-
-
Албан Буши, един от най-добрите чужденци, играли в родното първенство, говори ексклузивно за предаването „Код Спорт по ТВ+. Албанците са известни като едни от най-лудите глави на Балканите. А в България все още помнят добре един истински орел с футболни обувки. Бившият нападател на Литекс действаше като истински воин по терена, а и не само там. Във футбола ни още коментират как е дръзнал да скочи на бой дори на респектиращия футболистите си Димитър Димитров – Херо. Но накрая неговият клуб прибра 1 милион марки от Истанбулспор. В Литекс го купиха от гръцкия Аполон само за 100 хиляди долара, а впоследствие го продадоха десетократно повече на Истанбулспор. Преди това той триумфира два пъти с шампионската титла на България и изигра 67 мача, като отбеляза 13 гола за Албания. Неслучайно днес в местната федерация неговата фланелка е на едно от най-видните места. В момента Буши етреньор на албанския младежки национален отбор.
– Здравей, Албан! Намираме те на стадиона на Елбасан. Как се чувстваш в това твое ново амплоа на треньор на младежкия национален отбор на Албания?
– Чувствам се много добре. Трябваше да мисля доста време дали да стана треньор или пък не. Шест години бях в националния отбор като тим мениджър, след което се замислих за треньорската професия. Исках да имам адреналин в мен – нещо, което не се случваше като мениджър. Това, което правех като футболист, сега искам да сторя като треньор.
– Как върви твоят отбор досега? Какви резултати постигна?
– Изиграхме три мача и взехме четири точки. Завършихме 0:0 с Естония тук, бихме Исландия с 3:2 като гост и загубихме в Северна Ирландия с 0:1. Много съм доволен от отбора. Създаваме много голови положения, въпреки че имаме само три попадения.
– Исландия е новото футболно чудо в Европа, а ти вече успя да ги победиш…
– Беше много важен мач за нас. Този успех ни даде психологическо предимство. В последните десет години Исландия много напредна във футбола. Не само националният им отбор направи много големи крачки. Но при нас има много добри играчи, които искат да играят футбол. Победихме, защото през цялото време топката бе на терена, а исландците обичат да центрират. Важното е, че бихме и взехме три точки. Не е лесно да победиш в Исландия. Ние сме малък отбор с добри футболисти, но ставаме голям тим, когато играем със сърце.
– Правим интервюто на стадиона на отбор от Втора дивизия – Елбасан, а изглежда толкова хубаво. Работи ли се в Албания за инфраструктурата на футбола?
– След 1990 година всичко в Албания тръгна надолу. Нямаше нито терени, нито нищо, а само блокове. В последните десет години започнаха да се правят много стадиони, много терени за тренировки за малките. Сега нещата са много добре за албанския футбол. Това се вижда и в националния отбор. Отидохме за първи път на европейско първенство миналата година във Франция. Малките играят добре. Правим много приятелски мачове за всички гарнитури – до 15, 17, 19 и 21 години.
– Като треньор на юношите на Албания ти спечели международен турнир през 2015 година. Кои бяха съперниците тогава?
– Първият ни отбор на националите до 17 години беше в Словения. Участвахме на турнир с Бразилия, Америка, Англия. Аз работех като мениджър в първия отбор. Президентът ми каза, че нямаме треньор за този тим за състезание. Казах, че ще го взема аз. А той ми отговори: „Нямаш добри футболисти и ще паднеш.“ Заявих: „Ще пробвам, няма проблем.“ Взех най-добрите футболисти от тези, които не бяха в Словения. Съперници ни бяха Армения, Черна гора и Кипър, но с първите си отбори. Тренирахме една седмица и бихме 3:1 Черна гора, и с по 1:0 Армения и Кипър. След това мислих много и реших да стана треньор. Работих една седмица с тези момчета. Не играхме много добър футбол. Беше ме малко страх, защото в Албания се играе само тактика, но бихме и в трите срещи.
– Какви са амбициите ти като треньор? Все още си доста млад…
– Мисленето ми като треньор няма нищо общо с това, което беше като футболист. Преди бях малко агресивен, карал съм се с треньорите. Сега се извинявам, защото вече знам какво е да кажеш, че не искаш да излизаш и да правиш проблем на наставника. Треньорът полудява. Виждам, че това не е лесна работа.
– А ако някой каже на теб, че не иска да излиза?
– Обичам такива футболисти, които имат характер и искат да играят. Ще се опитам да го науча, няма да го изгоня веднага. Първо ще пробвам да говоря и ако не разбира, ще го махна.
– Албанският футбол върви само нагоре, но това е свързано и с тази роля, за която ти спомена – тим мениджър на националния отбор. Каква бе функцията ти там? Какво правеше?
– Когато начело на националния отбор на Албания застана Джовани де Биази, десет футболисти спряха с футбола. Започнахме да обикаляме цяла Европа, за да намерим нови играчи. Взехме много футболисти от Косово. Бях в Германия и в Италия да ги гледам. Направихме им албански паспорти. Функцията ми беше да намеря много футболисти, а след това треньорът да ги подготви. Първоначално нещата не бяха добре и завършихме предпоследни в квалификационната група за Мондиал 2014 в Бразилия, защото бяхме нов отбор. Последва много работа и със същите играчи отидохме на европейско първенство.
– Какво е чувството да си на пейката на националния отбор на Албания по време на европейско първенство за първи път в историята ви?
– Да, когато бях футболист, много исках да се класираме на европейско. Като качество бяхме много добри футболисти тогава, но при нас нямаше дисциплина. Но сега съм много доволен, че бяхме там, не защото бях мениджър на първия отбор, а като албанец. Показахме, че можем да играем футбол. Изиграхме много добре и трите мача. Настроението беше страхотно. Цял свят ни гледаше и честно казано ми се искаше да вляза на терена и също да играя.
– Например срещу Франция, когато загубихте с голове в последната минута…
– Да, във футбола е така – трябва да си много внимателен във всеки момент. Ако не вкараш гол, съперникът ще ти отбележи. Франция е голям отбор. Ние не успяхме да реализираме попадение, а те го направиха в последната минута. Но все пак играхме добре и придобихме опит. Цяла Албания заобича още повече футбола. Вече повече деца искат да играят.
– Треньорът Ди Биази те предложи за директор на националния отбор. Какви бяха отношенията между вас? В българския футбол сме свикнали спортният директор и треньорът да не се обичат много…
– Не съм имал такива проблеми с никого. Свършихме много работа, имаше и майтапи, но понякога и разногласия.
– На каква тема?
– Не винаги треньорите показват, че се притесняват за поста си. Казах му: „Аз няма да ставам треньор. Понякога се карам, защото играеш само назад, назад, назад – италианска тактика. Играй малко напред!“ Правехме си майтап, но по принцип отношенията ни бяха много добри. Няма как между нас да има проблеми и отборът да върви добре.
– Сега треньор пак е италианец – Кристиян Панучи. Как е националният отбор с него? Много ли защитно играе?
– Не, играхме много добре през второто полувреме срещу Испания. Имахме положение за гол, а знаем с какви футболисти разполага съперникът ни. Мисля, че Панучи ще се справи добре, защото има опит. Беше помощник в националния отбор на Русия, а и беше голям футболист. В Албания има добри играчи. От мачовете, които съм гледал, разбирам, че Панучи иска да играе футбол, със схеми 4-4-2 или 4-3-3. Не е от треньорите, които искат отборът им само да стои назад.
– Не си искал да сменяш Ди Биази, но все пак имаш ли амбиция един ден да бъдеш треньор на националния отбор на Албания?
– Мисля единствено за следващия мач. За всеки футболист и треньор най-голямото ниво е националният отбор. Мислил съм по този въпрос, но искам да изживея това, което правя сега, защото ми харесва. Мога да бъда треньор още 20 години, има време.
– В рекордите на националния отбор на Албания името ти винаги е сред първите места. Втори си при голмайсторите с 14 попадения и четвърти по участия с 67 мача. Кои са най-хубавите ти спомени от националния отбор?
– Който и да попитате в Албания за най-добрия мач на националния ни отбор, ще ви каже Албания – Гърция през 2004 година. Тогава дойдоха тук като европейски шампиони, а ние ги бихме 2:1. Това е най-добрият ни мач, но има и много други, в които сме се представили на ниво. Примерно паднахме с 3:4 от Германия в последната минута. Отново срещу Бундестима водехме с 2:1, но ни обърнаха до 2:3. Тогава обаче нямахме дисциплина. Примерно аз играех в Литекс, където дисциплината беше окей, а в националния отбор – миш-маш. Нямаше тактика, всеки играеше за себе си. Минаха 15-20 години и сега е друго. Вече има дисциплина и тактика.
– В България имаше една фраза „кога ще ги стигнем американците“. След европейското първенство във Франция, вече говорим „кога ще ги стигнем албанците“. Какво направихте толкова много, че ние не можем да го повторим?
– България има име във футбола и много добри играчи, които Албания никога не е имала, като се започне от Стоичков… Ако работиш, ще печелиш. Трябва само работа и дисциплина. Ние не се страхуваме от никой. Ако работиш добре и имаш добри футболисти, които те слушат, няма проблем. Сега всички гледат компютрите, ходят на семинари, но трябва много концентрация на терена, дисциплина и работа.
– Какви са основните приоритети на футболната федерация и помага ли държавата?
– Сега държавата започна малко да помага със стадионите, но по принцип не го прави за вътрешния футбол. За него помощта идва само от федерацията и от УЕФА и ФИФА. Държавата помогна само за два стадиона.
– Да се върнем на българската връзка с Албан Буши. Напусна България преди 17 години, но продължаваш да говориш добре български. Как успя да го постигнеш?
– Имам много приятели в България, с които си говоря. По принцип знам пет-шест езика. Ние, футболистите знаем само да играем и да говорим с момичета. Знам български, говоря си с моите приятели футболисти, президенти…
– Кои са най-добрите ти приятели?
– В България играх две години в Литекс и беше супер. Хем станах шампион, хем живях добре, което ми се случи само там. Имам голям респект към Гриша Ганчев, който беше президент на Литекс, а сега е на ЦСКА. Говоря често с него. С Цецо Зеленски, който взе мен и Алтин Хаджи в Литекс също. От футболистите са много – Стойчо Стоилов, Ивайло Петев…
– Помниш ли как стана трансферът ти в Литекс?
– Да, бях в гръцкия Аполон. Дойдоха представители на Литекс и моят мениджър. Говориха, гледаха DVD с мои изяви в националния отбор, както и един мач и ме харесаха.
– Кой беше този мач?
– Мисля, че беше срещу Португалия. Тогава мениджър бе Цветан Зеленски, а треньор Димитър Димитров – Херо. Дойдоха в Гърция, гледаха ме и нещата станаха.
– Дълго ли преговаря с Гриша Ганчев и лесно ли беше?
– Нямаше проблеми. Гриша се държеше като приятел. Работата си е работа, но и приятелството си е приятелство. Беше като баща. Беше точен с футболистите.
– Имаше един скандал с твое наказание в България, но го отмениха и тогава легендата на нашия футбол Наско Сираков каза, че и с „десет бушевци тимът на Литекс няма как да спре Левски за титлата“. Но ти го опроверга и станахте шампиони на практика на „Герена“. Какво помниш от това дерби? Как стана червеният картон? Нещо от мача с Левски?
– Играхме срещу Славия в Ловеч. Аз бях капитан на отбора и съдията даде дузпа за нас. От Славия отидоха да бият съдията – бам, бам… И аз отидох при него като капитан. Не знам какво исках и за какво ми трябваше, но получих червен картон, а исках да му помогна. Всъщност играчите на Славия ме удариха. И аз, и един футболист от съперника бяхме изгонени. Не исках да излизам от терена, десет минути стоях там. Сега като треньор се чудя как съм го направил. Отивам към съблекалнята и гледам играча на Славия, който също получи червен картон. Бях много нервиран и след това го ударих. Извиних му се, но получих осем мача наказание. Във федерацията гледаха DVD и го намалиха на четири. Играх срещу Левски, завършихме 0:0 и станахме шампиони. Литекс щеше да спре Левски и без Буши, защото бяхме супер отбор. Но игра само един Буши и ги спряхме.
– Някоя друга интересна случка помниш ли от престоя ти в България?
– Има много. По принцип аз не пия, но след мач си взимам едно-две уискита в дискотеката. Напих се и другите казаха: „Буши много пие, само пие…“ Хем пие, хем вкарва голове. Един път Гриша Ганчев им каза в съблекалнята: „Пийте като Буши и вкарвайте като Буши – няма проблем…“
– Имаш един грях към Литекс и това е изпусната дузпа срещу Видзев в един от най-злополучните мачове за българските отбори в европейските турнири. Помниш ли какво стана тогава?
– Този мач съм го гледал два-три пъти, но вече не искам да го правя. Бихме 4:1 в Ловеч и си мислехме, че на реванша ще е лесно. Но там ни победиха 4:1. В продължението два пъти излязох сам срещу вратаря, но не вкарах гол. Този мач ми е болка в сърцето, защото ако бяхме били, щяхме да играем с Фиорентина за Шампионска лига. Ние като отбор бяхме виновни, а не треньорът. След това коментираха защо Херо играл напред, а не назад, но вината е на футболистите, защото изпуснахме много положения. Включително аз, тъй като два-три пъти излизах срещу вратаря.
– Сега Гриша Ганчев е собственик на ЦСКА. Мислиш ли, че ще успее да постигне успехи с може би най-големия български клуб?
– Ако иска, Гриша може да го постигне. Той е опасен. Ако иска, може да вземе и Шампионската лига! Харесва ми, защото има сърце. Иска да печели навсякъде. Ако играеш и даваш всичко от себе си, нямаш никакви проблеми с него. Другите отбори трябва да имат страх от него.
– С кои български треньори си работил най-добре? Говореше се, че единствен си скачал на бой на Херо…
– Херо е много добър човек и треньор. Окей, понякога сме се карали, но аз съм бил виновен. Един път не играх срещу Локомотив (София) и питах защо не съм титуляр. А не трябва да питам това един треньор. Той ми казва, че ще ме пусне второто полувреме. Взех един пепелник и го ударих в пода. Бях проблематичен.
– А ако сега имаше Албан Буши в твоя отбор?
– Вече казах – ако е добър футболист, ще се опитам да се справя. Но ако направи нещо подобно два-три пъти, няма да го държа.
– Известен си с твоята пословична преданост към ФК Тирана – започна и завърши там кариерата си. Защо го направи?
– Започнах във ФК Тирана като малък на 11 години. Обичам много фланелката на този отбор. Имам респект, защото този отбор ме направи футболист. До 17-годишен тренирах там. По принцип това е много агресивен отбор. Всички играят със сърце и искат само да побеждават. Обичам много ФК Тирана. От уважение исках да спра с футбола там.
– Накрая кажи нещо и за семейството си. Как прекарваш времето си извън футбола?
– Семейството е окей. Имам две деца, жена ми не е българка, а албанка. По принцип не живея много с тях, защото имам много работа. Все ден съм от 15:30 до 21:00 часа в една футболна академия. Тренирам два отбора – до 11 и до 17 години. Сутринта имам разни ангажименти във федерацията, гледам футболисти от младежите. С фамилията прекарвам малко време. В неделя излизаме заедно.
– Синът ти също е футболист вече…
– Не става нищо, само се боксира. Малката може, но тук няма женски футбол.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+
