-
-
Зададе се срещу мен и в съзнанието ми отново изплува онзи великан, който можеше всичко с топка в ръце. Признавам, никога не съм бил фен на Левски. А на ЦСКА. Но му симпатизирах. Уважавах го, защото знаеше как да печели. Искаше да печели. Георги Младенов беше от онези играчи, които макар и във втората половина на кариерата му гледах с отворена уста. Помня го от началото и средата на 90-те години. Накрая, когато доиграваше с екипа на Спартак МВР Евроинс, се наслаждаваше на играта. Преди да започнем интервюто ми каза: “Приятелю, искам да съм млад. Сегашните млади момчета не осъзнават какво имат. Те имат младост. На мен ми се играе, но не съм млад. Навремето си мислех, че ще играя вечно. Да, ама не стана точно така…” (очите му все така живо играеха и в този момент). Усетих го, че му се играе. Че му се хваща онази оранжева топка, с която правеше магични неща. “Играе ми се, мама му стара. Сега да ме извика някой, отивам и ще играя. Това съм правил повече от 40 години. Играл съм баскетбол”, каза още великият Георги Младенов.
Да, велик е, защото като него България е имала малцина. След него няма друг такъв, не се появи и скоро няма да се появи. Той беше друга порода. Говорихме няколко часа на стадион “Раковски”. Всеки, който мина покрай нас, му козирува и каза: “Чест и почитания, господин Младенов…” Ето го него. В едно интервю, в което казва много истини. Не се връщахме много в годините му на състезател. Говорили сме много за тях, разказвал е спомени. Сега му е болно за много неща. А когато Георги Младенов говори за баскетбол, е редно всеки, който е част от тази игра да чете. После пак да чете и отново да прочете думите му…
-Жоро, защо баскетболът ни е на това ниво? Кои са виновни – състезатели, треньори, ръководители, съдии, държавата?
-Всички. Няма някой от тази клика, които ги изброи – треньори, съдии, играчи, държава, да не е виновен. Най-много сме виновни ние треньорите, защото не уважаваме труда на колегите си. Мислим си, че за нас няма тайни в професията и слушаме само ако някой дойде и ни каже нещо, но името му трябва да завършва на ИЧ или да е Пини Гершон, моите уважения към него. Тогава отиваме при него, за да кажем после – бяхме при еди кого си. Ние не можем да се радваме на успехите на колегите си. Говоря на национално ниво. Всеки, който успее, много локално му подаваме ръка и го поздравяваме, а след това зад гърба казваме – ей, тоя успя и ни е яд. Ей, това сме ние, така сме устроени, малки хора. Вместо да се обединим, нашият баскетбол е на нула, няма го. Може би съм много краен, но така мисля. И не че го няма, но пада надолу стремглаво. Ние нямаме въже или стойка, на която да се опрем. Всеки се е вкопчил в собственото си оцеляване и се интересува от себе си.
-Отнякъде трябва да се започне.
-Първо – спортът отдавна е в задния двор или килера на държавата. В онези години, в които имахме олмипийски и световни шампиони, радвахме се, но не ни правеше впечатление – просто бяха много. Сребърните и бронзовите медалисти бяха посрещани с – браво, но с недомлъвки. Сега имахме един Тервел Пулев, който стана бронзов медалист. Ние го посрещнахме все едно се е качил на Космоса без ракета. Моите уважения, постигнал е нещо голямо. Не го обвинявам него, нито казвам нещо, но я си спомнете кои бяха състезателите преди две олимпиади – в Пекин през 2008 година. Посткомунистически спортисти – Данчо Йовчев и Румяна Нейкова. Тези двама ни представяха на Олимпиадата, а тя взе последния златен медал. Свалям им шапка. После какво се получи изведнъж? Държавата даде тотално отбой от спорта. Идва една министърка и казва – аз ще давам пари, когато видя готов продукт. Да, ама ние не правим сирене. Как се правят играчи?! Без пари ли? Как се правят лагери?! Ние не сме скулптури. Какво направиха преди години Турция и Гърция в баскетбола. Само да се върнем на нашето поколение, което играеше с Галис и Янакис. Ние не ги брояхме за живи, биехме ги, където ги хванем. Убивахме турците. И изведнъж… Да, вкарват се пари, работи се, но не са само парите. 90% даже и повече от хората, които работят в нашия баскетбол, не говоря за федерацията, а говоря по принцип. Те живеят от баскетбола. За да може да успее един спорт тези, които го правят, трябва да живеят ЗА него, а не ОТ него. Разликата е скандално голяма. Една сричка е, но е скандално голяма. Рано или късно ти получаваш това, което си заслужил. Така че ние първо трябва да се обединим, да си подадем ръка, а не да се чудим кой как ще преебе другия. Да, точната дума е преебе. На кой да направим интрига, да говори зад гърба му. Това правим ние.
-Да, но много треньори казват следното – не искаме да работим за 400 лева при подрастващите. Всички искат да са треньори на мъжки отбори. Сякаш е срамно да работиш с деца.
-Най-много пари трябва да получваат тези, които работят при подрастващите. Знаете ли кое е срамно?! Срамното знаете ли кое е? Че тези треньори до обяд работят с подрастващи, а следобед карат такси, за да преживяват. Не може днешните треньори да гледат в интернет и да преподават как се прави кросоувър. Работата е да го е правил милион пъти. В интернет днес можеш да намериш всичко, няма нищо скрито. Но това са треньори на книга, читанки. Те не могат да покажат. Всички детайли в нашата игра са страшно важни.
-Жоро, вярваше ли, че ще настанат времена, в които Левски и ЦСКА няма да ги има на картата на българския баскетбол? Има ги, но разбираш за какво говоря?
-Къде отиде нашият хандбал. Няма го, нали?! Натам отиваме и ние. Женският баскетбол къде е? Сведе се до три отбора. Къде е мъжкият отбор на ЦСКА, а женският на ЦСКА? Закрит отдавна. Уважавам много Лукойл Академик, защото чрез него в Европа се чува за българския баскетбол. Имам обаче един въпрос. Дербито Левски – Лукойл Академик като Левски – ЦСКА ли е? Никога няма да бъде. Дали ще има дерби в испания Реал Мадрид срещу Атлетико Мадрид или Барселона срещу Хетафе? Няма да има. Дербито е едно и то е солта и пипера на българския спорт. Дали ще е волейбол, баскетбол… Дори шах и табла да е, на клечки да играят, пак е дерби. Само че ние нямаме с кого. Залите – пълни с клакьори. Ние треньорите и ръководителите направихме така, че да идват клоуни и дебили. Хора, които не познават играчите. Има две публики, които разбират от баскетбол – в Ботевград и Плевен. Защо ли?! Защото отборът, когато играе добре и губи, те го аплодират. Когато играе слабо и печели, го освиркват. Разбират играта.
-Мъчно ли ти е за Левски, да го видиш на последно място в първенството?
-Не може да не ми е мъчно за отбор, в който имам титли. Сигурно със спечелените купи са над 20 трофея. Най-хубавите ми години минаха там. Не мога да кажа, че не съм се радвал, когато направи требъл – купа, титла и Балканската лига. Една къща, на която трябва да се прави ремонт, хората казват – бутнете къщата. И направете нова. Започнаха с млади играчи. Моите уважения, но погледнах състава, играят по 35-36 минути играчи на по 35 години. Мъчно ми е. Да, факт е. Но какво мога да направя. Аз отдавна не съм в Левски.
-Защо ти не си в българския баскетбол? Ако Георги Младенов не е в българския баскетбол, значи нещо е сбъркано, не мислиш ли? Същото се отнася и за Христо Стоичков. Ако той не е част от българския футбол, не смяташ ли, че нещо не е наред.
-Да не говорим за Георги Младенов, а за Стоичков. Оплюха го и него тук. Знаеш ли, че сме говорили на тая тема милион пъти. А що се отнася за мен – може би съм неудобен. Чувам, че има хора, с които съм говорил два или три пъти да казват, че не искат да работят с мен. Как става така? Има някой, който постоянно рови и говори за мен. Мен ме няма три години в България – две години в Италия и половин година в Австрия. Като ме видят тук всеки си вика – е, сега, си е*а майката. Оставете ме на мира. Не се занимавайте със семейството ми, със сина ми. Не мога да разбера друго нещо. Мен ме няма три години тук. Не се оплаквам в момента, но защо продължават да ми ядат задника. На кого преча, кого уволних или на взех мястото. Да попитам къде е Славчо Бояджиев? Човекът, от когото Европа трепереше? Навремето уби всички. Защо не е в баскетбола? Много стар ли е?
-Преглътна ли онзи момент, в който те освободиха от националния отбор на 22 февруари 2015 година?
-Аз съм го преглътнал. Аз знам хората, които го направиха. Предадоха ме всички, които афишириха съпричастността си и това, че са с мен в началото на кампанията. Същите тези хора даже не ми се обадиха, че готвят такова нещо. Аз съм предаван и ще бъда предаван много пъти. Падал съм на колене много пъти, но са ме спъвали, сам няма да падна. Това е разликата.
-Да засегнем една от болните теми за чужденците в българския баскетбол. Според някои те вдигат нивото на първенството ни?
-(прекъсва ме). Кои, чужденците ли? Ами тогава ние трябва да сме европейски шампиони. В последните години минаха около 300 чужденци.
-От друга страна обаче българите са наясно, че в един отбор трябва да има минимум бройка за тях и буквално извиват ръцете на шефовете, искайки нереални заплати от клубовете?
-За мен пет чужденци е скандално. Много от българските момчета дори на тренировки не участват. Е, като имаш петима чужденци и от тях четирима трябва да са на терена, кой от българските играчи ще е готов за националния отбор?! И кой треньор няма да запази задника си и да не предпочете добрите чужденци?! Прав си и за другата тема – малкото българи вдигат цената си. И казват – искаме толкова и толкова пари. Моите уважения към вас, момчета, но годините са други и парите са други, но вие не познавате парите. Предложих преди няколко години и Глушков го прие тогава, да играем само с българи две-три години. И този отбор, който има финансови възможности и иска да играе в Европа, да си купи чужденци. Но да се сложи лимит на заплатите на българските играчи и само тези 14 българи, които влязат в националния отбор, да нямат лимит на месечните възнаграждения. За да може всеки българин да се стреми да бъде в тази бройка и така да се създаде конкуренция.
-Зашо националният отбор на България по баскетбол стана досадно лятно задължение?
-Защото презди години знаеш ли как беше? Ние свършваме първенство например на 15 май. Получаваш телеграма или писмо в клуба, в което пише, че на 5 юни в 08:30 часа тръгва рейсът за лагер на Белмекен. Никой не те пита – искаш ли или не искаш. 1984 година, когато беше квалификацията за европйско първенство, от 365 календарни дни сме били 200 дни на лагер на Белмекен… Сега, ако някой повдигне въпроса за лагер на Белмекен, всеки започва да пита – ами играчите какво ще кажат? Чакайте, бе, какво има да казват играчите?! Тези играчи откъде дойдоха и откъде започнаха да изкарват пари – от Чехия, Гърция или Турция ли?! От България, нали?! Само че казах, българският флаг не струва нищо за тях. Българската фланелка – също. Преди години бяхме 20 души и ще се избием кой да влезе в националния отбор. Започвам да изброявам гардове – аз, Данчо Колев, Коста Илиев, Димо Костов, Бойко Пангаров, Росен Барчовски. Събирахме се 6-7 баскетболисти за една позиция. Центровете – Глушков, Любо Амиорков, Коев. Крилата – Цецо Антов, Емил Йонов, Сашо Везенков, Иван Ценов. Ние се убивахме в националния отбор. А сега се чудим кой да повикаме. Един човек, за когото националната фланелка, не е чест, е гастарбайтер, печелбар. Просто иска да печели пари и не го интересува нищо. Приятелю, ти откъде тръгна – от Плевен, Варна, Хасково. От български клубове, нали. Които са част от българската федерация, а това е България. Аз още настръхвам като чуя химна. А те се подхилват. При нас всеки, който малко може да играе баскетбол, отива в чужбина и си вика – за какво ми е тази България. Само че те не разбират, че ако играят на едно европейско, могат да изкарат много повече пари. Но ние сме малки и стискаме заплатата, да не би да я изпуснем. Да вземем едни 1500-2000 евро и да седим и да кютаме. Гледаме да не ни изгонят.
-Организирате летен камп за деца в Перущица.
-Кампът стана по идея на баскетболистите Костадин Маршавелски и Димитър Димитров. Помага ни много Йордан Иванов, но благодаря изключително много на кмета на Перущица. Ще бъдем трима треньори, освен аз ще е и Тина Димитрова. Още преди да сме стартирали някои хора започнаха да говорят и да питат – защо аз, на какво ще ги научи Георги Младенов? Ами ще играя самба в кофа. Защо трябва да ме плювате. Това ли заслужих?!
-Жоро, бил ли си суеверен като състезател? Имало ли е неща, които да правиш преди всеки мач?
-Имах само една фланелка, която обличах преди мач. Това беше. Никога не съм бил силно суеверен, защото тези неща в един момент натежават и обременяват психиката.
-Сигурно си казвал и друг път, но разкажи за онзи твой начин да изкарваш топката в противниковото поле. Оставяше я да тупа на земята, а ти през това време се докосваше до гърдите…
-(прекъсва ме). И не само това. Ако си спомняте, когато стрелях от наказателната линия, се докодвах отстрани по косата, все едно я сресвах назад (смее се). Някои казваха – този пък, оправя си прическата. Не, бе, не съм си оправял косата. Просто имах нужда да намокря ръцете си, за да имам по-добро сцепление с топката. Така беше и когато изнасях топката от нашето поле в това на противника. Докосвах гърдите си, защото бях мокър и така навлажнявах ръцете си. Когато ръцете са ти сухи, губиш контрола над топката. Това е истината.
-В последните години все се говори за някои спортисти с по-трудни характери в националните отбори било то по футбол, баскетбол или волейбол. Как навремето вие успявахте да бъдете в една съблекалня все такива хора – все трудни характери? Едва ли сте се обичали всички…
-(смее се). Не сме, много ясно. Но имахме една обща цел – да играем за България. Знаехме, че трябва да бъдем един отбор. Естествено, че понякога не сме се понасяли. Всеки от нас е бил с характера си. Някои е бил единак, странял е от другите. Знаем си се. Имали сме големи разногласия, скандали, но винаги сме защитавали флага и химна. Тогава времената бяха такива.
-Да си кажем открито – близнаците Деян и Калоян Иванови, са двама от тези, за които се изговори какво ли не. И те се отказаха от националния отбор. В другите спортове са Бербатов и Казийски. Какво е твоето мнение?
-Деян и Калоян са прекрасни момчета. Преди време говорих с тях и те казаха – тренер, не ни закачай. Ние бяхме дотук. Беше им писнало от това, което ги направиха в България. Уважават ги много повече в чужбина. Същото се отнася и за другите споменати спортисти – Казийски и Бербатов. Дали оправдавам постъпките им да не играят за България?! Дълга тема на разговор с много и различни гледни точки. Само едно ще кажа – ние не умеем да пазим звездите си или ако не ги наричаме звезди тези, които са давали нещо за България. Само критикуваме и плюваме.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ
