-
-
Илиян Стоянов е доказано име във футбола. Феновете на Левски още помнят борбеността и хъса му на зеления килим, когато скандираха „Коловати, Коловати…” от трибуните. Той е сред малкото футболисти, които са носили и екипа на другия роден гранд ЦСКА. Винаги е бил известен с острия си език и непукизма – не се притеснява да говори и за колеги, и за шефове, и за съдии. И именно този му характер му помогна да успее и зад граница. Илиян живее и работи от вече 12 години в далечна Япония, където се превърна в любимец на феновете. Днес ръководи своя футболна школа, която се развива с бързи темпове. И макар че е далеч от родината си, той не спира да се интересува от случващото се в родния футбол.
– Видях снимка с Митко Иванков в профила ти от един стар футболен мач между Литекс и Левски. Носталгията ли те е обзела?
– Това са едни хубави и приятни спомени за мен. А специално Митко Иванков го уважавам много – не само от престоя ни в Левски, бяхме заедно и в националния отбор. Съзнавам, че годините няма как да се върнат, но от време на време се сещам за тези моменти. А и фенове често ми пращат на лични съобщения в социалната мрежа всякакви снимки. Приятно е.
– С кого от клуба към днешна дата поддържаш контакт?
– Почти с никого. Много рядко се чувам с бивши колеги. Може би е нормално, защото аз, все пак, съм от 12 години в Япония и трудно се поддържа връзка. Първите години се чувахме, но след това разстоянието си каза думата. Не е като преди.
– На теб обаче разстоянието не ти пречи да следиш онова, което се случва в Левски, съдейки по честите статуси в профила ти, а и не само. Как преценяваш настоящата ситуация в клуба?
– Към момента Левски горе-долу върви добре. Когато има желание и е намерен точният треньор, принципно могат да се получат нещата в правилната посока. Има подобрение засега. Но има и още много да се работи, има какво да се желае в игрови план. Но мисля, че Делио Роси ще се справи.
– Кои бяха грешките и грешниците, които се оказаха най-скъпи във времето за „синия” клуб?
– Като се върнем назад в годините – от 2009-а досега всичко е объркано. И селекции, и треньори, които са минали през Левски, почти всичко. А сметката накрая я плаща клубът, което е лошо. Когато кажеш истината, много от хората се обиждат, защото мислят, че ги мразиш, а това не е вярно. Но нещата трябва да се казват, при това обективно.
Не може отборът да не върви, а аз да казват, че играем добре?!
Или пък задължително да защитавам бивши колеги, с които съм играл там или са били на работа в клуба, при положение че Левски” не върви добре. Винаги съм казвал това, което мисля. През клуба минаха доста хора, но се видя, че не могат да се справят. Колко години минаха, колко време, видя се, че не стават! Как в момента в Левски от месец насам, откакто е Делио Роси, веднага се усеща някакво подобрение в играта?! Говоря чисто тактически, не като игра и стил все още. Спазва се дисциплина на терена, всеки си изпълнява задачите. Името на треньора е много важно в един такъв отбор, за да могат и футболистите да имат нужния респект.
– Говориш за авторитет към треньора, за какъвто обаче, май не се говори често в родния футболен елит…
– Точно за авторитет, да. Не се говори. А не може без него. Аз може и да нямам нищо против Николай Митов или други треньори, които са минали през Левски, но не може Николай Митов да е треньор на Обертан или на други от новите попълнения, които преди това са били при големи треньори. И да се очаква от тях да имат респект към него. Не се получава. Всяка жаба да си знае гьола!
– Николай Митов отнесе серия от гневни коментари не само от фенове, но и от легенди на клуба. А поне засега Делио Роси печели одобрението!
– Николай Митов не е треньор за нивото на Левски. А Делио Роси засега се справя. Виждат се подобрения в играта. Италианското катеначо се усеща определено, защото за да спечелиш един мач, преди всичко трябва да имаш много здрава защита. Гледах играта на отбора в мача срещу Лудогорец – близо 60 минути бяха с човек по-малко и въпреки това не допуснаха гол. Колкото и да е, Лудогорец са класен отбор. Мисля даже, че сега футболистите се раздават повече на терена, отколкото го правеха доскоро.
– Мислиш ли, че Делио Роси ще съумее бързо да се адаптира към родния манталитет, за който знаем, че е доста пословичен откъм крайности и противоречивост?
– Мисля, че той ще се справи. Нали преди да дойде Роси в отбора се коментираше дали той или Авраам Грант е по-добър вариант. Близък приятел ме попита същото и аз казах, че според мен Роси е човекът. Грант е с хубава визитка, но Делио Роси би се адаптирал по-бързо, тъй като италианците са близки като манталитет на българите. И те са темпераментни, динамични, освободени хора. Не са като немци или скандинавци, например, които са по-студени хора. Мисля, че
Спас Русев избра правилния вариант с Делио Роси
Засега виждам, че феновете на отбора го приемат също много добре – все пак се вижда и че стадионът отново започна да се пълни, лека полека. Щом е дошъл тук да работи, Роси е наясно със ситуацията. Разни скандирания и настроения няма да му повлияят – италианците са същите в това отношение.
– Преди четири години в 16:30 ч. точно в рамките на 5 секунди взривиха сектор „А” на стадион „Георги Аспарухов”. Заяви се, че до няколко години Левски ще разполага с ултрамодерно съоръжение. Днес няма такова съоръжение, но помниш ли какво ти мина през съзнанието в онзи момент?
– За мен, когато искаш да правиш нещо, трябва да го правиш, както трябва. Или блъскаш и издигаш наново целия стадион, щом си решил и имаш възможност, или не го пипаш. А не да буташ един сектор, пък после да го правиш, после втори и т.н. Това е само някакво кърпене. Ако Левски играе добре и печели купи, ако ще и на една поляна в близост до Елин Пелин да сложат две врати и да излезе отборът, ще се съберат пак 10 000 души. Гарантирам ти. Хората, които тогава бяха в клуба, като Иво Тонев, започнаха нещо и го оставиха недовършено. Беше грешка.
– Помечта си малко синя България покрай историята за „Газпром” и главозамайващите пари, които ще налее в Левски”, но мечтите се оказаха без покритие?!
– Така се получи, да. Тодор Батков даваше, даваше, даваше пари, накрая нямаше да дава още. Даде всичко в ръцете на Иво Тонев, а той какъв бизнесмен е?! Че има една дискотека и не знам откъде още вади пари… Това ли са бизнесмените?! А хората, които са изпълнителни директори или просто работят в клуба, не са виновни. Не те определят дали да се бута сектор, стадион. Много грешки се направиха за жалост.
– Но стана така, че днес, когато се говори за големите играчи и големите мачове, думите винаги са в минало време…
– За жалост и тук си права. Болно и неприятно е, но не може нищо да се направи. В минало време са тези приказки, а би било добре да са и в настоящето.
– А какво мислиш за вратарските рокади в отбора? Йоргачевич си тръгна наскоро, а по мнението на не малко фенове, не е трябвало?!
– Това добре, но аз искам да попитам, ако тези информации сега са верни, че Йоргачевич остава в клуба като помощник треньор на вратарите или нещо подобно –
защо Митко Иванков не го изпратиха така, както Йоргачевич?
Срамна работа за мене! Толкова много по-добри вратари е имало от Йоргачевич – и не са били изпращани по този начин. Бил ултрас. Ами като е ултрас – да ходи при феновете да седи, не на вратата. Що българин така не изпратят?! Все чужденците ги кичат със статуетки и какво ли още не. Чакайте малко, бе, ние сме българи, дайте да си държим на нашето! По какво Божо Митрев сега или по-младият му колега отстъпват на Йоргачевич? Не мога да се сетя. За мен това са някакви мизерии… Ами Митко Иванков – момчето е легенда на клуба. Защо не поканят него да стане треньор на вратарите в Левски?! Що не канят такива имена?! Йоргачевич… стига. Моите уважения – добър вратар е, но Левски е имал много по-класни вратари от него, но те не са били изпращани по същия начин. Това не ми допада изобщо.
– Наистина са много „сините” легенди, които днес нямат вече нищо общо с клуба…Защо се получава така според теб?
– Защо ли… Да вземем един Георги Донков, Илия Груев, който работи в Германия, Велко Йотов – в Америка – защо някой не се сети за тези хора?! Защо не се опита нещо ново? Защо в българския футбол се въртят едни и същи хора, едни и същи треньори – махне се от един отбор, отиде в друг. Хубавото нещо сега е, че влизат по-млади треньори, като например Томаш в Берое – дайте път на младото поколение. Нещо ново да се опита.
– Предполагам, че следиш и мачовете на националния ни отбор, в чийто редици бе през не много далечната 2004-та, когато отборът ни последно игра на голям форум – европейското първенство в Португалия. В настоящите битки за Мондиал 2018 тимът ни обаче никак не убеждава, че заслужава да намери място там?!
– Играем силно като домакини и слабо като гости. Не знам защо така се получава. А ако искаме да се класираме на голям форум, трябва да играем и на двете места еднакво силно. Не знам на какво се дължи това… на манталитет ли, на недостатъчна мотивация ли, не си ли вярват?! Защото не може да гледаш един мач с Швеция в София и да виждаш желание за игра и още в следващия мач – с Холандия – абсолютно различно положение. Ту така, ту иначе.
– Смяташ ли, че българският футбол има силен гръб в лицето на БФС? Преди време и Димитър Бербатов се отказа от отбора заради част от ръководството именно на футболната централа…
– Националният отбор трудно се коментира. И не само заради БФС. Митко Бербатов беше най-силният български футболист, а у нас постоянно го плюеха. Колкото и да е, не е приятно, при положение че е играл в толкова силни отбори по света. В един момент просто търпението му преля и затова така се получи. И преди съм го казвал – ако нямаше толкова ченгета и доносници в българския футбол, можеше и да сме на друго ниво. Дай Боже да се оправим, но… не знам. Много неща са объркани. Знаеш ли кое е лошото с българския футбол като цяло – това, че се правят твърде много компромиси. Компромиси от финансова гледна точка. Много отбори нямат стадиони, нямат осветление. Отиват да играят в други градове. След една година се връщат обратно. Тотално е безпаричието.
Хората в лицензионната комисия си затварят постоянно очите
Както стана и с ЦСКА, и с Локомотив (София). И ако това беше спряно преди години, днес щеше да ги има и ЦСКА, и Локо (София). Не се спира навреме, трупат се задължения, правят се компромиси и така се получава в крайна сметка. Това е мое лично мнение. С тези компромиси трябва веднъж завинаги да се спре! Вкарват се отбори от втора дивизия, завършили на 10-о място – в първа. Правят се някакви нови първенства заради някой си там… Това са компромиси! Българският футбол губи от тях! Един човек, като е болен – ако докторът му намери навреме болестта, той има шанс да се излекува. Но ако само от време на време той пие някакви хапчета и нищо друго… накрая умира. По същия начин е и с футбола. Някой си бил силен на деня – дай да му направим това и това?! Недопустимо! И ти много правилно зададе този въпрос – за силния гръб на БФС в българския футбол?! Иронията е голяма…
– Родом си от Кюстендил и неведнъж си споделял огорчение от съдбата на футболния Велбъжд. Кой е отговорен за съсипването на клуба?
– Ами… от три пъти бронзов медалист и няколкогодишен фактор преди години в „А” група, днес Велбъжд играе пак в „А” група, но „А” окръжна. Болно ми е да коментирам наистина. Взели са сега от София някакъв треньор… как можеш за „А” окръжна група да взимаш от столицата някакви футболисти?! Това е пълна излагация! Дойдох си в България за няколко дни, в родния Кюстендил, и гледам тук хората колко са недоволни, как събират подписи, тъжна история. Тук с футбол се занимават хора, които изобщо нямат общо с този спорт. Футболът е много тънка материя – това не е като мениджмънта на една фирма за обувки или дрехи примерно. По същия начин, когато и аз отворих школа в Япония, а имах преди това и ресторант, си мислех, че е много лесно. То хубаво го отваряш, но после какво правиш?! Във Велбъжд сега с футбол се занимават хора, които нямат и понятие от играта. Общината дава пари, пари изчезват… Може ли отбор от „В” група със 145 000 лева бюджет, да изпадне в „А” окръжна група. Срамна работа! Тук, в Кюстендил, с мои набори, с които съм израснал – да играем във „В” група и само в домакинските мачове ще бием и пак ще останем в групата. Смешна работа!
– Сигурно често правиш паралели с Япония, в която живееш и работиш от години?
– Моето бъдеще е свързано с Япония. Занимавам се с школата. Иска ми се и аз да работя в професионалния футбол, но преди това трябва да изкарам про лиценз, защото сега имам само а лиценз. Иначе паралели да искаш… Хората те уважават, ценят те, въпреки че аз съм спрял да играя активно вече от 5 години. Изпращат ми в офиса картички да подписвам, какво ли не. Отношението им е невероятно.
– Япония е доста развита страна, от която сме на светлинни години разстояние по много показатели. С какви впечатления си?
– Не само е развита страна, но и много спокойна за живот. Всеки си знае задълженията, не се бърка в неща, които не знае, в други сфери, както е много често у нас. В Япония имаш шанс за развитие. Трудно е, да – и културата е друга, и стандартите, скъпо е – но аз съм свикнал с трудностите. Винаги съм бил с главата напред.
– А с японския език как се справяш?
– Да ти кажа езикът не е чак толкова труден, колкото изглежда на пръв поглед. Аз, допреди 5-6 години, когато още играех, имах преводач. Знаех съвсем малко японски думи, които бяха все футболни термини, за да мога да контактувам на терена със съотборниците. Но преди 5 години, когато си направих фирмата и трябваше всичко сам да правя, доста ми се подобри японския.
– Теб често те представят като българина, който сбъдва мечтите на японските деца!
– Това ме радва много и ме задължава да давам най-доброто винаги. Много от дечицата сега, които идват, не ме познават като футболист, но пък родителите им им разказват за този ми период. Има уважение, а това е много важно. Школата стана много известна в Япония, регистрирахме не малко успехи. Спечелихме доста турнири, областни първенства, в един от които от 800 отбора станахме 2-ри. Мисля, че е голям успех.
– Синът ти сега също иска да стане футболист, но ми прави голямо впечатление факта, че ти стоиш настрана от неговите решения, даже избягваш да му даваш съвети. Защо?
– Това мое поведение е с цел. Искам да го предпазя, защото на много футболисти децата са се занимавали с футбол, но имената на бащите обикновено пречат. Искам той да се бори сам и когато изникне някаква трудност, да се справя, както може с нея. Аз никога не съм му казвал да се занимава с футбол. Той сам изяви желание, сам избра. Даже не искам и да му гледам мачове, тренировки, да го оставя съвсем сам – за да не му пречи моето име. Да се научи да се справя сам с живота и с футбола. Това е моята стратегия. Не обичам да подпирам детето си – да играе само защото аз съм му баща. Там, където е бил досега, съм казвал само – ако заслужава да играе, да играе. Ако има по-добри деца от него, да дава повече на тренировки, за да докаже, че има място в стартовите състави. Иначе да играе, само защото е мой син – няма шанс! Той и при мен да дойде да играе – ако има по-добро дете на неговия пост, ще пусна него. И синът ми знае това. Разбрал е, че ако го бутам, защото е мое дете, това е само в негов минус.
– Разбрах, че той ще бъде на проби в Славия. А защо не в Левски?
– Той е левскар, каквото е и цялото ми семейство, но не искам да е в Левски точно поради тази причина, за която си говорим. Не искам да е в този отбор, само защото баща му е Илиян Стоянов – и да казват „това е детето на Илиян Стоянов”. Искам да казват „това е Алекс, баща му е Илиян”. Не обратното. Ако се развива добре, не е проблем да играе в Левски – но като вече развит футболист. С него си говорим доста и ме разбира наистина правилно. Осъзнато дете е.
– Япония се намира в земетръсна зона и нерядко се случват доста плашещи земетресения. През 2011-а ти преживя един ужас там, когато едва успяваш да се свържеш с близките си… Поддържаш ли постоянни страхове по този въпрос?
– Свиква се наистина, не е проблем. На мен даже вече не ми прави впечатление. Но виж, на човек, каквото му е писано, това става. Тук ще вървиш по улицата, ще падне някоя керемида или тухла, и ще те убие, Божа работа е.
Човек не може да си избяга от съдбата
2011-а наистина имаше много стресираща ситуация. Усети се и при мен, макар че аз бях далеч в онзи момент от епицентъра – на 200-300 километра. Много неприятна ситуация. Но Япония я понесе и се справи великолепно с положението след това. Тогава помня, че гледах всичко директно по телевизията. Просто една трагедия. Но пак ти казвам – японците са железни в това отношение. За 3-4 месеца само се вдигнаха, оправиха щетите. С футболистите събирахме пари, за да помогнем. Японците са доста сплотен, задружен народ и това ги прави силни.
– А с кухнята свикна ли? Българското, знаем, е най-хубаво, не само защото си е наше.
– (Усмихва се.) Така е. Свикнах, да. Но като ми залипсва нещо от българската кухня, си го правя. Аз съм и кулинар, готвя си.
– Как свикнаха близките ти с това огромно разстояние?
– Липсвам им, но те знаят, че съм там за добро, заради бъдещето. Идвам си от време на време, виждаме се. Да, не е като да съм през цялото време в България, но такова е положението.
– А би ли се върнал някога обратно в България – и за да живееш, и за да работиш?
– Никога не казвам никога. За момента не, но в бъдеще не се знае. Истината е, че родината не ми липсва чак толкова, колкото близките ми, детенцето ми. Синът ми си живее в България, идва при мен през лятната ваканция. Но ми се иска да го взема при мен, да учи в Япония, да завърши университет – ученето е най-важно. А дали ще стане футболист – си зависи от него. Именно затова искам и да го взема при мен – за да учи и живее в бяла държава, да може да се справя сам с трудностите.
Анелия ПОПОВА/ШОУ
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
