-
-
Велислав Вуцов навършва 50 години утре – 19 юли. В тази връзка БЛИЦ СПОРТ го потърси за интервю. Вили беше изключително откровен – както на футболни, така и най-вече на лични теми. Ето как протече разговорът ни….
– Вили, ставаш на 50. Усещаш ли тежестта на годините?
– Какво значи тежест? Не! Не се чувствам никак стар, а даже по-млад. Имам предвид и физически, и психически. Но все пак, като се обърнеш назад и видиш, че
вече си на 50,
е стряскащо,
признавам си
Не са 30 или 35, а цели 50 години. Сега разбираш, че по-голямата и по-хубавата част от живота ти си е отишла. И няма връщане назад…
– Като си направиш равносметка и теглиш чертата, каква оценка си поставяш по шестобалната система първо във футбола, а после и в живота?
– Мисля, че ми е рано за равносметки и за оценки по шестобални или десетобални системни. Но ако трябва да съм откровен, не съм удовлетворен напълно от постигнатото нито във футбола, нито в живота. Ако можех да се върна, бих поправил някои неща, но няма как.
– Често пъти ли са ти забивали нож в гърба и имаш ли сили да прощаваш?
– А, много пъти са го правили, много! Почти винаги обаче съм прощавал, а може би не е трябвало да го правя толкова често…
– В какво вярваш?
– Вярвам в добротата, но тя взе да поизчезва. За жалост в нашата действителност доброто вече не побеждава във вечната си битка със злото. Преди време хората бяха по-добри, по-честни. Сега има повече злоба и омраза. Вероятно защото времената станаха по-трудни. Това ми натежава…
– Кои черти от човешкия характер могат да те извадят от равновесие?
– Най-много мразя предателите. Това е най-лошото нещо в човешките отношения. Думата „приятел“ изчезна. Майка, баща, братя, сестри не можеш да избираш, но приятелите трябва да ги избираш. Преди имах много приятели, които обаче ми останаха като познати. Те изчезнаха. Изпариха се. Някак си те се промениха. Искреността също изчезна. Аз ли съм бил наивен, не знам…
-Какво ти попречи да успееш като футболист?
-Травмите. Постоянните контузии. Те ме пречупиха. Тъкмо навлизах във форма и хоп – контузия и аут за три-четири месеца. Аз изкарах много тежки контузии. Връзките ми на двата крака, глезените, рамо вадих, абе изобщо цялото тяло. Скъсах предна и задна връзка и на 32-години сложих край на кариерата си. Претърпях доста операции. Има един случай, който ми попречи да отида в световноизвестен клуб, но този път причината не беше контузия. Бях на 23 години и играех в Славия, където баща ми беше треньор. Дойде един представител на въпросния отбор да гледа друг футболист, но хареса мен. Баща ми обаче индиректно ме спря и аз така и не заминах.
А ставаше въпрос
за Аякс. Да, точно
така – за Аякс…
Не мога да му се сърдя, но смятам, че изпуснах чудесен шанс да се реализирам в такъв популярен тим. Впоследствие играх в Алавес и Санкт Пьолтен. В Испания изкарах 9 месеца, хората бяха доволни от мен, предложиха ми нов договор, но отборът изпадна в трета дивизия, където нямаше право да играят чужденци. Карал съм проби в Германия. С Кирил Вангелов бяхме във Валдхоф, където треньор беше Клаус Топмьолер. Той ни одобри, но не се разбрахме за финансовите условия и се прибрахме в България. Знаеш ли, това, че не се реализирах като футболист в чужбина, ми тежи и до днес…
– После, когато тръгваше в треньорския занаят, те наричаха Сина на Вуцов. След това обаче като че ли успя да се отърсиш от това прозвище.
– Това прозвище ми донесе в началото позитиви, но след това много негативи. Така е и до днес. Осанката на Иван Вуцов е като сянка над мен. Но аз не мога да обвинявам баща си.
– Не си държиш никога езика зад зъбите при съдийските грешки? Кой е най-големият техен гаф, който никога няма да забравиш?
– О,о, навлизаме в много дълга тема. Бил съм на моменти доста краен със съдиите, признавам си. Истината е, че много повече преживявах нещата и доста прегарях. А просто трябваше да бъда по-търпелив и по-кротък. Но е късно да се преобразя, признавам си. Късно е…. Във времето разбрах, че съдията също е човек и също греши. Както аз като треньор, така и футболистите на терена сме допускали гафове, така и те. Но има и нещо друго – съдиите допускат умишлени и неумишлени грешки. Разбираш какво имам предвид, нали? Днес вече има камери, доста повторения и те по-трудно могат да позволят да бъдат притискани и да са зависими от този или онзи футболен шеф. Истината е, че навремето реферите бяха по-добри и по-можещи от сегашните, но бяха и по-склонни да правят умишлени грешки.
– Какво е за теб Левски – болка или радост? И защо?
– И двете. Левски е в душата и в сърцето ми. Това ще е завинаги. Защо ли? Защото аз съм закърмен левскар. Моят пъп е хвърлен на Герена. Отраснал съм на 200 метра от стадиона.
– Онова отпадане от БАТЕ Борисов ли ти попречи да се наложиш като треньор на „Герена”?
– Имах две мечти – да успея в Левски и като футболист, и като треньор. Те, за съжаление, не се сбъднаха.
А числото 13 ми
носеше нещастие
през 2008 година
На 13 август след мача с БАТЕ в София напуснах треньорския пост на „Герена”, на 13 септември имах огромен личен проблем, а на 13 октомври официално се разделих с Левски. Просто чак тогава беше прекратен договорът ми. Това са три случая с числото 13. А тогава имаше и три дузпи, които пречупиха и мен, и отбора. Първо изпуснахме от бялата точка в мач за първенство срещу Вихрен, после и срещу Вердер, макар че беше контрола, и накрая срещу БАТЕ. Виж какво ще ти кажа. Тогава имахме добър отбор. Направихме отлична селекция. Но се случи така, че аз си тръгнах, Емил Велев седна на моето място и със същия този състав през пролетта на 2009 година стана шампион. Каквото било – било… Аз за Тодор Батков лоша дума няма да кажа, защото други му шушукаха, други го побутваха да ме бутне мене. Той е последният успял човек в Левски. Това е самата истина – последният успял в моя любим клуб.
– Ако срещнеш на улицата Наско Сираков, какво ще му кажеш?
– (смее се) Ха, та аз го виждам редовно! Пием си кафето. Ще издам една тайна. Когато Батков ме назначи за треньор през май 2008 година, нямаше спортен директор в Левски. Разбрахме се когато свършат двата мача и приключи първенството, тогава да се мисли кой ще е спортен директор. Аз предложих на Тодор да върне Сираков. За мен нямаше по-добър вариант за тандем Сираков-Вуцов. Батков обаче беше категоричен, че няма това как да се случи. Беше категоричен да забравя за Наско, който е най-успелият на директорския пост на „Герена”. Мечтата ми е да работя с него. Той разбира от футбол, от организация. Ще бъдем чудесен дует, но дали ще се случи някога в някой ден, никой не знае…
– Неведнъж си атакувал словесно ЦСКА. Всичко това плод на емоцията ли е или просто мразиш „червените”?
– Аз съм от хората, които уважават традицията и събитията. ЦСКА е безспорен фактор, без който българският футбол не може. Не може Левски да стане шампион, без да е бил ЦСКА, нали? Няма да е сладко! Така че – нищо против „червените”. Има у мен спортна злоба срещу тях, но не и омраза. В никакъв случай!
– Футболистите в повечето клубове често пъти се оплакват от забавени пари. Ти често ли си бил излъгван от босовете за заплати и премии?
– О, много пъти. Това е тежка тема за разговор. Имало е случай по 6-7 месеца не съм получавал пари, но, честно казано, не ми е тежало кой знае колко, защото финансово бях добре. Като взема 2-3 заплати, не се е налагало да гладувам. Но знаех едно нещо – събота идва поредният мач, никой не го интересува взел ли си заплата, ял ли си. Трябва да спечелиш, а такива оправдания като липса на пари не важат. Знаеш ли колко пъти ми се е налагало да разубеждавам футболистите да играят, а не да се бунтуват, да спрат тренировки и да си тръгнат. В подобни моменти е необходимо треньорът да е преди всичко психолог. Не е лесна работа, повярвай ми! Сега се сещам за Илия Павлов и за Черно море.
Илия, лека му пръст,
беше уникален човек
и шеф. Но когато го убиха през март 2003 година, всичко се преобърна с главата надолу. Останахме месеци наред без пари, а в същото време играехме отлично и даже победихме ЦСКА с 2:1 на „Армията”. Същият този ЦСКА, който тогава стана шампион, го надвихме на собствения му стадион. После отборът ни беше разпродаден и изоставен. И така не си получихме заплатите, защото Илия вече го нямаше, а неговите наследници си тръгнаха от Черно море. Имал съм подобен тежък случай и в Спартак (Плевен), но там, след няколко месечна суша, ни изплатиха най-накрая парите. Случи се точно на Нова година. Гледам сега и слушам какви ги приказва Крушарски. Ами не му прави чест да твърди, че играчите трябвало да си плащат сами, за да играят при него. Смешна работа! Ако не можеш да издържаш клуба, тръгвай си! Смятам, че Мартин Камбуров е напълно прав и го подкрепям. Не може легенда като него да се раздели по този начин от отбора, в който е дал всичко от себе си!
– Разкажи ни нещо повече за тримата ти синове Иван, Петър и Светослав.
– С големия не съм в добри отношения. Иван е на 23 години, завърши висше образование и живее във Варна. Ама какво работи в момента, не знам, защото нито се чуваме, нито се виждаме. Беше до 2012 година до мен, когато завърши Немската гимназия. После ме изостави и днес нямаме никаква връзка… Това е най-голямата ми болка. Най-голямата! Децата са всичко за мен, всичко. Те са нещо повече от любов, те са всичко на този свят за мен. На мен ми тежи, че така се развиха отношенията ми с Иван… (въздиша)… Вторият ми син – Петър, който на 7 август ще стане на 17 години, беше първо при майка си след развода, после при мен, след това пак се върна при нея. И от него съм огорчен, макар и не до такава степен, като все пак двамата се чуваме за разлика от Иван. Петър в момента е в Черно море и мисля, че може да постигне много на терена.
Светослав, най-малкият, е на 15 години и живее с мен. Той е най-голямата ми радост. Беше защитник, сега е вратар. Реших да го откажа от този пост, но беше категоричен. За моя изненада върви добре. Прави голямо израстване. Това показва, че има талант, но трябва да го развие. Трябва много работа… Знаеш ли, постоянно мисля и разсъждавам за отношенията ми спрямо моите деца. За себе си аз съм убеден, че не съм лош баща. Дано и те да мислят така.
– Бившата ти съпруга Светлана ли е най-голямата ти болка?
– Боли ме, боли ме, че
създадохме три деца,
но този пусти развод
оказа негативно влияние върху тях. В нашия брак допуснахме грешки, аз също имам вина, факт е. Но категорично не исках да се развеждаме! Категорично! Тя настоя, тя пое инициативата да се разделим. Аз бях готов на компромиси в името на децата, защото вече бях става свидетел на такъв тежък момент. Мама и татко се разведоха, когато бях на 10 години. Това беше дълга раздяла и знам какво съм преживял. И не исках това да преживяват и моите деца, но се случи…
-Има ли жена до теб в момента?
-Не, няма. Не че не съм искал, но не се е появил такъв човек. А може би аз не търся след всичко това, което се случи…. Ожених се за пет дни, а после пет години се развеждах. Истински кошмар. Втори път няма да си позволя такова нещо! Просто няма как да се случи!
– Липсва ли ти треньорския стол и дали скоро ще се завърнеш на него?
– Много ми липсва, не отричам! Искам да се върна, чакам, но не на всяка цена. Сега съм с по-добри знания отпреди 2-3 години и съм наясно какво мога и как да реализирам идеите си… Аз ще ти кажа какъв проблем има в българския футбол в момента. Най-водещите треньори, в това число слагам и себе си, колкото и нескромно да звучи, не са на работа у нас. Те или са в чужбина, или са на улицата. Няма смисъл да изброявам имена – Херо, Мъри, Стойчо, Ясен, Сашо Станков и още, и още, да не пропусна някого. Много са. Тук у нас се залага напоследък на по-младите треньори. Лошо няма. Те обаче са по-евтини и по-послушни, а това е изгодно на шефовете им. По-лесно ще изпълняват заръките, спуснати им отгоре. А един добър и опитен треньор това няма да го допусне. Лошото е, че треньорската професия у нас е унищожава с всяка изминала година. И че се раздава наляво и надясно Про лиценз, това също спомага за съсипването на занаята. Вижте само – 14 отбора има в Първа лига, а треньорите с Про лиценз са общо 140!
-Говорихме за личния ти живот, за футбола, но накрая да те попитам за спортна журналистика – какво е мнението ти за нея в момента?
– Може ли да бъда откровен. Така, както е тръгнало интервюто…
-Разбира се, бъди откровен.
– Ами днес е по-зле отпреди. Преди години спортните журналисти
бяха малко, но с
огромно качество
Те залагаха наистина на спорта, на анализа, на коментара, на статистиката, на фактите, сравненията. Днес се търсят главно жълтениите. Да, разбирам, жълтите неща се четат повече – неоспорим факт, но… Днес е пълно със спортни журналисти – ами само виж колко сайта не извъдиха, но повечето от тях не са на нужното ниво. Мисля, че и нивото на анализа в уважаваните от мен „Диеми” е спаднало в последно време. Но спирам дотук. Нека завършим позитивно, че май доста нетагивизъм имаше в разговора ни! Нека си пожелаем и футболът ни, и спортната журналистика да имат по-добри времена! Аз го искам искрено и от сърце.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
