– Ако бъда честен, имах няколко запитвания и можеше да поема национален отбор. Тази работа е много интересна, но е много различна. Всяко едно добро предизвикателство е интересно за мен. Но въпросът е да е крачка напред.
В световен мащаб кой ви е любимият треньор – като характер, работа, начин на взимане на решения, цялостна кариера?
– Успях да се докосна до много добри треньори. За мен един от най-големите е Луис Фелипе Сколари, който е постигнал доста. В Китай успях да се изправя срещу Фабио Капело, Фабио Канаваро и Свен Горан Ериксон. Никога не ми е било за цел да казвам каква работа съм свършил и срещу кой съм се изправял. В Китай бе много тежко и ако мога чрез вас да благодаря на целия екип и всички, с които съм работил там, защото знаят колко е трудно. Много хора в България си мислят, че е леко. Искам някой да се опита пет години да изкара в Китай и да разбере, че нещата наистина са много тежки. В Китай, както и в Казахстан, благодарение на други наши треньори, имиджът ни е много висок. Надявам се и в други държави, където наши треньори са били, да бъде така. Не е лесно, но явно оттук нататък нещата ще вървят така, че да сме на Изток. Защото на Запад съм много резервиран, че наши треньори ще отидат. Надявам се Станимир Стоилов, който си изгради много добро име, да поеме такъв отбор. Както и Илия Груев, който е помощник-треньор във Вердер Бремен… Дано нещо се случи и някой да отвори вратичка, защото ние трябва да си помагаме – всеки един на другия, защото не сме по-лоши от нито един чужд треньор. Да не изброявам съседните ни страни, но те си помагат и успяват, защото са задружни. Трябва да разберем, че един ден трябва да сме такива. Всички заедно и който на когото може – да помогне.
Да се върнем в България. Как се стигна до това, че в момента начело на Лудогорец и на двата пловдивски тима са временни треньори, а в Левски и ЦСКА заложиха на чужденци?
– Това са решения на собствениците. Дори не знам как да го коментирам. Когато отида някъде, ако мога да взема български футболист – бих го взел, който да отговаря на критериите, защото има стандарт – там се взимат само национални състезатели
или да си на топниво. Но в моя щаб са влизали само български треньори. Това е моят избор. Собствениците решават и те могат да сметнат за добре, че някакъв чужденец ще им свърши много по-добра работа от родните наставници, сигурно е по-добър от нас… Не искам да обидя нито един от чуждестранните треньори, защото те са ми колеги, работят и постигат успехи в България. Това е действителността.
Монополът на Лудогорец понижава ли интереса към българското първенство като цяло заради това, че толкова години поред е шампион?
– Много искам да има конкуренция на Лудогорец, защото Левски и ЦСКА са били двата отбора, които винаги са се борили за шампионска титла. В момента разградчани доминират от изключително дълго време и всичко, което се случва в тези два тима, да няма конкурент на Лудогорец. А трябва да кажем, че в момента на втората позиция е Локомотив Пловдив. Това е целият проблем, а разградчани доминират, и то по изключително елегантен начин. Дори някъде да закъса, Лудогорец доминира. Това не е техен проблем, а на останалите отбори.
Форматът на първенството трябва ли да остане такъв, или е нужно да се промени, за да стане по-интересно, да се подобри целият продукт?
– Мисля, че форматът на първенството трябва да се върне такъв, какъвто бе преди. За мен сегашният е проба, един експеримент.
Доколко футболът е интересен в условията на пандемията – без публика на трибуните?
– Безинтересен е. На мен ми е интересно да наблюдавам мачове по телевизията, но го няма чарът. Стана футболът на изненадите – има много такива. Не е играта, която аз обичам за съжаление, но това са условията, в които в момента живеем.
Има ли надежда за националния отбор? Къде е заровен ключът от бараката?
– С огромна лекота приемаме вече, че всички ще ни победят, няма болка… Това е цялата история, което аз лично не мога да приема. Боли ме, че няма болка! Представителният отбор, той трябва да бъде гордост на нацията… Причините не искам да ги обяснявам и казвам, защото не ги знам, а само наблюдавам. Но това, от което най-много ме боли, е, че няма болка. Приемаме, че просто ще загубим. Казвам това, което чувствам. Много съм искрен в момента.
Ако се намерят пари и се построят четири-пет стадиона, ще се вдигне ли качеството на футбола?
– За мен нещата тръгват от там. Първо трябва да се построи инфраструктура. Всичко тръгва от държавата, футболът трябва да е държавна политика. Ако успеят да се построят, предполагам, че нещата ще тръгнат към по-добро. Но не виждам как ще се започне. От година и три месеца съм в Пловдив и всеки ден съм на стадион „Пловдив“ и виждам как се руши, както и останалите стадиони. Горе-долу „Лаута“ прилича на нещо, но оттам нататък… Виждам „Христо Ботев“, „Спартак“, те са от времето на комунизма и не виждам някакъв напредък. Как да станат нещата? Не виждам позитивно от гледна точка да се инвестира в спорта. А в него трябват много малко неща и първото е инфраструктура. По време на пандемия да го говоря е малко кощунство, защото знам, че средствата са оскъдни.
