-
-
В петък националният отбор на България изигра шестия си мач от кампанията за световното първенство и след ден-два сякаш не го е било. Дори веселието от победата срещу Холандия, която беше историческа, продължи кратко и не остави дълбоки спомени. От една страна, това е добре, защото дългият дебат, оцветен в негативни краски, определено не се отразява позитивно на националния отбор. От друга обаче неглижирането до крайност също не е най-точната позиция. В медиите дори вече битува една нагласа от типа „кого го интересува националния два дена след мача“. А като сериозен наблюдател според мен темата може да бъде разисквана в по-голям диапазон от време. А не само като дойде
следващото прекъсване на първенството
Както е казано, лоша реклама няма. Вярно е, че преди ги съсипвахме от критики почти през цялата година, но пък да се правим, че ги няма, също не е позиция. Поне за мен лайтмотивът след мача с Беларус бе, че играчите ни нямат нужната класа. Трудно им е да бъдат в ролята на фаворити. Нямат самочувствие и затова не постигат добри резултати като гости. Три наглед напълно верни извода, защото не могат да бъдат опровергани от фактите. Но, както казва великият Кройф, преди резултата най-важна е играта. Само вметвам, че всеки уважаваш се треньор трябва да прочете книгата „Моят начин“ на великия Йохан. Ще му помогне много повече от лекциите на доцент Мадански.
Та играта на нашите лъвове в Беларус беше доста съдържателна независимо от получения резултат. И оттам правя връзката с кадровия потенциал на нашия футбол. Класа може да няма, но играчи имаме в достатъчни количества. Детайлният анализ показва, че на повечето постове имаме по трима, че и четирима добри кандидати. Примерно на десния фланг в зашитата бе Страхил Попов. Забележете какво богатство от алтернативи има Хубчев на тази позиция. Манолев, Живко Миланов, Бандаловски, Зехиров, Данчо Минев, колко много опции. В центъра на зашитата в последните два мача бяха Божиков и Чорбаджийски. Скромното ми мнение обаче е, че ако са във форма и имат отбори, в които играят редовно, по-добри от Иван Иванов и Бодуров няма в българския футбол през последните 5 години. А в разширения списък попадат оше Александър Александров, Пир-гов, малкият Стефан Велков, Георги Терзиев, другият Терзиев от Ботев съшо не е лош. Маркирам и лявото с наличието на Занев и оше по-добрата алтернатива Антон Недялков, който ще бъде национал в следващите 10 години.
Халфовете са ни не за един, а за четири отбора -несменяемият Дяков, Костадинов, Славчев, Чочев, Александър Цветков… Кой знае, може отново да се реанимира Гаджев. Имаме още по-младите Гамаков, Малинов… Всичките на практика се борят за две, че дори и едно място, ако приемем, че Дяков е свещена крава. Друг е въпросът, че точно той спокойно може да отпадне от състава по куп причини. Бавен, не умее да играе добре с глава, няма усет към тънкия пас, не притежава солиден завършваш удар, постоянно закъснява и прави нарушения, вече е на годинки… Изобщо не е ясно по каква причина той е в националния отбор при толкова много опции за този пост.
При офанзивните и флангови полузаидитници конкуренцията е между Ивелин Попов, Сашо Тонев, Мишо Александров, Неделев, Жоро Миланов, младите Десподов, Краев и Вутов…
Неидата изглеждат много розови, конкуренция и варианти пред Хубчев има бол, но все съшествуват и проблеми. Колкото и да са упреквани националните селекционери» че взимат Татковото, истината е, че с вратарите в България страшно сме го закъсали. Освен винаги спорния Николай Михайлов имаме Владо Стоянов и дотам. А за отбор, който играе предимно защитно, отсъствието на сигурен страж си е сериозен проблем. Още по-сериозен обаче е проблемът с типичния, изнесен напред нападател. Дали ще го наричаме централен, таран или по друг начин е все тая. Лошото е, че го нямаме. След Бербатов на практика българският футбол не е създал нападател на високо ниво, който редовно да бележи голове и да решава мачове. Вижте само какви експерименти правиха последните национални селекционери. При Пенев играехме с фалшива деветка в лицето на Гъргоров, сега Хубчев слага напред миниатюрния Делев. За качеството на нападателите най-добре говори феноменът Камбуров. Вече 10 години той редовно вкарва най-много голове в първенството. Но няма как да реши проблема на националния отбор. Мога да изброя няколко играчи, които имат профила на типичен нападател, но от тях се искат голове, а не присъствие.
Потенциал има, но има и проблем
Той е, че тези 30-40 играчи, с които разполага Хубчев, не могат да вдигнат нивото си по изцяло обективни причини. Те са две – Лудогорец и липсата на добри трансфери. Защо Лудогорец – много просто като гранд и хегемон този отбор не изпълнява задачата си да подпомага националния отбор. Това правеха Левски и ЦСКА в годините на своите доминации. Втръсналата мантра за отбора от 1994 – пет сини, пет червени и един виолетов. Вижда се, че без сини и червени национален отбор на България трудно се прави. Така е и в други страни. Украйна например не е ли амалгама от Шахтьор и Динамо Киев. Сърбия не е ли Партизан и Цървена звезда. Румъния не е ли Динамо и Стяуа. Не само актуалните играчи на тези клубове, а всички, излезли от тях.
При нас в последните 6 години пластовете се разместиха, Кирил Домусчиев се оказа най-умният, най-прозорливият и въобще най-великият във футбола, но националният отбор не получава от това никакви дивиденти. А БФС стои и нищо не прави. В последно време се лежи на кълката, че някога след време в Лудогорец идели да играят само българи. И тогава националният отбор може би отново ще стане четвърти в света. А дано, ама надали!
По втория проблем с трансферите ситуацията е много тежка. Просто няма как без нито един играч от топотбор в Европа да се изгради добър национален тим. Онзи ден гледах Черна гора срещу Армения. Дори те, които никога не се класират на голямо първенство, имат по-големи звезди от нас. Какви по-големи, те са световни звезди. В Армения – Мхитарян, в Черна гора – Йоветич. Няма никога да направим впечатление на света, ако нямаме нов Стоичков или нов Бербатов. А нашият пазар става все по-безинтересен за големите първенства и клубове. Могат спокойно да се изброят повече от 50 народности, които са представени в Премиер-шип, Бундеслигата или Примера. И нито едно българче не представлява интерес за тях. Дори за по-слабите клубове. Не ги искат и това си е! При това ползват всички привилегии на европейски граждани, като могат да се движат като свободна стока навсякъде в пазара. Обаче пазарът е затворен за тях.
Без големи трансфери и налагане в добри клубове много трудно ще се вдигне нивото на иначе не лошия ни потенциал. Уж идват постоянно някакви емисари и скаути, а от това нищо не произтича. Сърбите и хърватите продадоха по 50 играчи за последните 5 години, а ние не можем да отлепим. Иначе първенствата са ни на едно ниво. Обаче имат търговци, а ние явно нямаме. Но като гледаме примерите с Неделев, Чочев, Жоро Миланов, Славчев, Тонев, нямаме право и на претенции. Дори и когато играят, не блестят. Утре ше тръгнат суперталантливите Десподов и Краев. И какво да чакаме, по три години резерви, преотстъпване, турското или руското първенство и накрая пак у дома.
Източник: Жаклин Михайлов/ „Тема спорт“
Харесай Фейсбук страницата на KotaSport.com ТУК
